Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Пенчо Симов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция
- NomaD(2011 г.)
Издание:
Френска поезия. Сборник
Френска. Първо издание
Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов
Рецензент: Симеон Хаджикосев
Народна култура — София, 1978
Poesie Française
Choix et traduction de Pentcho Simov
Narodna kultura
Художествено оформление: Иван Кьосев
Редактор: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Дадена за набор 16. V. 1978 г.
Подписана за печат август 1978 г.
Излязла от печат август 1978 г.
Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76
Цена 3,62 лв.
ДИ „Народна култура“
ДПК „Димитър Благоев“
История
- —Добавяне
Добре дошла бъдете, вие, устремената към мен
във ехото на собствените мои стъпки, откъм дъното на тъмния и хладен коридор на времето.
Добре дошла бъдете, майко моя, самота.
Когато радостта вървеше в сянката ми и когато птиците
на радостния смях се блъскаха в огледалата на нощта, когато и цветята,
когато страшните цветя на младото съчувствие покриха любовта ми
и ревността навеждаше глава и се оглеждаше във виното,
за вас си мислех, самота, за вас, за изоставената.
Захранили ме бяхте с черен скромен хляб и с мляко, и със горски мед;
приятно бе да ям от вашата ръка като врабец,
защото никога не съм, Кърмачко, имал ни баща, ни майка
и лудостта, студенината бродеха без цел из къщата.
Понякога ми се явявахте във образ на жена
сред хубавата светлина лъжлива на съня. А роклята ви беше
със багри на сеитба; и в изгубеното ми сърце,
враждебно, нямо и студено като камъче по пътя,
чудесна нежност се пробужда и до днеска още,
когато видя някоя жена, облечена в кафяво, бедно,
с тъга и прошка: ластовичка първа
лети, лети над нивите из светлото небе на детството.
Аз знаех, че не ви харесва мястото, където бяхте,
и че така далеч от мен, не бяхте вече моята прекрасна самота.
Скалата, с време припокрита, островът безумен сред морето
са ласкави престои; зная много гробници с врати, покрити от ръжда и от цветя.
Ала не би могъл домът ви да е там, където и небето, и морето
заспиват върху теменугите на необятната далечина като любовници.
Не, вашият същински дом не е оттатък хълмовете.
И тъй, помислили сте за сърцето ми. Защото там сте се родили.
И там изписвали сте детското си име по стените.
Като жена, която е видяла да умира земния съпруг,
се връщате със вкус на сол и вятър върху белите си бузи
и с този древен, древен дъх на коледния скреж във вашите коси.
Тъй както от кадилница разлюшкана покрай ковчег,
от моето сърце, в което екне този странен ритъм,
усещам да се носи аромата на минутите от детството. Не съм забравил
и съучастническата градина, гдето ме зовеше Ехо, втория ви син, о самота.
И бих познал веднага мястото, където спях тогава
до вашите крака. Нали там още се преливат ветрове
над тъжната и прелестна трева между развалините и от мъхеста пчела
жужене медено нали ще прозвучи сред галещата топлина?
А пък ако на гордата и тръпнеща върба отместите
сирашката коса: лицето на водата
пред мене би се появило толкоз светло, толкоз чисто! Тъй чисто и тъй светло
като Далечната, съгледана отново в утринния хубав сън!
И парникът, с дъга обкичен, на отдавнашното време
навярно още приютява кактуса-джудже и тънката смокиня,
отколе там дошли — от кой ли край щастлив? И на хелиотропа, който мре,
дъхът неистово се лее пак в следобедната треска!
Страна на детството! Владение сумрачно на дедите!
Липа сънлива, драга на полезните пчели,
щастлива ли си както някога? И ти, звънче на златните цветя,
все тъй ли радваш сянката на хълмовете за годежа
на Спящата, тъй бяла в плесенясалата книга,
така приятна за разлистване, когато лъч на вечерта
се спусне над праха в тавана: и около нас е тишината
от спрелия чекрък на паяка-предач. — Сърце!
Сърце в тъга! Овчарят със кожух облечен
надува своя дълъг рог. В овощната градина
спокойният кълвач зачуква с клюн ковчег за любовта си
и жабата се моли между занемелите тръстики. О сърце в тъга!
Болнаво храстче шипково, прикътано под хълма, ще те видя ли отново
през някой ден? И знаеш ли, че твоят цвят, по който се усмихваше росата,
бе натежалото от сълзите сърце на детството ми? О приятелю!
Не твоите бодли, а други ме раниха!
И ти, о мъдър извор, с поглед тъй спокоен и красив,
където търсеха убежище от звънката горещина
последните остатъци от сянка и от тишина в света!
По-малко чиста е водата, по лицето ми потекла днес.
Но вечер от леглото детско с дъх на цъфнали цветя съглеждам
безумно украсената луна на свършващото лято. Тя надзърва
през дивата лоза и в дъхавата нощ
на Меланхолията хайката със лай се впуска в сънища!
А сетне Есента пристигаше със звуци от коли, от брадви и от кладенци. Наподобяващ бягство
на заек с бял корем по прясно паднал сняг, прибързаният ден
оставаше във нямо смайване сърцата ни печални. — И всичко туй, и всичко туй,
когато любовта, загинала сега, не беше се родила още.