Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (25)

Били се връща обратно

Когато Били изчезна в тъмнината, Барбара Хардинг тръгна бавно към дома. В това време от малката група хора, които се съвещаваха помежду си, се отделиха трима души и започнаха да се приближават към Барбара. Те бяха я забелязали, когато се прощаваше с Били.

Те се скриха в сянката зад ъгъла на къщата. Когато тя се приближи до верандата, те бързо изтичаха напред, хванаха я и я повлякоха. Нечия ръка й запуши устата и един глас и заповяда да мълчи.

Те я помъкнаха към мястото, където ги очакваха останалите с конете. Един огромен момък скочи върху седлото, вдигна Барбара и я постави пред себе си.

Останалите възседнаха конете си и безшумно напуснаха чифлика.

Барбара дори не се опита да вика. Тя изведнъж позна, че е попаднала в ръцете на индианци — пимани, а от онова, което знаеше за тях, бе уверена, че в случай на тревога, нищо няма да ги спре да не я убият.

През времето, когато индианците отвличаха Барбара на изток, Били Байрн пътуваше на север. Той мислеше да се отбие по пътя при Хосе и да му предаде поръчението на Пезита. След това той искаше да се отбие в планините на запад, където го чакаше Пезита, за да предприемат набег срещу генерал Вила.

Били с радост би извършил набег върху Ел Оробо Ранчо, за да даде урок на управителя, но предвид на това, че чифликът принадлежеше на Антон Хардинг, трябваше да изостави мисълта за отмъщение.

Може би, ще ми се предостави случай да му се отблагодаря! — помисли си той. Никак не ми харесва този управител.

Беше четири часа сутринта, когато Били слезе от коня си пред вратата на Хосе. Той потропа и старецът му отвори.

— Е — възкликна индианецът, като позна ранния си гост. — Ти избяга ли? — и старецът се закиска. — Аз изпратих хора преди четири часа да кажат на Пезита, че виластанците са те заловили и откарали в Куивака.

— Благодаря ти — каза Били. — Пезита те моли да му пратиш Истебан. Не можах да ти кажа това снощи, когато около мен бяха четирима, виластанци и затова се отбих сега.

— Аз ще изпратя, ако успея, днес Истебан. Той сега работи за сметка на онази свиня Грейсън.

— Каква работа има той с Грейсън? — запита Били. — И какво прави при теб този Грейсън, Хосе? Не си ли се сприятелил твърде много с враговете на Пезита?

— Хосе е с всички в мир — каза старецът. — Грейсън имаше една работа, за която му бяха потребни верни хора. Хосе му достави такива хора. Грейсън плаща добре, а тази работа няма никакво отношение нито към Пезита, нито към Вила, нито към революцията. Това е частна работа. На Грейсън бе потребна синьоритата, той заплати, за да я откраднат. Това е всичко!

— А! — каза Били като се прозя. Любовните похождения на Грейсън не го интересуваха. — Защо той самият не си я открадна? — запита той равнодушно. — Мокра кокошка е той, щом са му потребни хора, за да открадне едно мексиканско момиче!

— Тя не е мексиканско момиче, синьор капитан — отговори Хосе. — Това е прекрасната синьорита от Ел Оробо Ранчо.

— Какво? — изкрещя Били. — Какви ги говориш?

— Така си е, синьор капитан. Какво има? Грейсън ми плати добре, за да му намеря хора. Аз му намерих Истебан. Тази нощ те ще я откраднат, но не за глупака Грейсън — и старецът се засмя. — Тук аз не мога да направя нищо, не е ли истина?

И старият негодник вдигна рамене.

— Те ще я похитят тази вечер ли? — извика Били.

— Да, синьор — отговори Хосе. — Те вече навярно са я отвлекли.

— Дявол! — извика Били и тъй бързо скочи върху Бразос, че конят се понесе като стрела на юг, по същия път, откъдето бе дошъл.

Никога Бразос не бе преминал тъй бързо десет мили, както сега и преди пет часа, олюлявайки се от умора, той се строполи пред вратата на Ел Оробо Ранчо.

 

 

След като Барбара и Били излязоха от кантората, Еди Шортер остана в креслото си, като реши да предупреди Грейсън тогава, когато беглецът бъде далеч.

Той се усмихна весело при мисълта за гнева на управителя и злобата на виластанците, когато научат за бягството на Били. Еди заспа в креслото с усмивка върху добродушното си детско лице.

Беше вече съвсем светло, когато Еди се събуди.

Като погледна малкия стенен часовник, той учуден извика и стана на крака. Тъкмо в този момент, когато отвори външната врата на кантората, той видя един конник.

Конят се олюля, падна и той позна Бразос. Като се вгледа по-добре, позна и конника.

— Вие? — извика Еди. — Какво правите тук? Сега съм длъжен да ви заловя, дявол да го вземе!

И той посегна за револвера си.

— Остави — посъветва го кротко Били — и слушай! Сега не е време за глупости. Върнах се тук, не за да ме заловят, запиши си това на носа! Научих, че тук през нощта са идвали индианци. Те са подкупени, за да отвлекат мис Хардинг. Да вървим! Да видим дали тя е тук или не. И не прави никакви глупости, Еди. Аз няма да позволя да ме заловят още веднъж, а който се опита, ще получи награда, разбираш, нали?

В миг Еди изтича по стълбата и полетя към главната къща.

— Аз съм заедно с вас — каза той. — От кого научихте? Кой може да направи това?

— Не е важно кой ми е казал, но Истебан е откраднал мис Барбара по поръчка на Грейсън.

— Кучето! — извика Еди.

Те полетяха към верандата и чукаха дотогава, докато слугата китаец не отвори вратата. Той подаде главата си и уплашено ги изгледа.

— Мис Хардинг тук ли е? — запита Еди.

— Мис Хардинг спи — каза слугата и вече се готвеше да затвори вратата пред самите им носове, но Били мушна в отвора на вратата тежката си обувка. В следващия миг той сложи широката си лапа върху лицето на китаеца и го тласна назад. Като влезе в къщата, той започна високо да вика мистър Хардинг.

— Какво има? — запита последният тревожно, показвайки се от спалнята си. — Какво има? Боже мой, това сте вие? Вие ли сте Били Байрн?

— Точно — отговори кратко Били, — но да не губим време в празни приказки. Научих, че мис Барбара е отвлечена тази нощ. Тичайте и вижте.

Антон Хардинг, не казвайки дума, се втурна към втория етаж. Спалнята на Барбара бе пуста. Тогава той побърза долу, където го чакаха младите хора.

Когато той влизаше през едната врата, през другата врата, водеща към верандата, влезе Грейсън. Били дочу стъпките му и се приготви да го посрещне, когато Грейсън влезе, той видя насоченото дуло на револвера към Били. Управителят замръзна на мястото си учуден и отначало изгледа Били, след това Еди и най-после мистър Хардинг.

— Какво значи всичко това? — запита той, обръщайки се към Еди. — Какво прави тук пленникът? Кой ви позволява да го пуснете?

— Не дрънкай много — изръмжа Били. — Шортер не е и помислял да ме пуска! Преди няколко часа аз сам избягах и сега се връщам от стария Хосе, за да попитам, къде е отишла мис Хардинг. Къде е тя?

— Какво общо има тук с мистър Грейсън? — запита нищо не подозиращият Хардинг. — Как може да знае той за похищението? Не разбирам нищо. Как попаднахте вие тук, Били? Защо Грейсън говори за вас като за пленник? Какво знаете за моята дъщеря?

Били с насочен револвер към Грейсън, отговори на Хардинг:

— Ето, този мерзавец е наел пимани, за да похити мис Барбара. Научих всичко това от човека, който бил натоварен да намери верни хора. Изглежда, че Грейсън е готвил Барбара за себе си — и Били хвърли унищожителен поглед върху Грейсън. Аз я видях в полунощ, тъкмо тогава, когато избягах, тъй че не са могли да я отведат много далеч. Сега този нещастник — той пак изгледа Грейсън, — не може да ни помогне много. Той знае толкова, колкото и ние. Пиманите го излъгали и няма да му доведат девойката. Научих това, но къде са я отвели и какво ще правят с нея — не знам.

При тези думи Били за пръв път отвърна поглед от Грейсън и погледна Хардинг право в очите. Той видя върху енергичното лице на Били израз на безизходен страх, който разкъсваше сърцето му.

Управителят се възползва от този момент, когато Били не го гледаше и изтича бързо към верандата, където стояха четирима войници на Вила, изразяващи недоумение и гняв от бягството на пленника.