Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (27)

Смъртта на Еди

Били Байрн и Еди Шортер грижливо претърсиха полите на планината. Те откриха на разстояние около две мили отново следите, но като се изкачиха на планината пак ги изгубиха.

Двамата — и Били, и Еди чувстваха, че случайно са попаднали на верни следи. В тесния планински проход, по който вървяха, се виждаше добре отъпканата пътека. Това бе идеално място за засада и двамата млади хора въздъхнаха свободно, когато изминаха прохода и се озоваха в открита местност.

Тук ясно личеше пътеката. Като погледна напред, Еди видя, че пътеката води към малка зелена горичка, отделяща се в подножието на тъжните сиви скали. Еди издаде радостно възклицание.

— Ние сме на верен път, приятелю — каза той.

— Там трябва да е тяхното село, но аз никога не съм бил из тези места, но се обзалагам, че селото им е там.

Те тръгнаха напред по направление на китната горичка. Понякога я виждаха, понякога при завоите тя изчезваше от погледите им, но все пак това зелено петно беше техния пътеводител. Те повече не се съмняваха, че пътят, по който вървяха ще ги заведе право там. И в това време, когато те подканяха своите уморени коне, чифт блестящи очи ги наблюдаваха от мястото, където бяха първите дървета.

Гъвкавото, бронзово тяло на часовоя лежеше удобно изтегнато на тревата, в края на малкото хълмче, откъдето конниците трябваше да минат, преди да стигнат до селото.

Надалеч от часовоя се намираше извор, чиято вода, осигуряваше напояването на нивите на индианците.

До часовоя лежеше дълга винтовка, нова марка. Очите му, не мигвайки, следяха двете движещи се фигури. Той отдавна бе отгатнал, че това са чужденци.

Друго бронзово тяло пропълзя до часовоя и погледна дръзките бели хора. Той каза шепнешком няколко думи на часовоя и изчезна обратно назад.

Били Байрн и Еди Шортер напредваха по криволичещата пътека. Всеки от тях чувстваше, че всяка минута часовоят можеше да открие тяхното приближаване и че някой куршум може да срази един от двамата. И все пак те не се колебаеха, те рискуваха живота си за девойката, която бе пленена от индианците.

Когато приближиха, Еди забеляза стълб дим, издигащ се между дърветата. Сега той окончателно се убеди, че са попаднали в селото на пиманите.

— Отваряй си очите на четири — каза Еди, когато се спуснаха от оврага, от който, съдейки по неговото разположение, пътеката водеше направо в селото. — Ако искат да ни заловят, то ще бъде именно тук.

Като потвърждение на тези думи, над тях се раздаде изстрел. Еди трепна, подскочи върху седлото си и се залови за гърдите.

— Аз съм ранен — каза той с почти спокоен тон.

В отговор револвера на Били изгърмя по направление на мястото, откъдето дойде изстрела. След това Били се обърна към своя спътник.

— Сериозно ли си ранен? — запита той.

— Да, струва ми се, че е така — отговори Еди със слаб глас. — Какво да правим? Да се скрием ли тук, или да се завърнем обратно за останалите.

Над тях отново се раздаде изстрел и коня на Еди се строполи. Но този път Били видя стрелящия човек и отново даде изстрел — бронзовото тяло се претърколи по тревата.

— Струва ми се, че ще трябва да останем тук — каза Били, гледайки тъжно ранения Еди.

Еди стана, но веднага се олюля и побледня като платно. Били скочи от коня си, за да го подкрепи. Отново се раздаде изстрел и коня на Били Байрн се строполи на земята.

— Дявол! — изруга високо Били. — Трябва да се измъкнем оттук.

И като взе на ръце ранения си приятел, той изтича под прикритието на скалата, от чийто връх индианците ги обстрелваха. Плътно притиснати до скалата, те бяха вън от обсега на изстрелите, но Били не се успокои от това.

Малко по-горе по направление на селото, Били видя едно място, което според неговото мнение представляваше великолепен пункт за защита. Там планината бе по-малко стръмна и имаше малка падина.

Към това именно място се упъти Били, като вдигна Еди на рамото си. Бедното момче страдаше ужасно, но Еди захапа устните си, сподави виковете си, страхувайки се да не привлече вниманието на неприятеля по време на тяхната прибежка.

Над тях бе все така тихо. Обаче Били знаеше, че кръвожадните врагове се прикриват към края на скалата, търсейки жертвите си.

Ако може да стигне мястото, преди пиманите да го видят!

Малкото минути, които бяха потребни, за да изминат разстоянието от двеста метра се сториха на Били цяла вечност. Най-сетне той вмъкна почти безчувственото тяло на Еди в теснината в самия край на пещерата, която те откриха като една малка естествена крепост, добре приспособена за защита.

Отгоре бяха запазени от изстрелите на индианците от грамаден къс скала, надвиснала над тях.

Други по-малки скали ги защитаваха от флангово обстрелване. Щом Били скри Еди в безопасното място, той се зае трескаво да приготви малък бруствер^[1] от страна на селото, от което трябваше да се очаква нападение.

Като устрои направеното укрепление, той направи същото и от другата страна. След това той се обърна към Еди, като не престана да следи и за безопасността на тяхното убежище.

Момчето лежеше на едната си страна и стенеше глухо. Кръв багреше устните му и ноздрите му и когато Били Байрн разтвори ризата му и видя зеещата рана на гърдите му, едва тогава разбра колко сериозно е положението на другаря му. Еди почувства докосването на ръцете му и отвори очи.

— Мислиш ли, че е настъпил краят ми? — запита той с безпокойство.

— Нищо подобно! — излъга Били. — Драскотина. След два-три дни ще бъдеш отново здрав.

Еди унило поклати глава.

— Искам да ти повярвам — каза той. — През цялото време аз мечтаех да се върна у дома и да видя майка си. За нищо друго не съм мислил от деня, когато ми каза, че си видял майка ми и че тя тъжи за мен. Виждам я сега така ясно, като че ли съм вкъщи. Майка ми вечно като че ли бе заета. Ох, колко съжалявам, че с мен се случи тази история, тъкмо когато мислех да се върна у дома!

Били не знаеше какво да му каже. Той погледна навън, търсейки неприятеля.

— Вкъщи! — прошепна Били.

— Вкъщи! — повтори Еди.

— Ти ще отидеш вкъщи, мое момче — успокои го ласкаво Били. — Момчетата сигурно са чули гърмежите. Те ще ни дойдат на помощ. Тогава ние ще се справим с индианците и ще те отнесем в Ел Оробо Ранчо, а там ти ще се оправиш бързо.

Еди погледна Били и се опита да се усмихне. Той сложи своята отслабнала ръка върху ръката на Били.

— Благодаря ти, приятелю! — прошепна той едва чуто. — Аз зная, че не казваш истината. Но все пак ми е приятно, че ми казваш това!

Били не можа да измисли по-подходящ отговор, освен този:

— Ах, дявол!

— Слушай — започна Еди след минута мълчание, — ако ти някога се върнеш в Америка, обещай ми, че ще се видиш с моите родители. Кажи им, че се готвех да се върна вкъщи завинаги. Кажи им, че умрях в честна смърт, тъй както моя вуйчо, сражавайки се.

— Ясно — каза Били, — ще им кажа всичко! Ах! Гледай, идват насам.

И при тези думи той се просна на земята тъкмо в минутата, когато куршума се заби в скалата над главата му.

Той се вдигна тихичко на лакти, държейки оръжието си между два камъка, съставящи неговия бруствер. След това той пъхна дулото на пушката в процепа, прицели се и пусна ръка.

— Улучи ли? — запита раненият.

— Да — каза Били и стреля отново. — Пак улучих! Мисля, че сега няма да дойдат тъй скоро при нас. Те вероятно са мислели, че ние спим.

Около два часа Били не видя и не чу неприятеля, макар няколко пъти да издигаше над прикритието си шапката, да ги предизвика да стрелят. Вече се здрачаваше, когато до ушите им достигна слаба пушечна стрелба.

— Каубоите идват! — прошепна Еди с напукани устни.

Стрелбата продължи около половин час, след което се възцари пълна тишина. Еди започна да бълнува. Той говореше непрекъснато за Канзас, за майка си и няколко пъти поиска вода.

— Потърпи, момчето ми — молеше го Били. — Момчетата скоро ще дойдат тук и тогава ще имаш, колкото искаш вода.

Но каубоите не идваха. Били стана, за да разкърши краката си и да разбере положението. Той мислеше дали да се опита да слезе в долината, където може би ще срещне каубоите.

В това време, когато той сериозно обмисляше тази крачка, се раздаде пушечна стрелба и Били Байрн падна напред върху земята.

— О, Боже! — извика Еди. — Улучиха те! Улучиха те!

Байрн се помръдна и се опита да стане.

— Едва не ме убиха! — каза той и с труд се изправи на колене.

През бруствера той видя около половин дузина индианци, които тичаха към малката крепост. Били видя всичко това през червеникава мъгла, която покриваше очите му. С проклятие той скочи на крака. Цялото му тяло до кръста бе изложено на неприятеля, но той не помисли за това. Той се прицели бързо в индианците, тичащи сега в открито пространство. Те тичаха с диви викове, понякога се спираха, за да стрелят върху безразсъдния бял човек, представляващ такава хубава мишена.

Но бързината им пречеше в точността. Куршумите пищяха и свиреха, удряйки се в скалата, пробиваха панталоните, шапката, а той все продължаваше да стои прав, стреляйки хладнокръвно в нападателите.

Един след друг пиманите падаха, докато най-сетне последният индианец, бясно нахвърлил се върху белия човек, не падна сразен от куршум в челото пред самия бруствер.

Еди Шортер с мъка се повдигна на лакти, за да следи сражението. Когато то свърши, той се отпусна назад и кръв бликна от устата му.

Последният пиман падна, за да умре след него и Еди. Виждайки го в това състояние, Били се отпусна на колене около умиращия и сложи главата му върху своята ръка.

— Ти трябва да лежиш мирно — каза той на Еди. — Не е хубаво да се движиш.

— Струваше си да погледа човек — прошепна Еди. — Истинско сражение! Колко смело се държа ти, един срещу всички!

— Чудно, че момчетата още не идват — каза Били спокойно.

— Да — отговори с въздишка Еди. — Сега е време да се доят кравите и аз реших тази вечер да отпътувам в Шоуни. Какви вкусни сладки прави мама!… Аз…

Били Байрн се наведе ниско, за да долови едва промълвените думи на умиращия.

Възможно ли бе в очите на най-грубия мъж в западната част на Чикаго да трепне и блесне сълза.

Гласът затихна. Били положи безжизнената глава на земята и отпусна ръце.

Вечерта измина и настъпи нощ, но тя не донесе за Били Байрн нито нова атака, нито помощ. Куршумът, който го бе свалил за момент, бе само одраскал челото му. Макар лицето да бе изцапано с кръв, тази рана никак не му пречеше и още щом стана тъмно, той започна да мисли как да напусне крепостта си.

Най-напред той взе от Еди патрондаша с патрони, които можеха да му потрябват и разни дреболии, които искаше да предаде на родителите му за спомен, след което измъкна затвора на пушката на Еди, за да направи оръжието негодно.

— Колко ми е мъчно, че не мога да те погреба, приятелю! — бяха последните думи на Били, когато прескочи през бруствера и изчезна в тъмнината.