Пол Клодел
Нахлуване на поетичното опиянение

Отново! Отново морето, което се връща за мене подобно на лодка,

морето отново, което се връща към мене с могъщия прилив, което ме вдига и люшка тъй както галера, от своя товар облекчена,

или като лодка, завързана само със тънко въженце, която танцува с все сила, която проплясва, отпъжда, затъва, кади и катурва, забила нос в своето колче,

или като едър жребец задържан дотогава, политнал изпод тежестта на ездачка, която встрани го възсяда и рязко юздата опъва със радостен смях!

Отново нощта се завръща, за да ме потърси,

тъй както морето, което достига докрай пълнота в тишина, сред часа, който свързва в едно Океана със всички човешки пристанища, пълни с очакващи кораби, който отприщва портала и яза!

Отново и пак заминаване, установено отново общуване, пак се отваря вратата!

Ах, колко дотяга ми ролята, взета от мене сред хората! Ето нощта! И прозорецът пак се открехва!

Напомням онази девойка, която стои под прозореца светъл на белия приказен замък, окъпан от лунни лъчи,

която дочува със трепет в сърцето блажено изсвирване в храстите, както и шум от очакваща двойка коне,

и не съжалява за в къщи, прилича на мъничък тигър, приготвен за скок, й сърцето й сякаш окриляно е от любов към живота, от страшна космическа сила!

Навънка от мен е нощта, а във мен е мощта на среднощната сила, на Славата виното, болката в толкова пълното мое сърце!

Ако ли не влиза лозарят съвсем безнаказано в лина,

нима ще повярвате, аз че бих могъл да тъпча голямата своя реколта от думи,

така, че умът ми съвсем да не бъде замаян от техните пари!

Ах, моя е днес вечерта! Ах, моя е тази огромна безименна нощ! А пък цялата бездна без край на нощта ми прилича на бляскава зала за първия бал на девойката!

И тя с нетърпение тръгва! А друг път достатъчно време за сън ще намери!

Ах, опиянен съм! Ах, аз съм на бога отдаден! Дочувам във себе си глас, ускоряващ се ритъм, движение към радостта,

тропот от стъпките на Олимпийска кохорта и марш темпериран божествено!

Защо да обръщам внимание днеска на всички! Не съм аз създаден за тях, а за

възторга от този окрилящ ме ритъм свещен!

О вик на затикнат тромпет! О удар връз бъчва за оргия!

Защо да обръщам внимание днеска на всеки от тях? Само ритъма! Ще ме последват ли те, или не? Да скърбя ли, дали са ме чули?

Пред мен се разперва самото Крило поетично!

За музика кой ми говори? О само ми дайте възможност да сложа сандалите златни!

Не са ми потребни излишни украси. От никого аз не изисквам очи да закрива

и всичките думи, с които си служа,

са думите най-всекидневни и в същото време различни!

Не бихте намерили рими във моите стихове, нито магия. Все вашите фрази са тука. И всяка от вашите фрази успял бих така да подхвана!

А тези цветчета са ваши цветчета и вие твърдите, че те са за вас непознати.

И ваши са тези крака, а пък ето че стъпвам със тях по морето и ходя по морската шир триумфално!