Джек Лондон
Първобитният звяр (7)

VII

Не беше нужно много време на Стъбнър, за да открие, че Глендън смята да удължи мача, макар че, както и да се опитваше, не можа да долови до кой рунд. Но той, без да губи време, тайно се договори за някои неща с Нат Пауърс и неговия менажер. Пауърс имаше верни поклонници, които залагаха на него, така че тайният синдикат не биваше да се лишава от своята плячка.

Вечерта преди мача Мод Сенгстър се провини в още по-дръзко от всички дотогава нарушения на общоприетите правила, макар че за това провинение ни дума не се пошушна, та да не възмути обществото. Под покровителството на редактора тя зае място до самия ринг. Косата и по-голямата част от лицето й бяха скрити под дълбоко нахлупена шапка, а дългият мъжки балтон, който носеше, стигаше до петите й. Смесвайки се с гъстата тълпа, тя остана незабелязана; не я познаха дори журналистите, заели местата за печата до ринга, точно пред нея.

Както беше напоследък обичаят, предварителни срещи не се състояха и тя едва се добра до мястото си, когато рев и аплодисменти оповестиха пристигането на Нат Пауърс. Той слезе по пътечката между редовете, придружен от помощниците си, и тя почти се изплаши от огромната му фигура. Въжетата обаче той прескочи леко, като човек наполовина с неговата тежест, след това се ухили, приемайки шумните поздрави, които ехтяха от всички краища на залата. Не беше привлекателен човек. Две уши като марули удостоверяваха професията и бруталната й същност, а счупеният му нос толкова пъти беше разплескван върху лицето му, че вече не се подчиняваше на изкуството на хирурзите, които се опитваха да го възстановят.

Друг рев възвести пристигането на Глендън и тя

наблюдаваше жадно как се промъкна през въжетата й отиде в своя ъгъл. Но едва след като завърши скучната процедура от съобщения, представяне на публиката и покани за борба, двамата мъже хвърлиха халатите си и се изправиха един срещу друг в спортно облекло. Съсредоточена върху тях, отгоре падаше бялата ослепителна светлина на много електрически прожектори — заради кинокамерите, и тя почувствува, като гледаше двамата рязко контрастиращи мъже, че тъкмо в Глендън вижда чистокръвния човек, а в Пауърс — първобитния звяр. На всеки от двамата ролята отговаряше прекрасно — Глендън с чисти черти и форми на тялото, плавен, мощен и красив, а Пауърс почти несиметрично ръбат, гъсто обрасъл с косми.

В момента, когато заемаха предварителната стойка за снимка един срещу друг, готови за бой, погледът на Глендън случайно попадна между въжетата и се спря на лицето й. Макар че не й даде знак, тя с бърз трепет на сърцето разбра, че я е познал. В следния миг гонгът удари, конферансието извика: „Ринг свободен!“, и срещата започна.

Беше красив бой. Нямаше кръв, нямаше нарушения, и двамата се биеха умело. Половината от първия рунд премина във взаимно проучване, но Мод Сенгстър откри, че играта на ръкавиците, лъжливите удари и наладите са твърде вълнуващи. През някои по-свирепи сблъсквания в по-късните етапи на боя редакторът беше принуден да докосва ръката й, за да й напомня коя е и къде се намира.

Пауърс се биеше леко и чисто, както подобава на ветеран от петдесетина рингови срещи, и одобрителни ръкопляскания възнаграждаваха всеки негов умел удар. Но той не се пресилваше ненужно, освен от време на време в напрегнатите счепквания, които вдигаха на крака ревящата публика под погрешното впечатление, че Пауърс ей сега ще повали противника си.

Тъкмо в такъв момент, когато несвикналото око на Мод вече можеше да я уведоми, че Глендън всъщност не търпи никакви сериозни удари, редакторът се наклони към нея и рече:

— Младият Пат ще победи, не бой се. Той е

тръгнал нагоре и не могат да го спрат. Но ще победи в шестнадесетия рунд, не преди това.

— Не може ли по-късно? — запита тя.

Мод едва не се изсмя на увереността, с която колегата й отговори отрицателно. Та нали тя знаеше

Пауърс се славеше с това, че преследваше противника си всеки миг и всеки рунд, а Глендън със задоволство приемаше това темпо. Защитата му беше възхитителна, а в нападение се впускаше само колкото да изостря интереса на публиката. Пауърс, макар и да знаеше, че е предвидено да загуби, имаше толкова многогодишен опит от ринга, че не би се поколебал да повали противника си в нокаут, ако му се удадеше случайно. Толкова често му бяха сервирали „двойната измама“, че сам не беше склонен да я пести спрямо другите. Ако му паднеше, беше готов да нокаутира противника си и да прати синдиката по дяволите. Благодарение на хитрата реклама в печата преобладаваше схващането, че младият Глендън си е намерил този път майстора. Но в себе си Пауърс чувствуваше, че тъкмо той си е намерил майстора. Неведнъж в по-бързите схватки получаваше тежки удари, за които знаеше, че съзнателно не са по-тежки.

От страна на Глендън имаше случай след случай, когато пропуск или погрешна преценка биха го изложили на някой от съкрушителните удари на противника и биха му отнели победата. Но той притежаваше почти чудотворна способност да отмерва точно времето и разстоянието и от няколкото изплъзвания „на косъм“ самоувереността му не се разклати. Никога не беше губил бой, никога не беше свалян с нокаут и винаги беше превъзхождал противника си тъй абсолютно, че подобна възможност беше немислима.

На края на петнадесетия рунд и двамата мъже бяха в добро състояние, макар че Пауърс дишаше малко по-тежко и някои зрители от местата близо до ринга вече се обзалагаха, че той ще „експлоадира“.

Тъкмо преди да удари гонгът за шестнадесетия рунд, Стъбнър, навеждайки се изотзад върху Глендън, който седеше в ъгъла си, пошепна:

— Ще го свалиш ли сега?

Глендън отметна глава, поклати я отрицателно и се изсмя с подигравка в угриженото лице на своя менажер.

С удара на гонга за шестнадесетия рунд Глендън видя в почуда, че Пауърс съвсем се е развилнял. Още от първата секунда това беше ураганен бой и Глендън се намери в чудо да отбегне сериозни удари. Той блокираше, влизаше в клинч, навеждаше се, отскачаше встрани, с щурм бе отхвърлян към въжетата и когато си пробиваше път до центъра, посрещаше го нов щурм. Няколко пъти Пауърс се откри, очевидно канейки го да удари, но, Глендън отказа да пусне в ход своя мълниеносен; удар, който би свалил противника му. Той пазеше този удар за два рунда по-късно. През целия бой, нито веднъж не беше вложил цялата си енергия, нито беше ударил с цялата сила, която обладаваше.

В продължение на две минути, без да намали ни най-малко темпото, Пауърс сипеше върху него удари като град. Още минута и рундът щеше да завърши и синдикатът от комарджии щеше да понесе тежка загуба. Но не било писано тази минута да изтече. Тъкмо се бяха счепкали в центъра на ринга. Беше обикновен клинч, както във всеки бой, само дето Пауърс се бореше и допускаше грубости всеки миг. Глендън замахна с левия си юмрук и нанесе бърз, но лек удар отстрани по лицето на своя противник. Беше като който и да е от десетките подобни удари, които беше нанасял през време! на боя. За своя изненада той почувствува как Пауърс се отпусна в ръцете му и започна да се свлича на пода, а подкосените му разкрачени крака отказаха да носят тежестта на тялото. Пауърс се стовари тежко на пода, търколи се на една страна и остана да лежи със затворени очи и неподвижен. Реферът, наведен над него, викаше и отброяваше секундите.

При „девет!“ Пауърс трепна, като че направи безуспешен опит да се вдигне.

— Десет — и аут! — извика реферът.

Той хвана ръката на Глендън, издигна я високо към ревящата публика, обявявайки го за победител.

За първи път на ринга Глендън беше замаян.

Това не беше удар за нокаут. Главата си можеше да заложи, че е така. Не беше по челюстта, а отстрани по лицето, и той знаеше, че е улучил там, никъде другаде. И все пак човекът беше паднал, не стана до „десет“ и изигра великолепно ролята си. Това последното тежко строполяване на пода излезе убедителен шедьовър. За публиката беше несъмнен нокаут, а кинокамерите щяха да увековечат лъжата. Редакторът в края на краищата беше улучил рунда и цялата работа си беше чисто мошеничество. Глендън стрелна набързо поглед през въжетата към лицето на Мод Сенгстър. Тя гледаше право в него, но очите й бяха студени и чужди, сякаш нито го познаваше, нито го виждаше. И както я гледаше, тя се отвърна равнодушно и каза нещо на мъжа до себе си.

Секундантите на Пауърс го отнасяха към ъгъла му, наглед безжизнена човешка развалина. Глендъновите секунданти се приближаваха към него да го поздравят и да му свалят ръкавиците. Но Стъбнър ги изпревари. Лицето му сияеше, когато улови с две ръце дясната ръка на Глендън и извика:

— Браво, Пат. Знаех, че ще го свършиш.

Глендън издърпа ръкавицата си. И за първи път през годините, откакто бяха заедно, менажерът му го чу да изругае.

— Махай се по дяволите — каза той и се обърна да протегне ръце на секундантите, за да му свалят ръкавиците.