Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (26)

В търсене на Барбара Хардинг

Били Байрн изскочи като стрела на двора. Управителят силно викаше на четиримата мексиканци, че техния пленник е в главната къща, и когато те погледнаха в тази посока, видяха Байрн с револвер в ръка, отиващ бавно към тях.

Върху устните му играеше усмивка, която те поради разстоянието не можеха да видят, но насоченият срещу тях револвер ги стресна и един от тях свали пушката си.

Обаче той не успя да стреля, защото зад Били се разнесе изстрел и мексиканецът, като се олюля, падна на земята.

Били се обърна и видя, че Еди Шортер тича след него с димящ в ръка револвер.

— Върни се назад! — извика Били. — Това е моя работа.

— В никакъв случай! — отговори Еди. — Те са на страната на подлеца Грейсън.

Войниците действително се приближаваха стреляйки. Куршумите свиреха около двамата американци. Грейсън се присъедини към виластанците. На мястото на сражението дотичаха всички служители, привлечени от първите гърмежи.

Били и Еди стояха твърдо на няколко крачки един от друг. Грейсън изтича да търси прикритие. Били Байрн повали последния мексиканец тъкмо когато служителите пристигнаха. Между тях имаше мексиканци и американци. Ни един не помисли да се застъпи за омразния управител. Те се спряха надалеч от двамата млади хора. Обстоятелството, че Еди бе на страната на Били, спаси последния от неминуема смърт. Еди се ползваше с обич между всички.

— Какво има? — запита един от американците.

Еди им разказа и когато те научиха, че дъщерята на хазаина е отвлечена по поръчение на Грейсън, то в американците пламна страшна злоба.

— Къде е това куче? — завика някой.

— Аз го видях зад сградата на кантората — каза Еди.

— Да вървим! — възкликна друг. — Ние ще го заловим!

— Въже!

Хората говореха с тихи, твърди гласове. На вид изглеждаха спокойни, но върху лицата на всички се четеше непреклонна решителност. Един от тях изтича обратно в помещението да вземе въже. Други се упътиха към задната част на кантората. Грейсън не беше там. Търсенето продължи. Американците вървяха напреде, мексиканците се държаха встрани.

Обискираха цялата къща, пристройките, но не намериха Грейсън. В предното помещение един от американците забеляза, че седлото на Грейсън липсва, те отидоха по-нататък и видяха, че конюшнята е отворена и ездовите коне са прогонени.

Скоро Еди Шортер посочи към малките хълмове зад реката. Всички погледнаха в тази посока. Върху гребена на хълма се изкачваше един конник.

— Това е той — извика Еди.

— Дявол да го вземе! — каза Били. — Той повече не ще се върне и не си струва да го преследваме. Във всеки случай не сега, когато трябва да търсим Барбара. Моят кон е на пасбището при вашите. Аз ще отида и ще го хвана. Ще дойдеш ли с мен, Шортер? Може да ми потрябва твоята помощ, защото аз още не умея да си служа с ласо.

Не дочаквайки отговор, той се упъти към пасбището. Американците ги последваха вкупом те заобиколиха конете и ги подкараха към конюшните. Когато Били оседла своя кон и го възседна, видя, че и другите направиха същото.

— Ние сме с вас — каза един от служителите. — Мис Барбара е славно момиче.

Били кимна с глава и се упъти към главния вход. Тук той слезе от коня и заедно с Еди Шортер и мистър Хардинг заобиколи къщата, за да открие следите на похитителите. Мистър Хардинг снабди Били Байрн с карабина, втори револвер и патрони.

Следите водеха през реката нагоре по стръмнината. Около една миля следите бяха не особено ясни, след това изведнъж се загубиха.

— Те са се изкачили в планината — каза Били, когато всички се събраха на съвещание. — Това са пимани от племето на Истебан. Те са я скрили нейде в планината. Трябва да се разделим, за да претърсим всяка педя земя, за да я намерим. Който пръв я намери, ще даде изстрел, а останалите ще му се притекат на помощ. Най-добре е да се разделим по двама. Ако убият единия, другият може да се спаси и покаже пътя.

Всички се съгласиха с предложението му и се разделиха на двойки. Еди остана с Били.

— Сега на различни страни! — изкомандва Били. — Ние с Еди ще отидем напред, а вие тръгнете встрани от нас. Довиждане, желая ви успех!

И той с бързи крачки се упъти към планината.

Останалите в чифлика мексиканци се събраха на куп и започнаха да беседват оживено. След бягството на управителя те нямаше какво да правят, освен да говорят за своите работи. Заплатата не им бе изплатена поради ограбването на банката. Мистър Хардинг не можеше да намери отникъде пари.

— Защо стоим тук, след като не ни плащат? — каза един от мексиканците.

— Разбира се! — подхванаха в хор останалите.

— Да отидем в Куивака. До смърт ни омръзна този чифлик!

Тези думи бяха посрещнати с всеобщо удовлетворение. След няколко минути те летяха по направление към града.

В Куивака те се спряха пред бирарията.

Не след дълго влезе и старият индианец. Той бе цял потънал в прах от дългото яздене.

— А, Хосе! — извика един от мексиканците от Ел Оробо Ранчо. — Какво правиш тук?

Хосе погледна мексиканците. Порази го, че всички мексиканци са в Куивака. В Ел Оробо Ранчо нямаше обичай да дават отпуск в града на повече от трима-четирима служители.

— Дойдох да купя тютюн и кафе — каза той, — къде са другите? — запита той. — Американците?

— Те гонят Истебан — обясни един от мексиканците. — Той е отвлякъл синьорина Хардинг.

Хосе вдигна двете си вежди, сякаш чуваше за пръв път тази новина.

— И синьор Грейсън ли е с тях? — попита той.

— Синьор Грейсън избяга — продължи мексиканецът. — Искаха да го обесят. Казват, че той е подкупил Истебан.

Хосе отново вдигна вежди.

— Не може да бъде — извика той учуден. — А кой е останал в чифлика? — запита той след малко.

— Само синьор Хардинг и слугата китаец — отговори един от компанията и всички се разсмяха.

— Е, за мен вече е време — заяви старият индианец, — за мен, стареца, пътят не е лек.

Мексиканците повече не обърнаха внимание на него и индианецът отиде да търси коня си. Но като го възседна и излезе от града, той не тръгна на изток, където бе неговата колиба, а се упъти на северозапад.

Сега Хосе отиваше отново при Пезита. Той намери бандита в лагера и дълго говори с него за най-невинни неща. Най-сетне индианецът заговори за целта на своето посещение.

— Хосе току-що се връща от Куивака — заговори той. — Там той пи пиво с мексиканците, които служат в Ел Оробо Ранчо, с всички, чуваш ли ме? Изглежда, че Истебан е отвлякъл прекрасната синьорита на Ел Оробо Ранчо. Мексиканците казаха на Хосе, че всички американци, които живеят в чифлика, са заминали да я търсят, всички, разбираш ли? Странно, че в такова опасно време те оставят Ел Оробо Ранчо без никаква охрана! Там сега е само богатият синьор Хардинг и слугата му китаец.

В палатката, съседна с тази на Пезита, изтегнат върху едно одеяло, лежеше един мъж. Колкото и тихо да говореше Хосе, той вдигна глава и се вслуша. Сега той чуваше всяка дума и лицето му се намръщи. Барбара отвлечена! Старият Хардинг сам в чифлика! И Пезита знае това!

Бридж скочи. Той опаса патрондаша си, взе карабината и изпълзя от задната страна на палатката. След това той тихо се промъкна до мястото, където бяха конете.

— А, синьор Бридж — разнесе се над самото му ухо нечий ласкав глас. — Къде отивате?

Бридж се обърна. Пред него стоеше, ехидно усмихнат Розалес.

— О — отговори Бридж безгрижно, — искам да отида малко на лов. Страшна скука ме е налегнала.

— Да, синьор — съгласи се вежливо Розалес. — Аз също скучая. Искате ли да отидем заедно на лов. Знам едно чудесно място.

— Разбира се, че ще ми бъде приятно — каза Бридж и изведнъж си помисли, че Розалес е натоварен да го шпионира, а може би и да му пусне някой куршум в гърба.

Розалес извика един войник и му заповяда да оседлае два коня и скоро двамата напуснаха лагера. Там, където пътя бе тесен, Бридж пропускаше Розалес напред, и мексиканецът любезно позволяваше на американеца да язди след него.

Ако го ръководеха други съображения, а не шпионаж, той очевидно, чакаше сгодно време.

На онова място, където пътя се спущаше в долината, Розалес неочаквано предложи да завият на север.

— В долината няма никакъв лов — убеждаваше той Бридж.

— Може би ще се намери — безгрижно отговори Бридж, а след това, като нададе учуден вик, посочи с ръка през рамото на Розалес. — Какво е това? — извика той.

Мексиканецът бързо се обърна.

— Аз не виждам нищо — каза той.

— Може би сега ще видите — извика Бридж, насочвайки срещу него дулото на карабината си.

— Синьор Бридж! — извика Розалес. — Какво правите?

— Ако ти е скъп живота — каза Бридж, — слизай веднага от коня си и дръж ръцете си горе. Бързо!

Розалес с мрачно изражение изпълни заповедта.

— Обърни се към мен с гръб — изкомандва Бридж и когато мексиканецът се подчини, Бридж слезе от коня си и свали пояса на Розалес с револвера.

— Сега си върви, Розалес — каза Бридж, — и ако в ръцете ти попадне американец, спомни си, че ти пощадих живота, когато ми бе по-лесно да те убия.

Мексиканецът не отговори нищо, но неговото злобно лице не предвещаваше нищо добро за американеца, който би имал нещастието да попадне в ръцете му. Той бавно се обърна и тръгна към лагера на Пезита.

„Аз ще бъда на половин път към Ел Оробо Ранчо, помисли си Бридж, преди той да успее да разкаже на Пезита за случилото се.“

След това той отново скочи върху седлото и водейки със себе си коня на Розалес, се упъти към чифлика.

Бридж не знаеше какво се е случило с Били, защото Пезита се постара да не научи нищо. Без да се гледа на това, отсъствието на Били го тревожеше много. Той знаеше, че отивайки в Ел Оробо Ранчо, рискува живота си.

Далеч зад него, Розалес унило вървеше по стръмнината, измисляйки най-ужасни мъчения за първия американец, който би попаднал в ръцете му.