Огюст Барбие
Миньорите от Нюкасъл

Други в планините пият до насита

свежестта, с която вятърът връхлита,

къпят си челата сред простора чист;

други, окрилени от платната леки,

над вълни чертаят пенести пътеки,

волни като вятър, сред лазур лъчист;

 

други, всекидневно, дар от светлината

вземат — гледка ярка, с цветове богата;

и навред свободно взорът им снове;

други в мир живеят край нивя със жито,

всеки ден работят само на открито

и заспиват вечер с птичи гласове:

 

все за тях се сипе слънчевото злато,

те са се родили под звезда, която

щедро ги огрява, винаги в зенит;

волята на бога, който тук раздава

бедност и богатство, робски труд и слава,

им е отредила жребий по-честит.

 

Ние пък живеем с участта на роба

и затвор за нас е земната утроба —

не че сме сгрешили пред закона строг,

а защото още щом сме се родили,

бедността и злото, тези тъмни сили,

върху нас прострели знака си жесток.

 

Ние сме миньори в Англия богата —

къртовски живеем долу, под земята,

надалеч от всички земни красоти

всяка наша копка въглища добива,

мракът ни обгръща с мантия мъглива,

гибел — бухал грозен — все над нас лети.

 

Гибел за новака, щом не разпознае,

че подвижен камък под крака това е!

Гибел за старика, който сили няма!

Щом вода нахлуе с ярост най-голяма,

той ще се удави в мощния порой.

 

Гибел за младежа, гибел за смелчака,

който се решава да навлезе в мрака

без онази лампа, дар от светъл дух!^[1]

Злата сила дебне по привичка стара,

после в миг връхлита синкавата пара

и го просва долу — вечно сляп и глух.

 

Гибел чака всички! Бдителните даже

често стават жертва — идва да ги смаже

скален къс, отчупен от отекнал звук:

във мига, когато още са мечтали,

че дете прегръщат, че жена ги гали,

гроба си намират под скалите тук.

 

А във същност ние — сенки бедни, неми —

движим горе всички планове големи,

с късче от труда ни всяка пещ гори.

Вашите гигантски мишци, о машини,

действуват, понеже ние в тези мини

жертвуваме здраве и живот дори.

 

А пещта висока за гориво чака,

въглища са нужни, за да тръгне влака

и за да се движи сетния вагон;

също са потребни въглища отбрани,

за да прекосява всички океани

гордият и мощен флот на Албион.

 

От труда ни тежък своя блясък взема

тази несравнима кралска диадема;

всичко тук без него ще замре съвсем

и да богатеят мигом биха спрели

четири стотици лордове дебели,

гледащи спокойно как от бедност мрем.