Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (16)

Ел Оробо Ранчо

Управляващият голямото имение Ел Оробо Ранчо бе американец на име Грейсън. Той беше висок, кокалест човек, който бе преминал суровата школа в пасбищата на Тексас и там се бе научил да държи в ръка местните каубои, без да изсмуква от тях последните сокове.

Поради това Грейсън, бе в известна степен неподходящо лице за управляващ американско имение в Мексико през такова смътно време. Отдалеченото положение на имението и постоянното отсъствие на стопанина му, живеещ в Ню Йорк, го бяха привикнали да се смята за пълен господар на имението. Той наистина работеше като вол, но немалка част от приходите отиваше в неговия джоб.

Този ден Грейсън беше особено неразположен и намръщен, още повече, че не можеше да излее открито гнева си. Виновник за лошото му настроение бе самият стопанин, пристигнал предната вечер в чифлика заедно с дъщеря си. Какво му липсва в Ню Йорк? Защо е дошъл в кипящия като казан Мексико, та помъкнал със себе си и младото момиче? Сега ще започнат оплакванията на работниците, откритото съпротивление на неговата власт — нали вече ще бъде второ лице в чифлика? А и проклетата отчетност! Никаква работа нямат тук… Движението против американците се засилва всеки ден.

Появил се бе този главорез Пезита и открито се заканваше да очисти Мексико от американците. Той убиваше всеки американец, който попадаше в ръцете му.

Сега Грейсън ще трябва да мисли и за тяхната безопасност. Наистина той имаше стотина души — работници и каубои, но между тях едва ли имаше една дузина американци.

Освен това Грейсън бе уволнил своя книговодител и ненавиждаше повече от всичко на света перото и мастилото. Главният книговодител бе твърде мил човек, работеше в съгласие с управляващия и така замаскираше неговите грешки, че бе просто чудо… Но веднъж Грейсън избухна и го изгони.

Сега без него Грейсън беше като без ръце…

Зает с тези неприятни мисли, Грейсън стоеше в канцеларията на чифлика, стараейки се напразно да направи баланса, в което не успяваше.

В това време край прозореца мина едно момиче. Редом с нея вървеше побелял представителен мъж.

— Каква е тази глупост от моя страна, Барбара! — казваше той. — Аз не разбирам как можах да направя това!

— Не се обвинявай, драги — възрази момичето. — Виновна съм само аз. Та нали аз дойдох почти насила с теб и никак не съжалявам за това. Уверявам те, че повече не бих могла да остана в Ню Йорк! След нашето разорение там бе така тъжно. Тук аз непременно ще работя, татко. Спомни си как се отдръпнаха тогава всички приятели и познати. Освен Били, никой не се вести.

— Трябва да ти призная, Барбара, че и досега не мога да разбера защо ти се раздели с Били Малери. Той е един от най-интересните млади хора в Ню Йорк и според мен подхождаше да бъде твой мъж. И е напълно безкористен и предан!

— Аз се опитах много да го обикна, татко — каза тихо момичето, — но наистина, не можах, никак не можах!

— Нима заради… — той рязко прекъсна започнатата фраза и продължи меко и ласкаво. — Все едно, скъпа моя, аз не ще бъда любопитен. А сега, иди и се опитай да се развлечеш в чифлика. Трябва да отида в канцеларията при Грейсън.

Пред една от конюшните трима младежи бяха заети с оседлаването на една още необяздена кобила. Барбара се спря настрана, откъдето виждаше добре това любопитно зрелище.

През времето, когато седеше, възхищавайки се от ловкостта и мъжеството на младежите и съжалявайки младата кобила, до слуха й достигна приятен мъжки глас:

Нейде там, далече така си мисля аз

и ей Богу това е само мечта на поета!

Пенелопа мечтае за среща

и трептят върху устните й целувки.

Барбара се обърна и видя един строен, млад човек, яхнал едно съвсем изтощено мексиканско пони. Окъсана куртка и продрани панталони съставяха облеклото на непознатия. От пръв поглед бе ясно, че той е американец.

При вида на момичето непознатият свали шапката си и ниско я размаха.

— Аз търся управителя, синьорита — каза той.

— Мистър Грейсън е в канцеларията — отговори девойката, показвайки с ръка посоката.

Непознатият, като чу отговора й на чист английски език, се учуди. Той се прости с нея също с такъв нисък поклон, но много по-сдържано.

Там нейде вие ме очаквате,

плетете венец от цветя,

целувка нежна ми пращате,

Пенелопа, моя вярна другарка!

Грейсън и стопанина на чифлика учудено вдигнаха глави, когато тези думи достигнаха до тях през отворения прозорец.

— Що за птица е този! — попита Грейсън и погледна през прозореца.

Той видя скитника, яхнал измършавелия кон. Скитникът гледаше към прозореца и вежлива усмивка освети лицето му, когато долови погледа на управителя.

— Добър вечер, джентълмени — каза той.

— Идете в кухнята, там ще те нахранят. Отведете коня в долната конюшня. Смит ще ти покаже къде да пренощуваш. Вървете!

Управителят отново насочи вниманието върху книжата, които разглеждаше заедно със стопанина, преди да дойде непознатият. Той даде своите разпореждания с бързината на картечница и смяташе инцидента за изчерпан.

Гостоприемството в тази част на Мексико не позволяваше да изпрати непознатия, без да го подслони и нахрани. Грейсън считаше, че е направил всичко възможно, зависещо от него.

Бридж не се помръдна от мястото си.

— Възможно е — каза стопанинът на своя управител — този човек да е дошъл по някаква работа. Вие не го попитахте, а той не ви поиска подслон, нито вечеря.

— Какво? — изръмжа Грейсън и след това се нахвърли върху Бридж. — Какво искаш още ти, дявол да го вземе?

— Работа — отговори Бридж спокойно, — или да се изразя по-точно, потребна ми е работа, защото аз съм човек, който много не си пада по труда.

Стопанинът се усмихна. Грейсън бе учуден и раздразнен.

— Нямам работа за теб! Освен това тъкмо сега съм зает. Почакайте — извика веднага той, като погледна изпитателно Бридж. — Не, едва ли — каза той като поклати печално глава. — Сигурен съм, че не сте годен за работата, която имам предвид.

— Да мия съдове ли? — попита Бридж явно насмешливо.

Грейсън не обърна внимание на неуместната шега.

— Да водите книги… — обясни той решително. — А тъй като ти, разбира се, не можете да завеждаш книги, то нашия разговор е свършен. Махай се!

— Защо не… Нека опитам — каза Бридж. — Аз умея да чета и пиша. Дайте да опитам.

На Бридж бяха необходими пари за пътуването до Рио, а освен това той искаше да остане в Мексико, докато Били се освободи.

— Испански знаете ли? — запита Грейсън.

— Аз чета и пиша по-добре, отколкото говоря — каза Бридж.

Никога още Грейсън не беше се нуждаел от каквото и да е до такава степен, както от книговодител. Разумът му подсказваше, че да вземе този окъсан скитник за книговодител е върха на идиотизма, но, от друга страна, няма да е трудно да се разбере с такъв един дрипльо. И Грейсън се залови за него като давещ се за сламка.

— Заведи твоя кон в конюшнята и ела — каза той. — Аз ще те изпитам.

— Благодаря — отговори Бридж.

— Страхувам се, че този субект няма да ни бъде полезен — каза тъжно Грейсън, когато Бридж се отдалечи от прозореца.

— Аз мисля, че той ще ни бъде полезен — отговори стопанинът. — Има поглед на образован човек и, вероятно е един от демобилизираните войници, останал без работа. Извинете ме, Грейсън, за всеки случай. Към вашите малки сили ще имаме още един американец, а това все е нещо.

— Да, разбира се. Но аз се надявам, че такива до вашето заминаване, няма да ни трябват — отговори Грейсън.

— Грейсън, аз още не съм ви казал. В моето положение стана голяма промяна. Аз съм разорен съвсем. Освен този чифлик нямам нищо друго. Аз дойдох тук, за да живея постоянно. Мисля да се заема със скотовъдство в голям мащаб. Може би ще успея отново да си създам състояние. Безпокои ме само моята дъщеря. Не е време сега да живее в Мексико. Надявам се, че ще успея да я убедя да замине оттук. Ще можете ли да издействате от генерал Вила разрешение за нейното заминаване?

— О, Вила ще издаде разрешение! — каза Грейсън. — Но то не ще ни помогне само, ако срещнем на пътя негови войници. Особено се страхувам от шайката на Пезита. Той мрази всички американци, а особено не обича обитателите на Ел Оробо Ранчо. Преди няколко месеца той извърши набег върху нашия чифлик. Ние го отблъснахме и убихме шестима бандити. Той няма да ни прости това. За съжаление Вила е съвсем безсилен. Той не ще може да даде по-силен отряд, за да изпрати мис Барбара до границата, а също така не може да осигури безопасността до железопътната линия. Аз мисля, че най-благоразумното би било да продадете чифлика и да заминете.

— Не, Грейсън. Кой ще го купи сега? Необходимо е да се изтрае минаването на смутното положение и след това всичко ще бъде добре.

— Това, което става сега, не ще се свърши, докато над Чигуахуа не се развее американското знаме — каза решително Грейсън.

Няколко минути след това Бридж влезе в канцеларията.

— Как е името ти? — запита Грейсън, приготвяйки се да го впише в книгата.

— Бридж — отговори новия книговодител.

— Презимето? — запита Грейсън. Бридж се поколеба.

— Запишете ме „Л. Бридж“ — каза той.

— От къде си?

— Ел Оробо Ранчо — отговори Бридж.

Грейсън погледна Бридж. Отговорът потвърждаваше подозренията му. Този тип вероятно е конекрадец, което по мнението на Грейсън бе най-лошото нещо.

— Откъде имате коня, с който пристигнахте? — рязко запита той. — Трябва да ти кажа, че тук не ни трябват конекрадци.

Стопанинът, който слушаше разговора, беше неприятно поразен от грубостта на Грейсън, но Бридж само се засмя.

— Ах, вие искате да знаете от къде съм взел моя кон? Тогава направо ще ви кажа, че не съм купувал този кон и не познавам човека, на когото е принадлежал. Аз просто го взех.

— Ти си много смел — изръмжа Грейсън. — Аз мисля, че е по-добре да си обираш крушите, и то докато не е късно. Не ми трябват конекрадци!

— Почакайте! — намеси се стопанинът. — Този човек постъпва не като конекрадец. Да го изслушаме, преди да го осъдим.

— Добре — каза Грейсън, — но той сам признава, че е откраднал коня!

Бридж се обърна към стопанина:

— Благодаря — каза той, — но аз наистина откраднах коня.

Грейсън направи със свит юмрук тържествуващ жест.

— Виждате ли! Какво казах аз!

— Ето как бе работата — продължи Бридж. — Джентълменът, на когото принадлежеше този кон, заедно със своите другари стреля по мен и моите приятели. Когато всичко се свърши, не остана никой, който би могъл да ми съобщи, кой след смъртта на собственика е законен наследник на останалите коне и по такъв начин аз взех временно един от тях. Законът, без съмнение, би казал, че съм го откраднал, но аз съм готов да го върна, само ако се намери законния му наследник.

— Ти си имал неприятности? — запита заинтересован Грейсън. — С кого?

— С бандити от шайката на Пезита.

— Кога?

— Вчера.

— Виждате ли, те работят вече наблизо — каза развълнуван Грейсън на хазаина и след това се обърна към Бридж:

— Ако ти си взел тази кранта от хората на Пезита, то това не се казва кражба. Твоята стая е онази там, зад вратата. Ти ще намериш там дрехи, оставени от последния ми книговодител. Може да ги вземеш…

— Благодаря — каза Бридж. — Наистина моите дрехи са малко прашни. Ще трябва да поговоря за това с Джеймс.

— Какъв оригинален човек! — каза стопанинът, като се засмя весело, когато Бридж мина в малката стая, като затвори вратата след себе си.

— Джеймс? — изръмжа Грейсън. — За кого, дявол да го вземе, говори той? Тук няма никой, освен него.

— Наистина оригинален! — повтори хазаинът и добави — Иска ми се ти да го оцените по-добре, Грейсън.

— Аз ще го ценя, сър, ако той съумее да води книгите — отговори Грейсън. — Повече не искам нищо от него.

Когато Бридж излезе от стаята, бе облякъл бели фланелени панталони и спортна риза. Те до толкова го изменяха, че нито Грейсън, нито стопанинът биха могли да го познаят, ако не беше излязъл пред техните очи от малката стая до кантората.

— Чувствате ли се по-добре? — попита хазаинът, усмихвайки се.

— Дрехите нямат за мен значение — отговори надменно Бридж. — Но ако мистър Грейсън поиска по време на моята служба да нося кимоно, то с радост ще го нося. Какво ще работя сега, сър?

Този въпрос бе отправен към Грейсън.

— Седнете тук и се потрудете да се справите с тази бърканица — отговори управителя, показвайки на Бридж купа книжа. — Довечера ще поговорим с теб.

Грейсън излезе с хазаина, лицето на когото изразяваше, че той напрегнато мисли като човек, който желае да си спомни нещо.

— Чудно, Грейсън — каза най-сетне той. — Аз съм уверен, че някога съм срещал този млад човек. В минутата, когато той влезе в стаята облечен по-човешки, аз изведнъж почувствах, че съм го виждал и по-рано, но не мога да си спомня кой е той. Обзалагам се, че той не се казва Бридж.

— Мисля, че вие сте прав — съгласи се Грейсън.

— Вероятно е бил банков служител, откраднал е и е дошъл тук да се укрива. По-добро място не би могъл да намери.

— Точно за банката ми е мисълта — каза той. — Кого ще изпратим утре в Куивака за пари? Вдругиден имаме плащане. Не ми се ще да пращам този още непознат книговодител, а от американците не мога също никого да изпратя. Всички са ми потребни тук.

— Изпратете Бридж с двама най-надеждни мексиканци — посъветва го хазаинът.

— Това е и единственото, което ни остава — отговори Грейсън. — Аз ще го изпратя с Тони и Бенито. Те така се ненавиждат един друг, че не могат да се наговорят.

— Но ще се върнат ли с парите? — запита стопанинът.

— Ще се върнат, ако Пезита не ги залови — отговори Грейсън.