Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (28)

Селото на пиманите

Били Байрн внимателно пълзеше в тъмнината. Но той не отиваше натам, където го очакваше спасение и безопасност, а пълзеше нагоре по стръмната планинска пътека, която водеше право в селото на пиманите.

Скоро той дочу гласове и когато измина още малко разстояние, пред очите му изведнъж се откри страхотна картина.

В тъмнината на нощта, сред грозните и страшни планини, из улиците на индианското село горяха големи огньове, хвърлящи отблясъци върху бронзовите лица и ниските хижи. Няколко жени ридаеха гръмко. Били се досети, че това са вдовиците на убитите от него индианци.

Били пропълзя по-наблизо, криейки се в храстите, които растяха в изобилие наоколо. Той се учуди на непредпазливостта на индианците, които не бяха поставили часовой. Изведнъж му дойде на ум, че онази стрелба, която той и Еди слушаха през деня, не е означавала нищо друго, освен пълното унищожаване на останалите американски каубои от Ел Оробо Ранчо. Така можеше да се обясни безгрижността на индианците…

„Сега значи е мой ред!“ — помисли си Били и се примъкна още по-близо до хижите. Той следеше зорко за всичко и се вслушваше във всеки шум, но никъде нямаше признак от онази, която търсеше.

До полунощ той лежа скрит в храстите и през цялото време жените продължаваха да вият. След това индианците се пръснаха по хижите си и в селото се възцари тишина.

Тогава Били се примъкна още по-близо. Той гледаше всяка хижа с жаден поглед.

В коя е скрита Барбара?

Той забеляза онези хижи, в които индианците влязоха. Имаше три хижи, в които никой не влезе. Трябваше най-напред да прегледа тях.

Нощта бе тъмна. Луната още не бе изгряла, само догарящите огньове хвърляха наоколо неясна, колеблива светлина.

Държейки се в сянка, Били Байрн пропълзя още по-близко. Ето, той се озова редом с хижата, която първа бе привлякла вниманието му.

Няколко минути той лежа, ослушвайки се напрегнато към най-малкия шум, но в хижата бе съвсем тихо. Той пропълзя към вратата и погледна. Пълен мрак царуваше вътре.

Били смело прекрачи вътре в хижата. Ако той не може да види, то едва ли ще могат да видят и него.

Той внимателно стъпваше по мекия под, като се спираше често, ослушвайки се напрегнато. Най-сетне той дочу пред себе си лек звук. Пръстите му стиснаха револвера, който държеше, готов в дясната си ръка. Били искаше да избегне излишния шум.

Той отново дочу същия звук. Сега звукът напомняше изплашена въздишка на жена. Били издаде глухо ръмжене, изкусно напомняйки ръмженето на куче.

Отново дочу въздишка, а след това женски глас произнесе на чист английски език:

— Махай се оттук! Били каза шепнешком:

— Ш-ш-т! — и на пръсти се приближи.

Като протегна напред ръце, той скоро се докосна до човешко тяло, което с вик се отдръпна.

— Барбара! — прошепна Били, навеждайки се над нея.

Ръката й пипнешком го намери в тъмнината и го залови за ръкава.

— Кой си ти? — запита тих глас.

— Били — отговори той. — Сама ли си тук?

— Не, пази ме една бабичка — отговори девойката.

В същия момент те усетиха наоколо някакво движение. Някой бързо изтича край тях и изчезна през вратата.

— Това е тя! — извика Барбара. — Тя те е чула и сега ще вдигне тревога.

— По-бързо! По-бързо! — отговори Били, помагайки й да стане.

Но още не бяха успели да излязат от хижата, когато писъците на бабичката събудиха селото.

Били пъхна в ръката на Барбара един револвер.

— Ще се сражаваме — каза той. — Но по-добре е да умрем, отколкото да останем живи между тези дяволи.

Когато излязоха от хижата, индианците вече тичаха на разни страни. Бабичката стоеше сред селото и виеше с писклив, пронизителен глас. Били, държейки Барбара пред себе си, тръгна навън от селото.

Той не стреляше, надявайки се, че няма да бъдат забелязани. Но едва изминаха десетина крачки, когато пушечен изстрел заглуши шума от гласовете и куршумът изсвири край тях.

Индианците, разбудени от сън, още не можеха да съобразят какво точно се е случило.

Те си въобразяваха, че са нападнати от голям отряд и се уплашиха. Този страх ги държа няколко минути в бездействие и в продължение на тези минути Били и Барбара успяха да достигнат върха на скалата, от която най-напред индианците бяха обстрелвали Били и Еди…

Тук не можеха да ги видят.

Били почти тичаше, носейки девойката на силните си ръце.

— Ако успеем да достигнем до предпланинските хълмове, тогава, струва ми се, ще се измъкнем от ръцете на тези дяволи. Тогава призори ще стигнем реката и оттам Ел Оробо Ранчо. Това е доста дълъг път, но ще трябва да го изминем. Ако денят ни завари в земята на пиманите, ние сме загубени.

— Само дано успеем да се промъкнем край часовоя — отговори Барбара.

— Покрай какъв часовой? — запита Били. — Аз не видях нито един, когато влязох в селото.

— През нощта часовоят стои на пътя — отговори момичето. — Денем обаче той идва по-близо до селото, на върха на тази скала, откъдето може да наблюдава цялата долина. Но нощем часовоят винаги стои долу, в най-тясното място на пътя.

— Добре, че ме предупреди — каза Били. — Аз мислех, че сме го оставили зад нас.

След това те тръгнаха по-внимателно и когато стигнаха онази част на пътя, където можеше да срещнат часовоя, Барбара още веднъж предупреди Били.

В себе си Били проклинаше нощната тъмнина, скриваща от погледа им всичко, което се намираше по-далеч от две крачки. Обаче тъкмо тази тъмнина ги спасяваше от техните врагове. Те стигнаха до мястото, където по думите на Барбара трябваше да се намира часовоят. Били почувства как пръстите на Барбара се впиха силно в лявата му ръка и това докосване извика у него сладостен трепет.

Изведнъж черна сянка израсна пред тях и без предупреждение почти в упор изтрещя гърмеж.