Теодор дьо Банвил
Скок от трамплин

Чудесен клоун беше той!

Човечеството, след безброй

години, в полет устремено,

ще го съзре ранен в гръдта

и слял в красива пъстрота

зелено, жълто и червено.

 

Дори и до Мадагаскар

известност бе получил в дар:

през обръчите от хартия

летя, преодоля без страх

след туй по-трудното от тях

без ни най-малка мъчнотия.

 

Притеглянето превисил,

съвсем не би се затруднил

от стълбите на Пиранези^[1].

От светлина облян съвсем,

изглеждаше с пламтящ перчем

във мигове като онези.

 

Нагоре тъй високо бе,

че друг скачач към туй небе

напразно би напрегнал сили.

Да го надминат — няма как

и шепнеха: „Какъв живак

тече в проклетите му жили?“

 

Със „браво“ целият народ

го поздравява; с нов възход

ще бъде в бездната висока

съперник на Саки^[2]; почти

недоловимо той шепти

на непознат език пред скока.

 

Тъй на трамплина си любим

шепти: „Театър несравним,

о вдъхновена тъй дълбоко

и развълнувана дъска,

нагоре ме тласни така,

че да подскоча по-високо!

 

Машина крехка с мощен кръст,

усещам се сега така чевръст,

че и пантерата едва ли

ще стигне моя порив млад,

вдигни ме по-високо — над

нотариуси и бакали!

 

Ако дотрябва, ти дори

и чудо някакво стори,

та да достигна висините,

където своя ален път

с планети и слънца делят

светкавицата и орлите.

 

Където пак набират мощ

сред ужасяващата нощ,

от гняв безсилен отмалели,

пияни вихри, чийто бяс

е усмирила до захлас

гръдта на облачета бели.

 

Нагоре — до лазура чист,

до покрива от аметист

на нашата подвижна клетка!

Где боговете страх и гняв

превръщат във пламтяща сплав

след сетната си равносметка.

 

По-горе! Още си личи

под мен с пенснето на очи

търгашът до критика с тая,

достопочтената глава.

По-горе! Въздух! Синева!

Крила! Крила! Крила желая!“

 

Накрая неговият скок

излезе толкова висок,

че той с глава проби тавана

на цирковия свод платнен

и от любов опиянен,

да плава сред звезди остана.