Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (18)

„Горе ръцете!“

Бридж спеше тежък сън, но внезапно се пробуди, като че ли някой го бе разтърсил.

Нещо го застави да седне на леглото си и тогава той погледна през прозореца. При лунната светлина той видя на двора един човек как прехвърля върху седлото две торби, след това възсяда коня и тръгва на север.

Всичко това не се видя на Бридж необикновено. В движенията на човека нямаше нито вълнение, нито бързина. Нищо не показваше, че той действа като крадец. Бридж си легна и се опита да заспи.

В същото време по стълбата се качваха Бенито и Тони. Тони държеше в ръка ключа от тяхната стая. Втората вдясно от антрето. Тони помнеше добре.

Той се спря пред вратата и започна да върти дръжката, стараейки се да вкара ключа в ключалката.

— Стой! — прошепна Бенито. — Това съвсем не е нашата стая. Нашата беше втората откъм стълбата, а това е третата.

Тони се обърна и послушно тръгна обратно. Той размисляше:

„Ако това е третата, то следващата трябва да бъде втората“. Тони не взе обаче предвид, че сега се вървеше в обратна посока.

— Ето, тук е… Направо, Бенито, ето нашата стая!

Бенито се усъмни, но Тони настояваше на своето.

Тогава Тони уверено пъхна ключа във вратата. Вратите се отваряха с един и същ ключ и — о, радост! — вратата се отвори.

— Виждаш ли, Бенито! — завика Тони. — Нали ти казвах, че това е нашата стая!

В стаята беше тъмно. Главата на Тони изведнъж стана така тежка, поради изпитото вино, че нещо неудържимо го повлече към пода. Желаейки да запази равновесие, той бързо стъпи напред и изведнъж се намери в леглото. В същата минута Бенито, който вървеше след него, люлеейки се от една страна на друга, видя за голямо свое учудване при бледата светлина на луната, тайнственото изчезване на своя бивш враг и днешен приятел. След това някъде от долу се разнесе див вик и тропот от падащ предмет.

Часовоят, стоящ пред банката, дочу всичко това. За миг той се стресна, а след това повика стражата и се хвърли към вратата на банката.

Вратата беше затворена и той можеше да погледне само през прозореца. Като видя в помещението на банката някаква тъмна сянка, той, като истински мексиканец, веднага вдигна оръжието си и стреля през прозореца.

Тони, който беше паднал през дупката, отворена от Били Байрн, дочу свиренето на куршума около главата си. С див вик той се скри зад огнеупорната каса и затаи дъх.

През това време Бенито видя дупката в пода. В антрето изскочи и хазаинът на мебелираните стаи, събуден от изстрелите и виковете. След него тичаше Бридж, затягайки вървешком колана с револвера си.

Бенито се присъедини към тях. И тримата изскочиха на улицата, където стражата чупеше вратите на банката. Бенито изтича до часовоя и жестикулирайки неистово, се стараеше да му обясни чудния случай, благодарение на който Тони се озова в банката.

Конвоят го изслуша, но не повярва нито една дума и когато вратата бе отворена, той заповяда на Тони да излезе от помещението с вдигнати ръце. След това последва разследване, констатира се ограбването на банката и дупката в пода на стаята, през която бе паднал Тони.

— Това е направил американецът — закрещя хазаинът на стаите.

След това се яви сънливият капитан, който не знаеше за случилото се. Когато той научи, че банката е ограбена, започна да скубе косите си и да заплашва часовоя с разстрел.

След няколко минути пред банковата сграда се събра цялото мъжко население на Куивака и много жени.

— Хиляда долара — крещеше директорът на банката, — на онзи, който залови крадеца!

Един конен отряд войници в това време минаваше край банката.

— В каква посока замина крадецът? — запита капитанът. — Нима никой не го е видял?

Бридж се готвеше да заяви, че е видял крадеца да заминава на север, когато изведнъж му дойде на ум, че хиляда долара е една доста голяма сума и че с нея ще може комфортно да замине с Били в Рио де Жанейро.

В този момент от тълпата излезе висок, слаб мъж.

— Аз го видях, синьор капитан! — завика той. — Неговият кон беше в моята конюшня и той замина на юг. Видях го със собствените си очи.

— Тогава призори ние ще го заловим — въздъхна облекчено офицера. — Напред! — изкомандва той.

Отрядът се понесе напред.

Бридж се спусна бързо към конюшнята, където беше оставил своя кон.

„Неприятно ми е все пак — мислеше той. — Дори и да е крадец, той е американец. Но са ми потребни пари, затова няма да го жаля. Това навярно е някакъв негодник, който отдавна би трябвало да увисне на бесилката“.

В това време капитан Били Байрн спокойно яздеше, съвсем уверен, че преследвачите няма да започнат търсенето преди отварянето на банката, когато вече ще бъде на половин път до лагера на Пезита.

— Пезита немалко ще се учуди, когато му покажа моята плячка — каза Били. — Дявол! — възкликна той неочаквано високо. С каква радост мъкна тези торби със злато на жълтоликото магаре? Аз! Били Байрн никога не е бил такъв глупак, за да се дели с някой, който не си е мръднал пръста. Да дели ли? За Бога, този дявол ще заграби всичко! Не! Той няма да получи нищо! Ще избягам през границата в Рио и там с Бридж ще си заживеем славно. Тук навярно има повече от един милион.

Внезапно лицето му се намръщи.

— Да, но тези пари са потребни за делото… Какво, аз просто ограбих ей така една банка, или искам да помогна за освобождаването на Мексико? Ако присвоя тези пари, то значи да съм последният крадец и мерзавец! Щом помисля за това и нейното лице застава пред мен… Ах, Барбара, Барбара! Какво направи с мен?

Били свали шапката си и тъжно се почеса по тила.

Странно, помисли си той, как тази девойка можа да промени такъв главорез като мен? Искала ли го е, или не? Какво ли биха казали за мен предишните ми познати от шайката, ако можеха да видят какво става в главата ми. Навярно биха ме нарекли баба! А това не е така, ей Богу, не е! Тъкмо сега не давам пет пари за живота си! Шега ли е? Колко оръжие и снаряди могат да се купят!

Бързината не предразполага към мечти, затова Били несъзнателно отпусна поводите. Нямаше нужда да бърза. Никой не можеше още да знае, че банката е ограбена, така мислеше Били.

Навярно той би пътувал по-бързо, ако бе забелязал конника, летящ по неговите следи. Били беше на две мили пред него, но последният с бърз галоп намаляваше разстоянието.

Когато Бридж вече наближи, извади револвера си и се готвеше да пришпори коня си, за да нападне неочаквано крадеца, тогава Били като чу конски тропот се обърна и го видя.

Били в тъмнината не позна приятеля си. Като чу вика на Бридж „Горе ръцете!“ Били измъкна бързо револвера си и стреля. Куршумът свали шапката на Бридж, без да го нарани.

Били спря коня си почти сред пътя. Бридж натисна спусъка.

При звука на изстрела коня на крадеца отскочи, изправи се и рухна на земята. Били като видя, че конят е ранен, се опита да скочи от седлото, но пояса му се закачи за високото мексиканско седло. В следващия миг коня рухна и затисна единия крак на Били. Бридж се приближи към крадеца и извика:

— Не мърдай, или ще стрелям!

— Ето ти историйка! — извика крадеца.

При първия звук на познатия глас, Бридж скочи от коня.

— Били! — извика той. — Били! Нима ти ограби банката?

Говорейки това, Бридж се спусна да освобождава крака на приятеля си.

— Има ли нещо счупено? — запита загрижено той.

— Струва ми се, че няма — отговори Били и след това беше вече на крака. — Знаеш ли, приятелю — прибави той, — че ти много сполучливо застреля това конче, защото аз съм уверен, че при втория изстрел нямаше да сгреша. Пот ме избива при мисълта за това. Сега за ограбването на банката. Ти не можеш да кажеш, че съм „ограбил“ банката. Парите принадлежат на неприятеля — аз просто ги реквизирах за делото. Те ще послужат за освобождението на Мексико. Не ги вземам за себе си, а за Пезита, защитника на нещастно Мексико.

И Били се усмихна гордо.

— Ти си взел парите за Пезита? — запита Бридж.

— Точно така — отговори Били. — За себе си няма да взема нито грош. Сега аз живея честно.

— Аз знам това, Били — отговори Бридж. — Но, ако те хванат, трудно ще увериш властите в твоите красиви намерения и безкористност.

— Властите? — презрително каза Били. — Сега в Мексико няма власт. Всички тук са бандити. Вила иска да стане президент. Пезита добре ми обясни това. Каранца се опитва да вземе властта от него. Ето, Пезита не е такъв! Той защитава измъчения народ. Той е приятел на народа!

— Дано не се разочароваш от него, приятелю… — започна Бридж, но не довърши.

Били внезапно се вслуша по посока към Куивака.

— Това са те, Били! — каза Бридж. — Вземи моя кон. Бързо! Ти трябва да бягаш. Целият гарнизон е изпратен по теб. Аз мислех, че са заминали на юг.

— Какво ще правиш ти, ако аз взема твоя кон?

— Аз ще тръгна пеша — каза Бридж, — града не е далече. Ще им кажа, че след като съм минал малко разстояние, коня ме съборил и избягал. Те ще повярват, защото си въобразяват, че съм негоден конник.

Били се колебаеше.

— Не искам да постъпя така, Бридж — каза той.

— Ти си длъжен, Били. Ако те заловят тук, твоето дело е загинало и ние двамата ще умрем, защото аз ще бъда с теб, Били, а двамата не можем да се бием на открито с цял отряд кавалерия! Вземи моя кон, по-късно ще се срещнем в Рио. Прощавай, Били, аз отивам в града.

Бридж решително се обърна и закрачи по пътя.

Били мълчаливо го гледа известно време. Разсъжденията на Бридж бяха така логични, че той бе принуден да приеме този план. След минута, той прехвърли торбите с пари върху коня на Бридж, скочи върху седлото и за последен път погледна към неясната фигура на човека, отминаващ по направление на Куивака.