Оскар-Венсеслас дьо Любич-Милош
Септемврийска симфония

Добре дошла бъдете, вие, устремената към мен

във ехото на собствените мои стъпки, откъм дъното на тъмния и хладен коридор на времето.

Добре дошла бъдете, майко моя, самота.

Когато радостта вървеше в сянката ми и когато птиците

 

на радостния смях се блъскаха в огледалата на нощта, когато и цветята,

когато страшните цветя на младото съчувствие покриха любовта ми

и ревността навеждаше глава и се оглеждаше във виното,

за вас си мислех, самота, за вас, за изоставената.

 

Захранили ме бяхте с черен скромен хляб и с мляко, и със горски мед;

приятно бе да ям от вашата ръка като врабец,

защото никога не съм, Кърмачко, имал ни баща, ни майка

и лудостта, студенината бродеха без цел из къщата.

 

Понякога ми се явявахте във образ на жена

сред хубавата светлина лъжлива на съня. А роклята ви беше

със багри на сеитба; и в изгубеното ми сърце,

враждебно, нямо и студено като камъче по пътя,

 

чудесна нежност се пробужда и до днеска още,

когато видя някоя жена, облечена в кафяво, бедно,

с тъга и прошка: ластовичка първа

лети, лети над нивите из светлото небе на детството.

 

Аз знаех, че не ви харесва мястото, където бяхте,

и че така далеч от мен, не бяхте вече моята прекрасна самота.

Скалата, с време припокрита, островът безумен сред морето

са ласкави престои; зная много гробници с врати, покрити от ръжда и от цветя.

 

Ала не би могъл домът ви да е там, където и небето, и морето

заспиват върху теменугите на необятната далечина като любовници.

Не, вашият същински дом не е оттатък хълмовете.

И тъй, помислили сте за сърцето ми. Защото там сте се родили.

 

И там изписвали сте детското си име по стените.

Като жена, която е видяла да умира земния съпруг,

се връщате със вкус на сол и вятър върху белите си бузи

и с този древен, древен дъх на коледния скреж във вашите коси.

 

Тъй както от кадилница разлюшкана покрай ковчег,

от моето сърце, в което екне този странен ритъм,

усещам да се носи аромата на минутите от детството. Не съм забравил

и съучастническата градина, гдето ме зовеше Ехо, втория ви син, о самота.

 

И бих познал веднага мястото, където спях тогава

до вашите крака. Нали там още се преливат ветрове

над тъжната и прелестна трева между развалините и от мъхеста пчела

жужене медено нали ще прозвучи сред галещата топлина?

 

А пък ако на гордата и тръпнеща върба отместите

сирашката коса: лицето на водата

пред мене би се появило толкоз светло, толкоз чисто! Тъй чисто и тъй светло

като Далечната, съгледана отново в утринния хубав сън!

 

И парникът, с дъга обкичен, на отдавнашното време

навярно още приютява кактуса-джудже и тънката смокиня,

отколе там дошли — от кой ли край щастлив? И на хелиотропа, който мре,

дъхът неистово се лее пак в следобедната треска!

 

Страна на детството! Владение сумрачно на дедите!

Липа сънлива, драга на полезните пчели,

щастлива ли си както някога? И ти, звънче на златните цветя,

все тъй ли радваш сянката на хълмовете за годежа

 

на Спящата, тъй бяла в плесенясалата книга,

така приятна за разлистване, когато лъч на вечерта

се спусне над праха в тавана: и около нас е тишината

от спрелия чекрък на паяка-предач. — Сърце!

 

Сърце в тъга! Овчарят със кожух облечен

надува своя дълъг рог. В овощната градина

спокойният кълвач зачуква с клюн ковчег за любовта си

и жабата се моли между занемелите тръстики. О сърце в тъга!

 

Болнаво храстче шипково, прикътано под хълма, ще те видя ли отново

през някой ден? И знаеш ли, че твоят цвят, по който се усмихваше росата,

бе натежалото от сълзите сърце на детството ми? О приятелю!

Не твоите бодли, а други ме раниха!

 

И ти, о мъдър извор, с поглед тъй спокоен и красив,

където търсеха убежище от звънката горещина

последните остатъци от сянка и от тишина в света!

По-малко чиста е водата, по лицето ми потекла днес.

 

Но вечер от леглото детско с дъх на цъфнали цветя съглеждам

безумно украсената луна на свършващото лято. Тя надзърва

през дивата лоза и в дъхавата нощ

на Меланхолията хайката със лай се впуска в сънища!

 

А сетне Есента пристигаше със звуци от коли, от брадви и от кладенци. Наподобяващ бягство

на заек с бял корем по прясно паднал сняг, прибързаният ден

оставаше във нямо смайване сърцата ни печални. — И всичко туй, и всичко туй,

когато любовта, загинала сега, не беше се родила още.