Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (21)

XXI

Точно след закуска в мандрата настана суматоха. Центрофугата се въртеше както обикновено, но не пускаше масло. Винаги в такива случаи работата в чифлика се парализираше. „Шлюп, шляп“ — пляскаше млякото в големия цилиндър, но звукът, които всички очакваха, не идваше.

Фермерът Крик и жена му, доячките Тес, Мариан, Рети Придъл и Из Хюет, семейните от околните къщи, а също така мистър Клер, Джонатан Кейл, старата Дебора и всички други стояха, гледайки безпомощно към центрофугата. А за да покаже, че разбира положението, момчето, което караше отвън коня, отвори широки като луна очи. Дори и самият унил кон сякаш с въпросително отчаяние поглеждаше през прозореца при всяка обиколка.

— Години вече как не съм ходил в Егдън при сина на знахаря Трендъл — години! — с горчивина каза фермерът. — А и него далеч не го бива като баща му. Сто пъти съм казвал и пак ще кажа, че не му вярвам! Не му вярвам, макар че на някои всичко предсказвал. Но ако още е жив, ще трябва да ида, ей богу, ще трябва да ида, ако тая работа кара така!

Дори мистър Клер изпита съчувствие към отчаянието на фермера.

— Когато бях малък — намеси се Джонатан Кейл, — знахарят Фол, дето живееше от другата страна на Кастърбридж и му викаха Уайдо, беше майстор. Но сега сигурно се е разпаднал като гнило дърво.

— Дядо ми обичаше да ходи при знахаря Минтерн, там де, в Оулзкомб. Брей, умен човек бил, така казваше дядо ми — продължи мистър Крик. — Днес такива ги няма.

Мислите на мисис Крик се придържаха по-близо до третирания въпрос.

— А може някой тъдява да е влюбен — колебливо каза тя. — Като бях млада, чувах да разправят, че това може да бъде причината. Крик, помниш ли, преди години, когато при нас беше онова момиче — и тогава пак маслото не излизаше…

— Да, да, но не беше баш така… Любовта нямаше нищо общо с тая работа. Добре си спомням: тогава се беше развалила центрофугата.

Той се обърна към Клер:

— Имахме тогава един Джек Долъп, сър, пъргав момък — дояч беше. Задиряше едно момиче в Мелсток и го измами, както много други преди нея. Да, ама тоя път имаше да се справя с малко по-друга жена, не със самото момиче. Един велики четвъртък — от всички дни в календара, та точно тоя ли! — ние пак се бяхме събрали тук, както сме сега, само че тогава не биехме масло. И ето че майката на момичето влиза през вратата и държи в ръка голям чадър с медна дръжка — с него и бик можеш да повалиш — и казва: „Джек Долъп тука ли работи? Защото ми трябва! Имам да уреждам с него сметки, хем какви!“ А зад майката, на няколко крачки, върви момичето и жално плаче в кърпичката си. „Господи! Ето ти беда! Ще ме убие! — извика Джек, като ги видя от прозореца. — Къде да се скрия? Къде? Не й казвайте къде съм!“ — и взе, че се вмъкна в центрофугата и се затвори вътре точно когато майката на момичето нахлу в мандрата. „Къде е, мръсникът му с мръсник? Казвайте! — викна тя. — Ще му одера кожата, само да го пипна!“ — и започна да го търси навсякъде и да го ругае — с думи на парчета го направи. Джек едва не се задушава в центрофугата, а бедното момиче — или по-скоро млада жена — седи на вратата и очите си ще изплаче. Никога няма да го забравя, никога! Камък да беше, и той би се стопил! Но майка й не можа да го открие никъде.

Фермерът спря, а присъствуващите размениха две-три думи.

Разказите на Крик често изглеждаха, че свършват, когато всъщност не бяха свършили, и новаците започваха преждевременно да възклицават. Но по-старите имаха опит. Разказвачът продължи:

— Отде се намери ум у тая старица, не знам, но се сети, че се е скрил ей в тая центрофуга. Без да каже нито дума, тя взе, че хвана ръчката (тогава я въртяхме на ръка) и я завъртя, а Джек се замята вътре. „Ой, господи! Спрете центрофугата! Пуснете ме! — закрещя той, като подаваше глава навън. — Ще стана на пихтия!“ (Той си беше бая страхлив, както обикновено са хората като него.) „Няма да те пусна, докато не си платиш, дето я опозори!“ — казва старицата. „Спри центрофугата, дърта вещице!“ — реве той. „Дърта вещица ли, измамник такъв! — казва тя. — Вече пет месеца, откак трябва да ми викаш мамо.“ А центрофугата продължава да се върти и кокалите на Джек отново затропаха. Никой от нас не посмя да се намеси и накрая той обеща да поправи стореното. „Да — казва той, — ще си удържа на думата.“ Та така свърши тая работа.

Докато слушателите усмихнато коментираха, зад гърба им се чу внезапно движение и те се обърнаха. Пребледняла, Тес бе отишла при вратата.

— Колко горещо е днес! — едва чуто каза тя.

Наистина беше топло и никой не свърза постъпката й със спомените на фермера. Той пристъпи напред, отвори й вратата и й каза с ласкава насмешка:

— Какво ти става, момиченце? (Той често я наричаше така, без да влага в това прозвище някаква ирония.) Най-хубавата доячка във фермата и взе, че ти стана лошо от първата целувка на лятото. А какво ще правим с тебе, когато наистина стане жега? Нали така, мистър Клер?

— Стана ми лошо и… мисля… че навън ще ми е по-добре — механично каза тя и изчезна.

За нейно щастие точно в този момент млякото във въртящата се центрофуга започна да издава характерния си звук.

— Тръгна! — извика мисис Крик и никой повече не обърна внимание на Тес.

Бедната красавица скоро се съвзе външно, но през целия следобед беше много потисната. Когато настана часът на вечерното доене, на Тес не й се искаше да бъде с другите и тя тръгна, без сама да знае накъде. Чувствуваше се нещастна — о, така нещастна! — когато разбра, че за нейните другарки разказът на фермера не беше нищо друго, освен една хумористична история. Никоя от тях, освен самата тя не разбираше колко тъжен е този разказ и положително никой не знаеше колко жестоко засегна той най-болното й място. Сега вечерното слънце й се струваше грозно като голяма възпалена рана на небето. От тръстиките край реката я поздрави само прегракналият глас на тръстиковите врабчета. Гласът им беше тъжен и равен като гласа на стар приятел, чието приятелство тя е забравила.

В тези дълги юнски дни доячките, а и всички работници във фермата си лягаха при залез-слънце, дори по-рано. Утринната работа започваше в зори и беше много тежка, тъй като кравите бяха в пълна млечност. Тес обикновено се качваше горе заедно с другарките си. Тази вечер обаче тя се качи първа в общата стая и вече беше задрямала, когато другите девойки влязоха. Тя ги видя да се събличат в оранжевата светлина на залеза, който украсяваше фигурите им със своите отблясъци. Тя отново задряма, но гласовете им пак я събудиха и тя тихо обърна очи към тях.

Никоя от трите й другарки по стая не си беше легнала. Те стояха на групичка пред прозореца, боси и по нощници, а последните лъчи на залеза все още стопляха лицата им, вратовете им и стените. Те наблюдаваха с голям интерес някого в градината, а лицата им бяха притиснати едно до друго. Весело кръгло лице, до него бледо лице с тъмна коса и най-сетне светло лице с червеникави плитки.

— Не се блъскай! И аз виждам колкото тебе! — каза червенокосата Рети, най-младата от трите, без да отлепя очи от прозореца.

— Няма никакъв смисъл да го любиш, Рети Придъл — лукаво каза най-възрастната, веселата Мариан, — както и за мен няма полза. Той си мисли за други бузи, не за твоите!

Рети Придъл все още гледаше и другите погледнаха отново.

— Ето го пак! — извика Из Хюет, бледото момиче с тъмна, лъскава коса и изящно очертани устни.

— Я по-добре си мълчи, Из! — отвърна Рети. — Нали те видях да му целуваш сянката!

— Какво е правила? — запита Мариан.

— Ами той си стоеше долу край качето със суроватката и го пускаше да тече и сянката на лицето му падна върху стената отзад, дето Из пълнеше една бъчва. А тя прилепи устни до стената и целуна сянката на устата му. Той не я видя, но аз я видях.

— О, Из Хюет! — каза Мариан.

По бузите на Из Хюет се появиха червени петна.

— Е, та какво! Не съм направила нищо лошо! — заяви тя с привидно равнодушие. — Да не би само аз да съм влюбена в него, да не би Рети да не е или пък и ти, Мариан, та толкова знаете?

Пълничкото лице на Мариан не можеше да се изчерви повече, защото то винаги беше румено.

— Аз ли! — каза тя. — Що за глупости! Ах, ето го отново! Скъпи очи, скъпо лице, скъпи мистър Клер!

— Видиш ли — призна си!

— И ти си призна — всички си признахме! — каза Мариан с откровеност, която не държеше никаква сметка за мнението на другите. — Глупаво е нас си да лъжем, макар че няма нужда да го разправяме на останалите. Виж, аз бих го взела за мъж още утре.

— И аз! — измърмори Из Хюет. — Дори и нещо повече!

— И аз! — промълви по-срамежливата Рети.

Тес почувствува, че й става топло.

— Но ние не можем всичките да се оженим за него.

— Най-лошото е, че никоя не може! — каза най-възрастната. — Ето го пак!

И трите му пратиха въздушни целувки.

— А защо? — бързо запита Рети.

— Защото най-му се харесва Тес Дърбифийлд — снишавайки глас, каза Мариан. — Всеки ден го наблюдавам и съм сигурна в това.

Те се умълчаха замислени.

— А тя влюбена ли е в него? — най-сетне промълви Рети.

— Кой знае — понякога ми се струва, че е влюбена.

— Какви сме глупачки! — нетърпеливо каза Из. — Разбира се, че той няма да вземе никоя от нас, нито дори Тес — та нали е син на джентълмен и ще става голям земевладелец и фермер в чужбина! Много е по-вероятно да ни викне за работнички срещу толкова и толкова годишно!

Едната въздъхна и другата въздъхна, а пълничката Мариан въздъхна най-силно от всички. В близкото легло някой също въздъхна. В очите на червенокосата Рети Придъл, хубавичкото младичко момиче, последната издънка на Придъловци — известното семейство в аналите на графството, — се появиха сълзи. Другите мълчаливо го наблюдаваха още известно време, притиснали както и преди лицата си о стъклото, а трите цвята на косите им се преливаха. Но нищо неподозиращият мистър Клер се бе прибрал и те вече не го видяха. Когато сенките започнаха да се сгъстяват, те се промъкнаха в леглата си. След няколко минути го чуха да изкачва стълбата към стаята си. Мариан скоро захърка, но Из дълго не можа да заспи. Рети Придъл заспа в сълзи.

Тес, терзана от по-силни страсти, бе много далеч от съня. Този разговор бе още един горчив хап, който тя трябваше да преглътне днес. В гърдите й не се надигна ни най-малкото чувство на ревност — тя знаеше, че се радва на предпочитанието му. Тя бе по-изящна, необразована и — макар че Рети беше най-младата — по-зряла жена от всички тях. Затова знаеше, че най-малкото, най-обикновеното усилие й бе достатъчно да отстои пред Ейнджъл Клер своето срещу всичките й откровени приятелки. Но сериозният въпрос беше: трябваше ли да го прави? Сериозно погледнато, никоя от тях нямаше никакъв шанс, но съществуваше възможност тази или онази да предизвика у него мимолетна страст и да се радва на неговото ухажване, докато той все още е тук. Имаше случаи, когато подобни неравни отношения са водили до брак. Тя беше чувала мисис Крик да разправя, че мистър Клер един ден я запитал, шегувайки се, каква полза имало да се жени за някоя изящна лейди, когато му предстояло да обработва десет хиляди акра земя в колониите, да отглежда говеда и да жъне пшеница. Най-умното било да си вземе жена от село. Но независимо от това дали мистър Клер бе говорил сериозно, или не, защо трябва именно тя — която се бе зарекла никога да не се жени за когото и да било и пред бога се бе заклела да устои на изкушението — да отвлича вниманието на мистър Клер от други жени заради мимолетното щастие да срещне ласкавия му поглед, докато той живее в „Талботейз“?