Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2011 г.)
Корекция
NomaD(2011 г.)

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. —Добавяне

Добре дошла бъдете, вие, устремената към мен

във ехото на собствените мои стъпки, откъм дъното на тъмния и хладен коридор на времето.

Добре дошла бъдете, майко моя, самота.

Когато радостта вървеше в сянката ми и когато птиците

 

на радостния смях се блъскаха в огледалата на нощта, когато и цветята,

когато страшните цветя на младото съчувствие покриха любовта ми

и ревността навеждаше глава и се оглеждаше във виното,

за вас си мислех, самота, за вас, за изоставената.

 

Захранили ме бяхте с черен скромен хляб и с мляко, и със горски мед;

приятно бе да ям от вашата ръка като врабец,

защото никога не съм, Кърмачко, имал ни баща, ни майка

и лудостта, студенината бродеха без цел из къщата.

 

Понякога ми се явявахте във образ на жена

сред хубавата светлина лъжлива на съня. А роклята ви беше

със багри на сеитба; и в изгубеното ми сърце,

враждебно, нямо и студено като камъче по пътя,

 

чудесна нежност се пробужда и до днеска още,

когато видя някоя жена, облечена в кафяво, бедно,

с тъга и прошка: ластовичка първа

лети, лети над нивите из светлото небе на детството.

 

Аз знаех, че не ви харесва мястото, където бяхте,

и че така далеч от мен, не бяхте вече моята прекрасна самота.

Скалата, с време припокрита, островът безумен сред морето

са ласкави престои; зная много гробници с врати, покрити от ръжда и от цветя.

 

Ала не би могъл домът ви да е там, където и небето, и морето

заспиват върху теменугите на необятната далечина като любовници.

Не, вашият същински дом не е оттатък хълмовете.

И тъй, помислили сте за сърцето ми. Защото там сте се родили.

 

И там изписвали сте детското си име по стените.

Като жена, която е видяла да умира земния съпруг,

се връщате със вкус на сол и вятър върху белите си бузи

и с този древен, древен дъх на коледния скреж във вашите коси.

 

Тъй както от кадилница разлюшкана покрай ковчег,

от моето сърце, в което екне този странен ритъм,

усещам да се носи аромата на минутите от детството. Не съм забравил

и съучастническата градина, гдето ме зовеше Ехо, втория ви син, о самота.

 

И бих познал веднага мястото, където спях тогава

до вашите крака. Нали там още се преливат ветрове

над тъжната и прелестна трева между развалините и от мъхеста пчела

жужене медено нали ще прозвучи сред галещата топлина?

 

А пък ако на гордата и тръпнеща върба отместите

сирашката коса: лицето на водата

пред мене би се появило толкоз светло, толкоз чисто! Тъй чисто и тъй светло

като Далечната, съгледана отново в утринния хубав сън!

 

И парникът, с дъга обкичен, на отдавнашното време

навярно още приютява кактуса-джудже и тънката смокиня,

отколе там дошли — от кой ли край щастлив? И на хелиотропа, който мре,

дъхът неистово се лее пак в следобедната треска!

 

Страна на детството! Владение сумрачно на дедите!

Липа сънлива, драга на полезните пчели,

щастлива ли си както някога? И ти, звънче на златните цветя,

все тъй ли радваш сянката на хълмовете за годежа

 

на Спящата, тъй бяла в плесенясалата книга,

така приятна за разлистване, когато лъч на вечерта

се спусне над праха в тавана: и около нас е тишината

от спрелия чекрък на паяка-предач. — Сърце!

 

Сърце в тъга! Овчарят със кожух облечен

надува своя дълъг рог. В овощната градина

спокойният кълвач зачуква с клюн ковчег за любовта си

и жабата се моли между занемелите тръстики. О сърце в тъга!

 

Болнаво храстче шипково, прикътано под хълма, ще те видя ли отново

през някой ден? И знаеш ли, че твоят цвят, по който се усмихваше росата,

бе натежалото от сълзите сърце на детството ми? О приятелю!

Не твоите бодли, а други ме раниха!

 

И ти, о мъдър извор, с поглед тъй спокоен и красив,

където търсеха убежище от звънката горещина

последните остатъци от сянка и от тишина в света!

По-малко чиста е водата, по лицето ми потекла днес.

 

Но вечер от леглото детско с дъх на цъфнали цветя съглеждам

безумно украсената луна на свършващото лято. Тя надзърва

през дивата лоза и в дъхавата нощ

на Меланхолията хайката със лай се впуска в сънища!

 

А сетне Есента пристигаше със звуци от коли, от брадви и от кладенци. Наподобяващ бягство

на заек с бял корем по прясно паднал сняг, прибързаният ден

оставаше във нямо смайване сърцата ни печални. — И всичко туй, и всичко туй,

когато любовта, загинала сега, не беше се родила още.

Край