Андре Брьотон
Слънцето със синджир

На Пабло Пикасо

Големият и бял хладилник във нощта на времената

който разпределя тръпките в града

пее за самия себе си

и дъното на песента му е подобна на нощта

която върши работата си добре и плаче знаейки това

В оная нощ когато бях дежурен на един вулкан

отворих тихичко кабината на мудността и паднах в нейните крака

толкова ми се видя красива и готова да се подчинява

То бе отблясък само от забуленото колело

Когато мъртъвците преминаваха тя търсеше опора в мен

Пламтящите вина не ни огряха никога

Приятелката ми бе тъй далече от зорите сътворили кръгове околовръст арктическата лампа

По времето на хилядната своя младост

аз прелъстих една торпила блеснала със всичка сила

Ние гледаме невероятното и вярваме във него въпреки самите нас

Веднъж когато взех жената във която бях се влюбил

Ние правим истински щастливи светлините

те бодат бедрата си пред мен

Да имаш означава детелинка към която аз изкуствено прибавям и четвърто листче

Горещниците ме докосват

както падащите птици

Под сянката се крие светлина а пък под тая светлина две сенки има

Пушачът вече свършва почнатото свое дело

търсейки единството на себе си с пейзажа

Той е тръпка на големия хладилник