Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (13)

Пезита променя плановете си

Когато Били отиде към мястото, където войниците отведоха Бридж и Мигуел, Пезита извика при себе си един дрипльо, който, опрян на пушката си бе нещо като часовой на „генерала“.

— Изпрати при мен капитан Розалес!

Босоногият ординарец се упъти към дърветата, където една малка група хора играеха карти. Войникът се приближи към един от тях и предаде поръчката на генерала, след което дългия и сух капитан Розалес неохотно стана и отиде към Пезита.

— Големият човек, когото доведоха днес сутринта, се оказа, че не е американец — заяви Пезита. — Той е от Гранд авеню. Той ще ни помогне много, защото има вид на истински американец. Аз го произведох в капитан.

Розалес се усмихна. Между стотината последователи на Пезита, около тридесет души бяха капитани.

— Гранд авеню? Къде се намира тази страна? — запита Розалес учуден.

— Нима Вие искате да кажете, капитане — извика Пезита насмешливо, — че човек с вашето образование не знае къде се намира Гранд авеню? Вие ме учудвате! Но това е немска колония!

— Ах, да, разбира се! Сега си спомних! Как се забравят тези имена! Гранд авеню! Та нали моят дядо, който беше знаменит пълководец, е ходил веднъж там!

— Аз не ви повиках да обсъждаме географията на Европа — прекъсна го сухо Пезита. — Исках да ви кажа, че непознатият не е съгласен да постъпи на служба, докато не освободя неговия приятел американец и този хитър дявол Мигуел. Бях принуден да се съглася, защото този субект ни е страшно потребен. Затова му обещах, че ще изпратя утре рано неговите приятели с надеждна охрана в Ел Оробо Ранчо. Назначавам вас за началник на тази охрана.

— Вие отговаряте със своя живот за изпълнение на това обещание. Разбира се, ако някои главорези от шайката на Вила ви нападнат по пътя и без да се гледа на вашата юнашка защита, американецът и Мигуел бъдат убити, това вече няма да бъде по наша вина.

— Розалес, ако се случи такова нещо, аз не ще мога другояче да изразя своята признателност, освен да ви направя полковник.

— Аз ще ги защитавам с цената на живота си, генерале! — извика храбрия Розалес.

— Отлично! — заключи Пезита. — Това искам да ви кажа.

Розалес се поклони ниско и отиде отново при компанията под дърветата.

— Ах, капитане — спря го отново Пезита. — Ето какво. Предайте, моля ви, на другите господа офицери, че непознатият от Гранд авеню е капитан и че аз желая те да се отнасят с него добре и да не бъбрят много за нашето свещено дело — освобождението на нещастно Мексико.

Розалес отново се поклони мълчаливо.

Били намери Бридж и Мигуел, седящи на земята. Недалеч от тях стояха двама дрипльовци с пушки. Стражата не попречи на Били да се доближи до пленниците, но очевидно бяха страшно учудени, че този чужденец се разхожда свободно из лагера.

— От какво си се зарадвал? — запита Бридж. — Че ще ни обесят ли?

— Не — каза Били, задушавайки се от смях. — Нашето положение бе по-лошо, отколкото аз мислех в началото. Най-напред аз не се съгласявах да остана при него с чин капитан, докато не вземе и теб, но той и не ще да чуе. Ей, че хубава работа извърши ти, Бридж, когато уверихте това магаре, че аз съм от някаква си друга страна. Но все пак той ми каза, че ако не остана на служба при него, той ще избие всички ни.

— А какво стана със средството, за което ми каза? — запита Бридж.

— То е тук — и Били попипа в десния си джоб. — Но Боже мой! Какво бих могъл да направя с цялата тази шайка? Бих успял само да застрелям неколцина, но в края на краищата те биха ни избили. Няма друг изход, макар че не ми се иска да се разделям с теб, приятелю.

Той замълча. Бридж леко въздъхна и се изкашля.

— Аз винаги исках да прекарам една година в Рио — каза той. — Ние ще се срещнем там, Били, когато успееш да избягаш от тук.

— Нека бъде така — съгласи се Били. — При първа възможност ние ще се срещнем в Рио. Пезита обеща да ви пусне на свобода утре и да ви изпрати под надеждна охрана.

При други обстоятелства Мигуел не би реагирал, но при думата „охрана“ той наостри уши. Той се наведе напред и прошепна:

— Кой ще командва охраната?

— Не зная — отговори Били. — Не е ли все едно кой?

— Съвсем не е все едно. Това означава живот или смърт за твоя приятел и за мен — каза Мигуел. — Няма никаква причина да ни дават охрана. Аз познавам местността Чигуахуа не по-зле от Пезита и неговите главорези.

— Разбира се, работата с твоя приятел стои по-иначе. За него е по-добре, може би, ако бъде изпратен до Ел Оробо. Възможно е зад това да не се крие нищо лошо, но необходимо е да научите кой ще командува конвоя! Познавам добре Пезита и неговите похвати. Ако утре с нас тръгне Розалес, то ти може завинаги да се простиш с твоя приятел. Никога не ще го видите, нито в Рио, нито на друго място. И той, и аз — и двамата ще бъдем убити!

— Защо мислиш така? — попита Били.

— Аз не мисля, синьор — отговори Мигуел с достойнство, — аз знам!

— Добре! — каза Били. — Ще почакаме и ще видим.

— Ако научите, че Розалес е назначен, не им казвайте нищо — побърза да го предупреди Мигуел. — Това все едно няма да помогне в случая. Само ни предупредете, за да бъдем нащрек и ако е възможно дайте ни по един револвер. В такъв случай…

Той не се доизказа, но слаба усмивка изкриви устните му.

В това време един войник се приближи до тях и им каза, че вече не са пленници. Били стана.

— Е, довиждане, приятелю! — каза той.

— Довиждане, Били! Помни Рио! — каза Бридж.

— И револвери, синьор — напомни Мигуел.

— Бъдете спокойни — отвърна Били и не бързайки, тръгна към малката група бандити разположени под близките дървета.

При неговото приближаване Розалес се усмихна.

— Добър ден, синьор капитан — каза той любезно. — Аз съм капитан Розалес.

Той се спря, очаквайки Били да каже името си.

— Мен ме наричат Байрн — отговори Били. — Приятно ми е да се запознаем, капитане.

— А, значи капитан Байрн.

И Розалес го представи на останалите офицери.

Някои, подобно на Розалес, бяха образовани хора, служили по-рано в армията. Пезита ги бе заловил в плен и те бяха предпочели позорния живот на бандити пред незабавната жестока смърт.

Редом с гиганта Байрн, всички изглеждаха джуджета. Били се потруди да узнае името на офицера, който на следващата сутрин ще командва охраната, но Розалес и останалите го уверяваха, че сами не знаят.

Били питаше, гледайки Розалес втренчено и забеляза, че зениците на последния някак се свиват и че Розалес полека се отдръпва. Без да се вслушва във всички уверения, Били разбра, че Розалес лъже. Но защо? Това бе тревожен признак…

Били започна да мисли как да спаси приятеля си от страшната участ. Розалес също потъна в мисли. Той не беше глупав. Защо този непознат иска да знае кой ще командва охраната?

След малко Розалес напусна групата офицери. След минута той съобщи на Пезита своите подозрения и му предложи нов план на действие.

— Не ме изпращайте за началник на конвоя — посъветва той генерала. — Изпратете капитан Байрн.

Пезита издаде учудено възклицание.

— Почакайте — успокои го Розалес. — Нека новият капитан тръгне утре сутринта с половин дузина войници, които ще следят всичко да върви добре. Един час преди разсъмване аз ще отида напред наедно с нашите най-добри стрелци. Те ще залегнат на място добре известно на двама ни и към обяд капитан Байрн ще се върне да ви разкаже, че е бил нападнат от войници на Вила и че в престрелката двамата ни гости са били убити. Това ще бъде по-правдоподобно. Ние ще се закълнем да отмъстим на Вила, а Байрн така ще го намрази, както подобава на един привърженик на Пезита.

— Вие сте хитър като дявол, капитане! — закрещя Пезита във възторг. — Ще бъде направено така, както ме съветваш ти. Върви, а аз ще повикам капитан Байрн, за да му дам нарежданията си за утре.

Когато Розалес се отдалечи, в тъмния ъгъл на палатката на Пезита се мярна някаква фигура и безшумно изчезна.