Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (21)

Поръчката на Барбара

След като баща й съобщи новината, която я порази, тя стоя известно време неподвижна.

— Какво? — извика най-сетне тя. — Това е невъзможно. Откъде знаеш?

— Току-що съобщиха на Грейсън за това по телефона от Куивака — обясни мистър Карлинг. — И знаеш ли, Барбара, тъжно ми е. Аз се надявах, че той ще успее да избяга.

— Аз също — отговори момичето. — Не може ли да се направи нещо? — запита тя след малко.

— Абсолютно нищо! — отговори той решително. — Аз вече говорих с Грейсън за това. Той ме уверява, че нашия опит за вмешателство само ще развали отношенията на семейството ни с Вила, а в такъв случай, ние сме загинали. И без това той много не ни обича и Грейсън мисли, че Вила ще бъде доволен от най-малкия предлог, който ще му позволи да ни лиши от защита — тогава ще станем плячка за бандитите.

Момичето стоеше мълчаливо. След малко баща й отиде в къщи, тя го последва, но скоро се върна на верандата, облечена за езда и бързо се упъти към конюшнята. Тук тя видя един от каубоите — американец.

— Еди! — извика тя.

Младежът вдигна глава и скочи.

— Да, госпожице. С какво мога да ви бъда полезен.

— Оседлай ми един кон, Еди — каза тя. — Искам да се разходя.

— Ей сега — отговори весело каубоя.

След няколко минути той се върна с оседлан кон и го върза за оградата.

— Но аз не мога да яздя този кон — каза девойката. — Той е много див.

— Наистина — потвърди Еди. — Ще го яздя аз.

— Къде ще ходиш ти? — зачуди се тя.

— Ще дойда с вас — заяви Еди.

— Но аз не съм те молила за това, Еди, ти не си ми нужен — заяви тя.

— Простете, мис — каза той, отивайки за другия кон, — но такава е заповедта. Не е позволено да отивате никъде, без да ви придружава някой. Наистина аз няма никак да ви преча. Ще яздя доста надалеч, тъй че да мога в случай на нужда да ви бъда полезен.

Скоро той се върна с другия кон.

— Обещавате ли ми — запита Барбара след известно време, — да не кажете на никого къде ще отида и с кого ще се срещна?

— Да отивате в дън земя, да ми ослепеят очите, ако кажа — извика горещо Еди.

— Добре, Еди, тогава ще яздиш с мен.

Те тръгнаха по равнината, следвайки извивката на реката. Бяха изминали една, две, пет, десет мили… Еди се учудваше каква може да бъде целта на тази разходка, извършвана с такъв риск.

Имаше над какво да се замисли! Те отдавна вече бяха преминали безопасната линия и бяха във владенията на Пезита.

Най-сетне младата девойка се спря пред една мръсна полуразрушена колиба. Еди отвори устата си от учудване. Това беше колибата на Хосе, най-лошия негодник в околността, когото само напредналата възраст удържаше от активно разбойничество — единственото му призвание в живота. Каква работа може да има мис Барбара с Хосе, който беше събрат на главореза Пезита?

Барбара леко скочи от коня и даде поводите на Еди.

— Почакай ме — каза тя, — след минута ще се върна.

— Защо не? А вие да не мислите да влезете сама в колибата на стария Хосе? — запита уплашено Еди.

— Ако се страхуваш, остави моя кон и се върни в къщи.

Еди почервеня от срам, но не каза дума. Девойката се приближи до вратата на колибата и погледна вътре. В единия ъгъл на мръсната колиба стоеше прегърбен старик и пушеше.

— Хосе! — извика момичето. Старецът стана и се приближи към нея.

— Какво, синьорита? — попита той.

— Ти ли сте Хосе? — каза Барбара.

— Да, синьорита — отговори старият индианец. — С какво може стария, беден Хосе да услужи на прекрасната синьорита?

— Ти можеш да предадеш едно поръчение на един от офицерите на Пезита — отговори девойката.

— Знам, че само ти можеш да направиш това.

Индианецът се готвеше да протестира, но тя бързо бръкна в джоба си, извади шепа сребърни монети и като подрънкваше, започна да ги изсипва от едната си ръка в другата.

— Аз желая да отидеш в лагера на Пезита — каза тя, — и да предадеш на човека, който ограби банката в Куивака, той е американец, че неговият приятел синьор Бридж е заловен в плен от Вила и че до застрелването му ще бъде задържан в Куивака. Ти трябва да тръгнеш веднага, за да можеш на време да предадеш съобщението на приятеля на синьор Бридж, за да може той на разсъмване да освободи другаря си. Разбра ли ме?

Индианецът кимна с глава в знак на съгласие.

— Ето ти като за начало това — каза девойката. — Когато узная, че моята поръчка е изпълнена на време, ще ти дам още толкова. Ще направиш ли това?

— Ще се постарая — отговори индианецът и протегна костеливата си ръка за парите.

— Добре! — извика Барбара. — Тогава тръгвай веднага.

И тя изсипа сребърните монети в ръката на стареца.