Луи Арагон
Из „Елза“

* * *

Тези стихове, повтаряни безспир в нощта,

из главата ми досадно се въртяха,

на устата ми се спряха с дързост плаха

и побягнаха, когато изток заблестя.

 

Аз на сънища съм сляпо огледало,

само тебе виждах и в безсънни часове,

този неудачен припев само теб зове,

твое е пробуждането ми изцяло.

 

И кое ли свърза думите крилати,

и кое им даде вкус на алкохол желан,

чар на скритом четен във училище роман?

Те заглъхват, както чезнат аромати.

 

Как сега да си припомня всеки звук и стих —

тъй красиви ми изглеждаха тогава,

исках да ги помня, тръпнех и в забрава

все започвах отначало своя шепот тих.

 

С приказни криле от мен стихът се отдели,

бездна във сърцето ми след него има;

аз съм римата, която търси рима,

длан, която се разтваря — дъжд дали вали.

 

Но едно, поне едно е безсъмнено:

ритъмът дълбоко във кръвта ми бе роден,

тази песен всеки срещнат би запял след мен,

сякаш блика от сърцето му ранено.

 

После изгрев идва всичко туй да помете,

призрачните песни чезнат надалече

и в поток от светлина изкъпан вече,

помня само, че за тебе все говорят те.