Джек Лондон
Първобитният звяр (9)

IX

Там, където скалист, назъбен връх се възвишава над обширната девствена гора, бяха полегнали мъж и жена. Долу под тях, в окрайнината на гората, стояха вързани два коня. На всяко седло отзад имаше малки кожени чанти. Дърветата бяха еднообразно грамадни. Извишаваха се нагоре стотици стъпки, а в диаметър имаха два, три и четири метра. Имаше и много по-големи. Цяла заран двамата бяха изкачвали превала през тази гора без път и този скалист връх беше първото място, където можаха да излязат от гората, за да я обгърнат с поглед.

Под краката им, додето стигаше погледът, се простираха в пурпурна омара планини, верига след верига. Краят им не се виждаше. Те се издигаха една зад друга до мъглявия далечен хоризонт, където чезнеха с неясно обещание за безкрайни ширини отвъд. В гората нямаше просеки; на север и на юг, на изток и на запад девствена, неначената, тя покриваше земята с мощната си растителност.

Те бяха полегнали, дланта й потънала в неговата длан, а очите им се опиваха от гледката; защото това беше техният меден месец, а пред тях се простираха червените гори на Мендосино. Бяха тръгнали от Шаста с коне и чанти направо надолу през дивите места на крайбрежието, без набелязана посока, с намерение да продължат, докато им хрумне нещо друго. Облечени бяха спортно, тя в захабен от пътуването костюм защитен цвят, той в работен панталон и вълнена риза, която беше разкопчана на загорялата му шия. С огромното си тяло той изглеждаше достоен съжител на горските гиганти; а тя като негова спътничка беше олицетворение на щастието.

— Вярно, великане — каза тя, като се подпря на лакът, за да го погледне, — по-чудесно е дори, отколкото ми обещаваше. А хубавото е, че му се наслаждаваме заедно.

— И още много от света ще преминем заедно — отговори той, обръщайки се, за да сграбчи ръката й с двете си длани,

— Но не преди да сме се наситили на тези места — каза тя. — Изглежда, че нямам насита на големите гори… и на теб.

Той приседна без усилие и я взе в прегръдките си.

— Ах, любими мой — пошепна тя. — А аз бях изгубила всяка надежда, че ще намеря такъв човек като теб.

— Аз пък изобщо никога не съм се надявал. Сигурно трябва да съм предчувствузал през цялото Време, че ще те намеря. Щастлива ли си?

В отговор тя нежно притисна шията му, която беше обвила с ръка, и дълги минути, потънали в мечти, те съзерцаваха големите гори.

— Помниш ли, че ти разправях как избягах от червенокосата учителка? Тогава за първи път видях тези места. Движех се пеша, но четиридесет или петдесет мили на ден бяха играчка за мен. Бях истински индианец. Не мислех за теб, както сега. Дивечът беше доста оскъден в червените гори, но хубава пъстърва имаше в изобилие. Та тогава лагерувах на

тия скали. Не съм и сънувал, че някой ден ще се върна тук с теб, с теб!

— И че освен това ще бъдеш шампион на ринга — подсказа тя.

— Не, за това изобщо не съм мислил. Татко винаги ми е разправял, че ще бъда шампион, и аз го приемах като нещо естествено; защото той беше много мъдър. Велик човек беше той.

— Но не е могъл да си представи, че ще напуснеш ринга.

— Кой знае! Той толкова грижливо криеше от мен покварата на ринга, че допускам да се е опасявал от това. Казвал съм ти за договора със Стъбнър. Татко вмъкна уговорката за мошеничество. Тя предвиждаше договорът да се развали при първата нечестна сделка на моя менажер.

— И все пак ще излезеш срещу този Том Канъм.. Заслужава ли си?

Той бързо я погледна.

— Ти не искаш ли?

— Любими мой, искам да правиш всичко, каквото пожелаеш.

Мод каза тъй и докато думите й още звучаха в собствените й уши, сама се почуди как е възможно тя, едва ли не най-твърдата от упорития, независим род на Сенгстъровци, да изрече тези думи. Но знаеше, че говори истината, и беше щастлива.

— Ще бъде забавно — каза той.

— Но аз не разбирам какви забавни подробности може да има?

— Не съм ги намислил още. Ти би могла да ми помогнеш. На първо място ще приложа „двойната измама“ спрямо Стъбнър и мошеническия синдикат-тотализатор. Това ще бъде част от номера. Ще сваля Канъм в първия рунд. За първи път ще се бия с истинско настървение. Бедният Том Канъм, който е нечестен наравно с останалите, ще бъде главната жертва. Освен това аз смятам да държа реч на ринга. Необичайно е, но ще имам успех, защото ще разкрия на публиката цялата задкулисна страна на бокса. Той впрочем си е добър спорт, но те го карат по правилата на бизнеса и тъкмо това го разваля. Но ето че държа речта пред тебе вместо на ринга.

— Ще ми се да съм там, за да те чуя — каза тя.

Той я погледна и претегли съображенията „за“ и „против“.

— Ще ми бъде приятно, ако си там. Но сигурно е, че ще има безредици. Невъзможно е да се предвиди какво ще стане, като започне моята програма. Но свърши ли, ще се върна право при теб. И това ще бъде последното появяване на младия Глендън на ринга и на който и да е ринг.

— Но, мили, ти никога в живота си не си държал реч — възрази тя. — Може Да се провалиш. Пат тръсна уверено глава.

— Аз съм ирландец — заяви той. — А кой е този ирландец, дето не може да държи реч? — Той се изсмя весело. — Стъбнър мисли, че съм луд. Разправя, че женен човек не можел да тренира. Много знае той какво е бракът или какво съм аз, или ти, или каквото и да е друго освен недвижимите имоти и предварително нагласените мачове. Но като дойде уречената вечер, ще му покажа аз на него и на бедния Том. Действително съжалявам Том. Моят скъп първобитен звяр ще се държи, изглежда, най-първобитно и най-зверски — промълви тя. Той се изсмя.

— Ще се постарая! Това положително ще бъде последното ми появяване на ринга, разбираш ли? А след това — ти, само ти. Но ако не желаеш последното ми появяване, кажи само една дума.

— Как да не желая, великане мой. Искам моя великан заради самия него и затова той трябва да бъде какъвто си е. Ако ти искаш нещо, и аз го искам, заради тебе и заради себе си. Представи си, че поискам да постъпя на сцената или да ида из Южните морета, или на Северния полюс?

Той отговори замислено, почти тържествено:

— Ще кажа — „върви!“ Защото ти си ти и трябва да бъдеш каквато си и да вършиш каквото пожелаеш. Обичам те такава каквато си.

— А ние и двамата сме глупава двойка влюбени — каза тя, когато той я пусна от прегръдките си.

— Нали е чудесно! — възкликна Пат.

Той стана, измери на око височината на слънцето и протегна ръка над вековните гори, които покриваха гъсто надиплените червеникави ридове.

— Трябва да нощуваме някъде хей там. До най-близкия лагер има тридесет мили.

Кой от присъствуващите любители на спорта ще забрави някога паметната вечер в „Арената на Златните врата“, когато младият Глендън приспа Том Канъм и един дори по-велик боксьор от Том Канъм? Кой ще забрави как Пат държа цял час огромната публика на опасната граница на бунта и стана причина да се открие следствие за подкупите на висшите чиновници и да бъде заведено дело срещу предприемачите и строителните посредници и почти из основи разпердушини професионалния бокс? Изненадата беше пълна. Дори Стъбнър не усети нито за миг какво се готви. Вярно, че неговият възпитаник бе проявил непокорство след случая с Нат Пауърс, избягвайки и встъпвайки в брак; но всичко това беше минало. Младият Пат бе действувал тъй, както би могло да се очаква, преглъщайки неизбежната поквара на ринга и завръщайки се.

„Арената на Златните врата“ беше новопостроена зала. За първи път в нея щеше да се състои боксов мач и това беше най-голямата зала от този род, строена дотогава в Сан Франциско. Побираше двадесет и пет хиляди зрители и местата до едно бяха заети. Любители на спорта бяха надошли от цял свят, за да видят мача, и бяха платили по петдесет долара за местата покрай ринга. Най-евтиното място в залата беше продадено по пет долара.

Добре познатият рев на приветствие екна в залата, когато Били Морган, конферансието ветеран, се изкачи през въжетата и оголи побелялата си глава. Тъкмо отваряше уста да проговори и се чу силен трясък от един сектор наблизо, където пропаднаха няколко реда пейки. Тълпата избухна в гръмогласен смях и взе да подхвърля шеговити съболезнования и съвети към жертвите, от които никой не беше пострадал. Пропадането на скамейките и веселото оживление накара дежурния началник на полицията да се спогледа с един от своите помощници и с повдигане на вежди да му даде знак, че ще им се струпа много работа на главата и че вечерта ще си я бива.

Един по един, приветствувани с гръмогласни аплодисменти, седем безстрашни ветерани на ринга се промъкнаха през въжетата, за да бъдат представени.

Те до един бяха бивши световни шампиони тежка категория. Представяйки ги на публиката, Били Морган прибавяше за всекиго подходящи думи. Един беше възвеличен като „честния Джон“ и „винаги надеждния“, друг беше наречен „най-честния борец с два юмрука“, какъвто „рингът е виждал“. А други бяха представени с думите: „Героят на сто мача, който никога не отказа да се бие и никога не се предаде“, „Най-сърцатият от старата гвардия“, „Единственият, който възвърна старата си форма“, „От всички най-великият борец“ и „Най-костеливият орех на ринга“.

Всичко това отнемаше време. Публиката настоЯваше всеки от тях да държи реч и те в отговор мънкаха и казваха по нещо, изчервявайки се от гордост и пристъпвайки дървено от крак на крак. Най-дълга реч произнесе „Винаги надеждният“, почти цяла минута. После дойде ред да ги фотографират. Рингът беше пълен със знаменитости, с борци шампиони, с прочути треньори и ветерани хронометристи и рефери. Гъмжеше от боксьори лека, и средна категория. Сякаш всеки призоваваше на бой всекиго. Нат Пауърс беше там, искаше мач реванш от младия Глендън. Реванш искаха и всички останали светила, които Глендън беше духнал и изгасил. Освен това всички до един призоваваха на бой Джим Ханфорд, който от своя страна беше принуден да направи изявление в смисъл, че ще благоволи на следващия мач да излезе срещу победителя от този мач. Публиката веднага започна да определя победителя, като половината ревеше диво „Глендън“, а другата половина — „Канъм“. Сред хаоса от викове пропадна нов ред пейки и между ощетените собственици на билети и разпоредителите, които бяха събрали богата жетва от гратисчиите, избухнаха няколко схватки. Началникът на полицията изпрати бележка до участъка за подкрепление.

Тълпата се забавляваше прекрасно. Когато Канъм и Глендън се появиха на ринга, арената заприлича на общонационално политическо събрание. За всекиго поотделно приветствията траяха не по-малко от пет минути. Рингът беше вече опразнен. Глендън, наобиколен от секундантите, седеше в своя ъгъл. Както обикновено Стъбнър беше зад него. Канъм беше представен на публиката първи и след като се изправи си проби път от ринга към краищата със сподавен акомпанимент от плясъци, тъпи удари и шум от сборичквания, докато буйните бяха обуздани от съседите си. Почти цялата бъркотия от викове беше заглъхнала, когато редица пейки близо до ринга пропаднаха. Това, се посрещна с нов взрив от смях, който утихна от само себе си, така че далече изотзад можа да се чуе отчетливо слаб глас, който извика:

— Карай, Глендън! Ние сме с теб!

Като представител на келтската раса, Глендън разбираше интуитивно психологията на масите. Той знаеше, че тази огромна тълпа,, която преди пет минути беше склонна към безредици, сега беше здраво в ръцете му, и за по-голям ефект той нарочно се забави. Но паузата му не трая нито секунда по-дълго, отколкото трябваше. Тридесет секунди тишината беше пълна и ефектът, който произведе, беше хипнотичен. Сетне, щом до ушите му стигнаха първите слаби признаци на нетърпение, той започна да говори.

— Като свърша тази реч — каза той, — ще се бия. Обещавам ви, че ще бъде истински бой, един от малкото истински боеве, които изобщо сте виждали. Ще сваля противника си във възможно най-кратко време. Били Морган ще ви съобщи, че мачът ще бъде 45 рунда. Аз ще ви кажа, че той няма да трае дори

45 секунди.

Когато ме прекъснаха, тъкмо ви разправях, че рингът е покварена работа. Такъв е — от горе до долу. Подчинен е на правилата на бизнеса, а вие всички знаете какви са правилата на бизнеса. Какво Да ви обяснявам. Вие сте наивниците — всеки един от вас. без разлика, който не печели нещо от ринга. Защо пропадат тази вечер пейките? Чиста измама! И те като професионалния бокс са изградени по правилата на бизнеса.

Сега той държеше публиката по-здраво от всякога и го съзнаваше.

— Трима души са наблъскани на две места; виждам го навсякъде. Какво значи това? Също кражба! Разпоредителите не получават заплати. Остава им да крадат. Пак по правилата на бизнеса. Вие плащате. Разбира се, че плащате. Как се получават разрешителните за мачове? С подкупи! А сега да ви запитам: ако тези, които са правили пейките, крадат.

ако разпоредителите крадат, ако властите крадат, защо онези, които стоят по-горе в професионалния бокс, да не крадат? Крадат като нищо. А вие плащате.

И нека ви кажа, че боксьорите не са виновни. Те не командват на ринга. Командват уредниците на мачовете и менажерите; те са бизнесмените. Боксьорите са си боксьори. Започват честно хората, но менажерите и уредниците ги принуждават да се пречупят или ги изритват навън. А е имало честни боксьори. Има и сега неколцина, но обикновено не печелят много. Изглежда, че е имало и честни менажери. Моят, кажи-речи, е най-добрият от сорта. Но попитайте го само колко пари има вложени в недвижими имоти и апартаменти.

Тук шумът започна да заглушава думите му.

— Всеки, който иска да слуша, нека да затвори устата на съседа си! — нареди Глендън.

Отново като шум от някакъв прилив се чуха плясъци, тъпи удари и сборичквания и залата утихна.

— Защо всеки боксьор си прави такъв извънреден труд да твърди, че винаги се е бил честно? Защо се наричат „честни Джоновци“, „честни Биловци“, „честни Блаксмитовци“ и всички останали. Не ви ли е направило някога впечатление, че те сякаш се боят от нещо. Когато дойде при вас някой и крещи, че е честен, веднага буди подозрението ви. Но когато професионален боксьор ви пробута същата лъжа, вие я гълтате.

„Нека победи който е най-добрият!“ — колко пъти сте слушали тези думи от Били Морган. Нека ви кажа, че най-добрият не побеждава толкова често, а когато победи, обикновено му е нагласено отпреди. Повечето отчаяни боеве, за които сте слушали или сте гледали, са били също така предварително нагласени. По програма. Цялата работа е по програма. Да не мислите, че уредниците и менажерите участвуват в бокса за удоволствие? Не! Те са бизнесмени.

Том, Дик и Хари, да речем, са трима боксьори. Дик е най-добрият. С два мача той би могъл да го докаже. А какво става? Том бие Хари. Дик бие Том. Хари бие Дик. Нищо не е доказано. После идват мачовете реванш. Хари бие Том. Том бие Дик. Дик бие Хари. Пак нищо не се доказва. Отново опитват. Дик

протестира. Заявява, че иска да върви нагоре. И тъй, Дик бие Том и Дик бие Хари. Осем мача, за да се докаже, че Дик е най-добрият, когато два биха свършили работата. Всичко нагласено. Чиста програма. А вие плащате и ако не ви се счупят пейките, ще ви ограбят разпоредителите.

А добър спорт е боксът, само да беше на честни начала. Боксьорите биха били честни, ако им дадат възможност. Но подкупите са прекалено големи. Щом шепа хора могат да си поделят три четвърти милион долара за три мача!

Див рев го принуди да млъкне. В бъркотията от викове от всички краища на залата той можеше да долови думите: „Какъв милион долари?“, „Кои три мача?“, „Кажи!“, „Продължавай!“ Имаше и викове: „Ууу!“, свиркания и крясъци: „Мръсник“, „Клеветник“.

— Искате ли да слушате? — извика Глендън. — Тогава запазете реда.

Той отново наложи половин минута внушителна тишина.

— Какво е намислил Джим Ханфорд? Каква е програмата, дето я готвят неговите и моите хора? Те знаят, че той ми е в ръцете. И той знае, че ми е в ръцете. Мога да го победя в една среща. Но той е световен шампион. Ако не се подчиня на програмата, никога няма да ми дадат възможност да се бия срещу него. А програмата предвижда три срещи. Аз ще спечеля първата. Тя ще бъде в Невада, ако в Сан Франциско не се съгласят да я уредят. Трябва да я представим като сериозна среща. А за да я представим, всеки от нас ще заложи извънредно по 20 хиляди долара. Парите ще бъдат истински, но залагането — не! Всеки си получава тайно залога. Същото ще стане и с наградата. Ще делим поравно, макар че официално ще се дели уж тридесет и пет към шестдесет и пет. Наградата, хонорарите от киното, от рекламата и останалите трикове ще бъдат ни цент по-долу от двеста и петдесет хиляди долара. Ще ги поделим и ще идем да се готвим за мача реванш. Тогава ще спечели Ханфорд и отново ще делим. После идва третият мач; аз печеля, тъй като имам пълно право; и ето ние сме измъкнали три четвърти милион от джоба на спортната публика. Такава е програмата, но парите са крадени. Ето защо от тази вечер аз изпускам ринга. .

Тъкмо в този миг Джим Ханфорд блъсна в скута на зрителите вкопчилия се в него полицай и провря огромното си тяло през въжетата, ревейки:

— Това е лъжа!

Той се втурна като бесен бик срещу Глендън, който отскочи назад и после, вместо да посрещне атаката, леко я отбягна. Като не успя да се спре, гигантът се удари във въжетата. Отхвърлен от тяхната еластичност, той се обръщаше, за да се втурне отново, когато Глендън го улучи. Хладнокръвен, с ясен поглед, Глендън измери безпогрешно челюстта на противника си и за пръв път в кариерата си стовари цялата сила на своя удар. Цялата му мощ и запас от енергия отидоха в тази съкрушителна мускулна експлозия.

Ханфорд беше мъртъв във въздуха — доколкото безсъзнанието може да наподобява смъртта. Загуби съзнание в момента на съприкосновението с пестника на Глендън. Краката му се откъснаха от пода и той полетя във въздуха, докато се удари в най-горното въже. Безжизненото му тяло увисна, прегъна се в средата и падна отвъд ринга върху главите на зрителите от местата, отделени за печата.

Публиката полудя. Вече беше видяла повече, отколкото беше платила да види, защото великият Джим Ханфорд, световният шампион, беше свален с нокаут. Неофициално наистина, но все пак с един-единствен удар. Такава вечер в бокса не беше запомнена. Глендън разглеждаше печално натъртените си пръсти, хвърли през въжетата поглед към Ханфорд, който се съвземаше като от тежко пиянство, и вдигна ръце. Той беше завоювал правото си да бъде изслушан и публиката млъкна.

— Когато започнах да излизам на ринга — каза той, — нарекоха ме „Глендън единствения удар“. Вие преди малко видяхте този удар. Винаги съм го притежавал. Нахвърлях се на противниците си и ги свалях мигновено, макар че внимавах да не ударя с всичката си сила. Но после ме просветиха. Менажерът ми каза, че не било честно спрямо публиката. Посъветва ме да удължавам срещите, та публиката да получи зрелище, достойно за парите си. Аз бях глупак, наивник. Бях зелено хлапе от гората. Честна

дума! Гълтах го като чиста истина. Моят менажер обикновено уговаряше с мен в кой рунд да сваля противника си. След това той го подшушваше на комарджийския синдикат и те залагаха на този рунд. Разбира се, вие плащате. Но аз съм доволен от едно нещо. Никога не съм докоснал нито цент от тези пари. Те не смееха да ми предложат, защото знаеха, че цялата им игра ще бъде разкрита.

Помните ли боя ми с Нат Пауърс? Аз не го свалих с нокаут. Бях започнал да се съмнявам. Тогава бандата нагласи номера с него. Аз не знаех. Имах намерение да го оставя няколко рунда след шестнадесетия. Онзи последен удар в шестнадесетия рунд не го и помръдна. Но въпреки това той се престори на нокаутиран и излъга всички ви.

— А тази вечер как е? — извика някой. — Нагласено ли е?

— Нагласено е — отговори Глендън. — На какво залага синдикатът ли? Че Канъм ще издържи до четиринадесетия.

Гръмнаха дюдюкания и викове. За сетен път Глендън вдигна ръка за тишина.

— Аз почти свърших. Но едно искам да ви кажа. Тази вечер синдикатът ще остане с пръст в уста. Боят ще бъде честен. Том Канъм няма да издържи до четиринадесетия рунд. И първия няма да издържи.

Канъм скочи на крака в своя ъгъл и извика разярен:

— Не можеш! Няма жив човек, който да ме свали за един рунд!

Глендън не му обърна внимание и продължи:

— Веднъж в живота си ударих с всичка сила. Вие видяхте това преди малко, когато свалих Хамфорд. Тази вечер за втори път ще ударя с всичка сила — разбира се, ако Канъм ей сега не скочи през въжетата и не избяга. А сега, готов съм!

Той отиде в ъгъла си и протегна ръце да му сложат ръкавиците. В насрещния ъгъл Канъм беснееше, а секундантите му напразно се мъчеха да го успокоят. Най-сетне Били Морган успя да обяви, че боят започва.

— Това ще бъде четиридесет и пет рундово състезание — извика той. — По правилата на маркиз Куинсбъри! Нека победи който е най-добрият! Ринг свободен!

Гонгът удари. Двамата мъже излязоха напред. Дясната ръка на Глендън беше протегната за обичайното ръкостискане, но Канъм ядно тръсна глава и отказа да я поеме. За общо учудване той не нападаше, макар че беше вбесен; биеше се вбесен; биеше се внимателно, засегнатото му самолюбие го караше да прави всички усилия, за да издържи рунда. Няколко пъти той нанесе удари, но ги нанесе предпазливо, не отслабвайки ни за миг отбраната си. Глендън го преследваше по ринга, напредвайки непрекъснато с неумолимото тупкане на левия крак. Но той не удряше, нито се опитваше да удари. Дори отпусна ръце встрани и гонеше противника си незащитен, опитвайки се да го подлъже. Канъм се усмихваше презрително, но отказваше да се възползува от предлаганата му възможност.

Минаха две минути и тогава Глендън се преобрази. С всеки мускул, с всяка черта на лицето си той даде да се разбере, че е дошъл моментът да се справи с противника си. Това беше игра на артист, и то добре изиграна. Той сякаш се превърна в стомана, така твърд и безмилостен като стомана беше станал. Канъм явно почувствува това и удвои предпазливостта си. Глендън бързо го притисна в един ъгъл, залости го и го задържа там, но все още не удряше, нито правеше опит да удари. Напрежението ставаше болезнено за Канъм. Напразно се опитваше той да си пробие път, да излезе от ъгъла, не можейки да събере смелост да нападне противника си, за да се опита да спечели минута отдих в клинч.

И тогава започна една бърза поредица от светкавични лъжливи удари. Канъм беше заслепен. Заслепена беше и публиката. Едно с едно не съвпадаха после впечатленията на публиката от това, което стана. Канъм се наведе, за да избегне един лъжлив удар, и същевременно вдигна ръкавицата пред лицето си, за да посрещне друг лъжлив удар, насочен към челюстта му. Опита се също да промени положението на краката си. Очевидците близо до ринга после се кълняха, че видели как Глендън започнал удара си от десния хълбок и скочил напред като тигър, за да прибави към удара тежестта на тялото си. Както и да е, ударът срещна върха на челюстите на Канъм в момента, когато променяше стойката си. И той като Ханфорд изгуби съзнание във въздуха,

преди да се удари във въжетата и да падне върху главите на репортьорите.

Какво стана онази вечер в „Арената на Златните врата“ след това, вестникарските колони не успяха да опишат точно. Полицията не допусна никого на ринга, но не можа да спаси „залата“. Не беше бунт;, то беше оргия. Седалка не остана здрава. По цялата огромна зала тълпата всевластно се трупаше да кърти с общи усилия греди, дъски, изтръгваше и преобръщаше. Боксьорите поискаха защита от полицията, но нямаше достатъчно полицаи да ги придружат на безопасно място, така че боксьори, менажери и уредници бяха бити и пребити. Само Джим Ханфорд беше пощаден. Челюстта му, чудовищно подута, му спечели тази милост. Отвън, когато най-сетне залата беше опразнена, тълпата се нахвърли на една нова кола от седем хиляди долара, собственост на добре известен боксов уредник, и я превърна в железни отпадъци и дървени подпалки.

Глендън, понеже не можеше да се облече сред развалините на съблекалните, се добра до колата си както беше в облекло за ринга, загърнат с халат, но-не успя да се отскубне от тълпата. Надделявайки с числеността си, тя хвана и задържа колата му. Полицията беше твърде заета, за да може да го изтръгне, и най-сетне беше постигнат компромис — дадоха му възможност да се движи бавно с колата, придружен от пет хиляди ликуващи поклонници.

Беше полунощ, когато тази буря премина по Юниън Скуеър, надолу към Сейнт Франсис. Екнаха викове: „Искаме реч!“ и макар че Глендън беше до самия вход на хотела, добродушно му попречиха да избяга от колата. Той дори се опита да скочи през главите на своите поклонници, но краката му не можаха да докоснат паважа. Над глави и плещи, подхванат и издигнат от всяка ръка, която можеше да го досегне, той беше върнат по въздушен път в колата. Тогава Глендън произнесе речта си, а Мод Глендън, която гледаше от горните прозорци своя млад херкулес, извисил снага над седалката на автомобила, знаеше както винаги, че това, което той казва, ще стане: че той за последен път беше участвувал в боксов мач. и че завинаги се оттегляше от ринга.