Франсис Жам
Ще падне сняг

Ще падне сняг наскоро. Спомням си каква

тъга ме бе обзела миналата зима.

Ако ме бяха питали: „Какво ти има?“,

бих казал: „Оставете. Нищо е това.“

 

Добре размислих лани в тази своя стая,

догдето вънка, тежък, падаше снега.

Напразен труд. Като тогава и сега

си пуша от лулата с кехлибар накрая.

 

От стария ми шкаф все лъха мирис свеж,

но глупав бях, понеже множество голямо

неща не могат да се променят и само

позьорство е да се прикриваш зад брътвеж.

 

Защо тогава в приказки пилеем сили?

Целувките и сълзите с безмълвен чар

разбираме без думи; стъпки на другар

ни са по-мили и от думите най-мили.

 

Нарекли са със имена безброй звезди,

не мислейки, че имена не са им нужни;

с числа кометите в простори теменужни

не биха литнали по-бързо от преди.

 

И где ли е скръбта от миналата зима?

Със мъка бих си спомнил нещичко едва.

Бих казал: „Оставете. Нищо е това“,

ако попита някой днес: „Какво ти има?“