Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (19)

Новият книговодител

Беше минала една седмица, но Грейсън още не можеше да се успокои за загубата на коня Бразос. Грейсън, стопанинът и дъщерята на стопанина стояха на верандата на главната сграда, когато управителят се върна отново на тази тема.

— Аз знаех, че не трябваше да наемем този човек, който не умее да язди — каза той. — Конят Бразос никога никого не е хвърлял или ако го хвърли, би стоял цяла година, чакайки да го заловят. Не мога да си представя как този книговодител е можел да изгуби Бразос. Вероятно с тояга го е прогонил от себе си. И седлото и юздите — всичко пропадна!

— Ако има някой да се сърди, то това съм аз — заговори с усмивка девойката. — Бразос беше мой кон. Вие го избрахте за мен. Но аз мисля, че бедният мистър Бридж се чувства зле от цялата тази история и съм уверена, че той не е виновен за това. Не трябва да сме много строги спрямо него! Със същото право можем да го смятаме отговорен за ограбването на банката и за загубените наши пари, приготвени за плащане!

— Аз му дадох този кон — упорито настояваше Грейсън, — тъкмо, защото знаех, че не умее да язди. Това беше най-кроткият кон в чифлика. По-добре да бях му дал Анна — за нея щеше по-малко да ми е жал. Все едно, никой не иска да я язди.

— Най-много ме учудва — забеляза хазаинът, — че Бразос не се върна сам обратно. Той се е родил тук и не е живял другаде.

— Той никога не е бил на повече от тридесет километра от чифлика — потвърди Грейсън. — Всичко това е много странно.

— А какъв е мистър Бридж като счетоводител? — попита момичето.

— Не е голяма работа — отговори неохотно Грейсън, който бе имал две-три спречквания с Бридж, когато се опита да го посвети в някои тайни. — Неспособен човек!

Девойката се усмихна, стана и слезе по стълбата.

— Какъвто и да е, мистър Бридж ми харесва — каза тя. — Във всеки случай, той е интересен и умен човек.

Грейсън замислен се усмихна. Такава характеристика на книговодителя не издигаше Бридж пред очите на управителя.

Бридж седеше под навеса на кантората и четеше изцапан брой от някакъв вестник. Дневната му работа бе приключила и той очакваше да го повикат на вечеря.

Вестникът беше стар и безинтересен. Бридж го сложи на коленете си и, като затвори очи, се отдаде на любимото си развлечение.

И тогава моят строен поет

ще ме погледне със своя поглед:

— Все напред и напред! Към юг ли,

към изток, или запад — все едно!

Само да избягам от моята тъга,

в новите места, където не ще бъдеш с мене!

Там — простор и светлина… А тук

вечно затворен прозорец!

Бридж се стресна.

— Там? — повтори той. — Вече много години търся това „там“, но все не мога да се изтръгна оттук. Където и да прекарам две седмици, мястото ми става скучно и отново се стремя все „там“.

Неговите размишления бяха прекъснати от мелодичен женски глас. Бридж не отвори веднага очи. Той стоеше и слушаше.

Гласът пееше:

Аз вярвах в тишината из леса,

из заспалия огромен лес,

и видях един юноша там,

той разговаряше със слънцето, сякаш бленуваше.

Сякаш беше полудял!

Аз го заобиколих тихо…

Но той продължаваше все тъй страстно да говори.

Той не забеляза, че тя го гледа! След това момичето весело се разсмя. Бридж отвори очи и скочи.

— Аз не знаех, че обичаш такива стихотворения — каза той. — Нибс пише за мъже. Никога не съм мислил, че тези стихове може да се харесат на младо момиче.

— И все пак те се харесват — отговори тя, — поне на мен. В тях се чувства размах и любов към свободата, която завладява.

Тя отново се засмя, а когато се смееше, то и по-сурови хора от Бридж, чувстваха в гърдите си някакво вълнение.

През последната седмица Барбара често се срещаше с новия книговодител. Този безгрижен скитник, не срамуващ се от дрипите си и обичащ повече от всичко в света стиховете, я интересуваше твърде много.

Тя често отиваше в малката кантора и го отвличаше от работа. Понякога го завеждаше в къщи. Той бе интересен събеседник. Заобикаляше го някаква тайна, която привличаше романтичната девойка.

Кой е той? По възпитание беше твърде интелигентен и тя често се замисляше над трагичните обстоятелства или на съзнателния избор, който го е заставил да тръгне по такъв необикновен път в живота. Освен това и тя като своя баща имаше чувството, че го е виждала в миналото, че го е познавала, но никак не можеше да си спомни къде и кога го е виждала.

— Аз чух неволно твоите разсъждения относно „там“ и „тук“, но не исках да прекъсна монолога ти — каза девойката.

Очите й заблестяха лукаво и на бузите й се появиха очарователни трапчинки.

— Но защо — запита, усмихвайки се Бридж. — Ти не можа да превърнеш моя монолог в разговор?

— Но, собствено, това бе разговор! Аз ясно слушах как скитникът спори с книговодителя… Сериозно, мисля, че ти си жертва на твоята страст към приключения, не отричай това. Ти ненавиждаш счетоводството и други подобни на него прозаични занимания, които изискват постоянно местожителство, нали?

— Ти не си справедлива — заспори Бридж. — Нима не преживях тук вече цяла седмица?

Двамата се разсмяха.

— Какво всъщност те застави да прекараш тук толкова дълго? — запита Барбара насмешливо. — Навярно ти се струва, че си преживял тук целия си живот?

— Аз съм наистина първобитен човек — отговори Бридж.

Но в сърцето му имаше друг отговор. Той с радост би й казал, че има друга причина, която го е заставила да остане в Ел Оробо Ранчо. Но Бридж се владееше добре.

Най-напред момичето му се хареса и той беше неизразимо радостен в нейна компания. Свързваше ги много общо — любовта към хубавите книги и изобщо към литературата, към всичко онова, което вълнуваше Бридж и за което не бе разговарял отдавна с никого.

Малко по малко той започна да изпитва удоволствие да стои и да я гледа, просто така. Той бе достатъчно опитен, за да види в това обстоятелство един наистина опасен признак. Оттогава той започна особено старателно да внимава какво говори и стана предпазлив в своите обръщения към момичето.

По времето, когато те весело разговаряха, край тях мина Грейсън. Лицето му се помрачи, когато видя девойката и книговодителя.

— Нима няма какво да работите? — запита той грубо Бридж.

— Как не, има! — отговори спокойно Бридж.

— Тогава защо лентяйствате? — озъби се Грейсън.

— Аз работя — каза Бридж.

— Мистър Бридж ме забавлява — намеси се девойката, преди Грейсън да успее да каже нещо. — Вината е моя, аз го отвлякох от работата. Вие не ми се сърдите, мистър Грейсън, нали?

Грейсън измърмори нещо под носа си и отмина.

— Мистър Грейсън, изглежда, че не е във възторг от мен — засмя се Бридж.

— Не — отговори чистосърдечно момичето, — аз мисля, че това се дължи на факта, че не умееш да яздиш кон.

— Как, не умея да яздя кон ли? — извика Бридж възмутен. — Нима в първия ден на своето пристигане не яздих?

— Виждаш ли, мистър Грейсън е твърде сърдит, че изгуби Бразос — обясни Барбара. — Той казва, че Бразос никога не хвърлял и че ако би свалил някого, би останал да чака, докато не го възседнат отново. Той бил най-кроткия кон, когото определили специално за мен. Но кажи, моля те, по какъв начин успя да изгубиш Бразос?

Барбара видя как той се изчерви и забеляза неговото мълчание. За пръв път у нея се появи подозрение. Тя не можеше да повярва, че този тих и скромен човек може да бъде виновен в някакво престъпление, но с какво да се обясни очевидното му смущение? Девойката бе страшно заинтригувана. Минута-две те стояха мълчаливо, след това Барбара стана.

— Трябва да се върна в къщи — обясни тя, — татко ще се безпокои, че ме няма.

— Да — каза Бридж и се прости с нея.

Той с радост би й казал всичко, но не можеше да направи това, защото щеше да издаде Били. Постоянно се говореше за грабежа на банката. Казваха, че генерал Франциско Вила бил много озлобен от дръзкия обир, че се заклел да открие крадеца и да го накаже страшно.

Бридж беше напълно доволен от поведението си през нощта на грабежа. Той знаеше, че и момичето би одобрило постъпката му, ако знаеше всички подробности. Но да признае това, означаваше да открие и своето съучастие в този грабеж и да се остави на гнева на генерал Вила.

„А и защо — помисли си Бридж — това не би върнало на Барбара коня…“