Едгар Бъроуз
Момичето със зелените очи (11)

От трън, та на глог

Ярките лъчи на слънцето жареха прашния път. Гореща мараня лежеше над безплодната местност, която се разстилаше от двете страни на шосето.

По пътя вървяха с мъка движейки крака, двама мъже. Те изнемогваха от жегата.

Един от пътниците, като погледна виждащата се в далечината къщурка, започна да декламира:

Далече, зад реката, зад ливадите,

се показа пред нас града…

запалени от лъчите на слънцето,

прозорците пламтят.

И докато седях в очакване

във въздуха трепнаха словата —

лято, сбогом, довиждане!

Ята птици отлитат на юг…

Другарят му го погледна.

— Тази жалка играчка съвсем не прилича на град, но във всичко останало нашият приятел Нибс е съвършено прав. Ние сме птици, летящи на юг, а трептящите слова това е Фланаген.

Бридж не отговори, но след малко издекламира:

Нейде там вие ме чакате,

плетете венец от цветя

и целувка нежна ми пращате,

Пенелопа, другарко моя вярна!

Били въздъхна и наведе глава.

— Това, знаеш ли, не е за мен… Мен никой не ме очаква. Сега тя е омъжена за друг.

Най-сетне те стигнаха къщичката. В сянката под навеса лежеше един мексиканец, който подръпваше луличката си. На прага на вратата стоеше жена му. Около тях играеха две деца.

Мексиканецът изгледа подозрително дошлите. Бридж поздрави на достатъчно сносен мексикански език и поиска храна, като му обясни, че имат пари, с които да заплатят.

Мексиканецът лениво стана и със знак ги покани в къщурката. Жената им донесе храна.

Цената, която мексиканецът поиска беше малка и той жадно следеше, докато Байрн му плащаше парите и като че ли остана разочарован, че не му даваха повече.

— Къде отивате? — запита той.

— Ние търсим работа — обясни Бридж. — Надяваме се, че ще намерим при някой американец.

— Е, тогава по-добре се върнете — предупреди ги мексиканецът. — Самият аз нямам нищо против американците, господине, но много от моите съотечественици не ги обичат. Сега всички американци си заминават. Някои вече са убити като бандити. Да отивате по-нататък е опасно. Наоколо шетат хората на Пезита. Те са такива дяволи, че нападат и своите. Дявол ги знае с кого са, с генерал Вила, или Каранца! Ако срещнете привърженици на генерал Каранца, той вика: „Да живее Каранца!“ — и хората му убиват и грабят. А ако съседите на нещастната жертва чуят това, започват да уверяват Пезита, че са привърженици на Каранца, тогава Пезита крещи: „Да живее Вила!“ — и пак си върши своето. А американците — тях Пезита не ги разпитва. Той ги убива, където му попаднат.

В това време приближаваха към къщичката и група от петима конници.

Те вървяха бързо, приближавайки се към къщата от онази страна, от която нямаше нито врата, нито прозорец, тъй че намиращите се вътре не можеха да ги забележат. Това бяха смугли, ловки и свирепи на вид хора, облечени в жалки дрипи, но в пълно боево снаряжение.

Като се приближиха до къщурката, четирима от тях слязоха от конете, а петият остана. Последните се запътиха към къщата с карабини в ръце.

Полуголото момче ги забеляза първо и с пронизителен вик се спусна към дома.

Били, Бридж и мексиканецът веднага се обърнаха към вратата, за да видят от какво се е уплашило детето и видяха четири пушки насочени към тях.

— Какво е това? — възкликна Били.

— Изглежда, че сме в плен — отговори Бридж.

Мексиканецът разбра думите и каза с ужас:

— Това са войници на Пезита!

— Да — повтори един от бандитите, — ние сме войници на Пезита и с възторг те поздравяваме, Мигуел! Ти знаеш колко нашия Пезита обича проклетите американци.

— Но този човек не ни познава — заговори Бридж. — Ние се отбихме тук случайно, за да си купим хляб. Ние идваме от Ел Оробо Ранчо и търсим работа. Пуснете ни. Задържайки ни, вие не ще спечелите нищо. А що се отнася до Мигуеле, струва ми се, че така го нарекохте, той също, доколкото го разбрах не обича американците, както вашия уважаван началник.

— Разкажете всичко това на нашия началник Пезита, синьор. Сега да вървим.

Били в нерешителност се спря и се обърна към Бридж.

— Всичко е много просто — отговори Бридж. — Ние сме заловени в плен от бандитите. Те ще ни заведат при своя началник, който, вероятно, ще ни застреля при изгрев-слънце.

— Това бандити ли са? — насмешливо каза Били.

— Това са бандити любители, Били — отговори сериозно Бридж.

— И ти се готвиш да тръгнеш след тях като теленце, нали? — запита ядосан Били.

— В този момент ние не можем да направим нищо — каза Бридж. — Карабините им са заредени. После вероятно ще намерим удобен случай, а сега трябва да се подчиним.

Били вдигна, рамене и когато бандитите отново започнаха да ги блъскат, той спокойно излезе от къщичката. Ако мексиканците познаваха по-добре Били Байрн, то изразът на лицето му едва ли би ги зарадвал. Той се усмихваше безгрижно.

В обора на Мигуел имаше два коня. Бандитите ги взеха. Върху единия качиха Били, а на другия — Мигуел и Бридж.

Когато възседнаха конете, Били се наведе към Бридж и пошепна:

— Аз ще изиграя тези юнаци, ще видиш!

— Аз съм готов да ти помогна с тялото си, с коня, с цялата артилерия! — засмя се Бридж.

— Тъкмо — каза Били — това ми напомни, че в моя джоб има револвер. Тези клепоухи магарета дори не ни обискираха.

— А на мен — заяви Бридж, когато конете, които разбойниците водеха, тръгнаха напред, — не зная защо ми напомня трогателната песничка на Сарвис:

Ах, някога в тихите нощи,

звездите ще озарят тъмносивия камък

и върху него с нежните си лъчи

ще начертаят в нощта вашето име!

— Весел момък си ти, Бридж — засмя се Били.