Джек Лондон
Първобитният звяр (4)

IV

Както очакваше Стъбнър, така и стана — собствениците на боксьорския клуб се изсмяха на предложението му. Та не са ли пълни горите с непознати, дето току ги прихваща да стават шампиони? Пробен мач, да речем, четири рунда — да, това може да му дадат. Но главния номер — никога. А Стъбнър бе твърдо решил, че младия Пат ще излезе за първи път само в главния номер; и в края на краищата благодарение на собствения си авторитет той успя да се наложи. От немай къде мисионерския клуб се съгласи да уреди на Пат Глентън петнайсет рундов мач с буйния Кели с 100 долара награда за победителя. Обичай беше млади боксьори да се кръщават с имена на стари герои от ринга, така че никой не се досети, че Пат е синът на великия Пат Глентън, Стъбнър си мълчеше.По-ефективно беше тази сензация за печата да избухне по-късно. След едномесечно чакане дойде и вечерта на срещата. Стъбнър се безпокоеше не на шега. Беше заложил целия си професионален авторитет, твърдейки, че този човек ще се представи добре, а сега с учудване забеляза как Пат, непреседял и пет минути в своя ъгъл, загуби здравия руменец на лицето си и стана болно жълт.

— Дръж се, момче — каза Стъбнър и го потупа по рамото.

— Първия път на ринга е винаги шуто, пък и Кели има обичай да кара противника си да го чака с надежда, че ще се притесни от публиката.

— Не е това — отговори Пат, — от тютюневия дим е не съм му свикнал и ми е нещо лошо. Камък падна от сърцето на Сам. Човек, на когото става лошо от притеснение, и Самсон да е, никога не би могъл да завоюва място на професионалния ринг. А с тютюневия дим младежът ще трябва да свикне, и толкоз. Появяването на Пат на ринга беше посрещнато с мълчание, но когато буйния Кели се промъкна през въжетата се раздаде рев от публиката. Той заслужаваше името си. Беше свиреп, набит, черен, космат, с грамадни възлести мускули, най-малко 200 фута мъж. Пат го погледна с любопитство, онзи му се озъби зверски. Представиха и двамата на публиката и те се ръкуваха. Но ръкавиците им едва се докоснаха и Кели скръцна със зъби, изкриви лице

и с израз на бесен гняв изръмжа:

— Пък си и нахален, а! — той грубо отплесна ръката на Пат и изсъска:

— Ще те изям с парцалите паленце такова! Този жест разсмя публиката и се направиха шеговити предположения за това,което Кели трябва да е казал. Завърнал се в ъгъла си в очакване на гонга, Пат запита Стъбнър

— Защо го е яд на мене?

— Ами — отговори Стъбнър. — Това е номерът му, иска да те сплаши, война на нерви.

— Това не е бокс — каза Пат а Стъбнър го погледна набързо и забеляза, че очите на младежа са невъзмутимо сини както всякога.

— Внимавай — предупреди го менажерът когато удари гонгът за първия рунд и Пат стана. — той може да се нахвърли върху тебе като човекоядец. И наистина Кели се втурна към него като човекоядец, прекосявайки ринга с бясна скорост. Пат, който с безгрижното си спокойствие беше направил само няколко крачки прецени скоростта на противника си, отстъпи встрани и посрещна челюстта му с твърдо свита дясна ръка. После се изправи и загледа с нескривано любопитство. Мачът беше свършил. Кели беше рухнал като заклан бик на пода и остана да лежи неподвижен докато реферът, надвесен над него, отброяваше с висок глас десетте секунди в нечуващите му уши. Когато секундантите на Кели дойдоха да го вдигнат Пат ги изнерви. Той взе на ръце огромното безжизнено туловище на противника си отнесе го в ъгъла му и го остави на столчето и в ръцете на секундантите му. След половин минута Кели изправи глава и примигна несигурно с очи. Той се огледа безсмислено, после се обърна към един от секундантите си

— Какво стана? — запита той дрезгаво. — Таванът ли падна върху мен?

Благодарение на победата над Кели, макар че, общото мнение беше, че Пат е победил случайно, му уредиха мач с Руф Мейсън. Срещата се състоя три седмици по-късно и публиката на Сиера клуб в зала Дриймланд не успя дори да види какво стана. Руф Мейсън беше боксьор от тежка категория, който се славеше в своя район с хитростта си. Когато удари гонгът за първия рунд, двамата противници се срещнаха в средата на ринга. Никой не бързаше. Нито един удар от двете страни. Проучваха се със свити ръце и се обикаляха толкова отблизо, че ръкавиците им почти се докосваха. Това продължи; може би пет секунди. После нещо стана, и то толкова бързо, че едва ли един на всеки сто от зрителите успя да види. Руф Мейсън направи лъжлив напад с дясната ръка. Очевидно не беше истински финт, а проба, просто опитно заплашване с възможен удар. Тъкмо в този миг Пат пусна в ход своя прав удар. Противниците бяха толкова близо, че ръкавицата му не измина и педя. Това беше ляв къс замах с извиване на рамото. Ударът се стовари точно върху челюстта и изумената публика видя само как краката на Руф Мейсън се подкосиха и тялото му се смъкна на пода. Но реферът беше видял и бързо започна да брои секундите. И този път Пат отнесе противника в ъгъла му; едва след десет минути Руф Мейсън, подкрепян от секундантите си, с несигурни стъпки и облещени стъклени очи можа да се добере през коридора до съблекалнята си под учудените погледи на недоумяващата публика.

— Нищо чудно — заяви той пред един репортьор, — че Буйния Кели е помислил, че таванът е рухнал върху него.

След като Късия Колинс беше нокаутиран в дванадесетата секунда на първия рунд от петнадесетрундов мач, Стъбнър реши, че трябва да говори с Пат.

— Знаеш ли как те наричат сега? — запита той, Пат поклати отрицателно глава.

— Глендън — единствения удар.

Пат се усмихна от учтивост. Малко го интересуваше как го наричат. Имаше си определена задача, която трябваше да свърши, за да може с това да завоюва правото да се върне в планините си, и той изпълняваше всичко флегматично и толкова.

— Така няма да го бъде — продължи менажерът му, като клатеше неодобрително глава. — Не може така да продължаваш да сваляш хората си. Трябва да им дадеш повече време.

— Нали въпросът е да се бия? — запита Пат учуден.

Стъбнър пак поклати глава.

— Виж каква е работата, Пат. В бокса трябва да си великодушен и щедър. Защо ще обиждаш всички останали боксьори. И спрямо публиката не е честно. Хората са дали пари, искат да видят нещо. Пък и никой няма да иска да се боксира с тебе. Всички ще се изплашат. И с мачове от десет секунди не можеш да събереш публика. Как мислиш? Ти би ли платил долар или пет долара, за да гледаш мач от десет секунди?

Това убеди Пат и той обеща да дава в бъдеще на публиката достатъчно зрелище за парите й, но заяви, че лично би предпочел да иде на риболов, отколкото да гледа, ако ще, сто рунда бокс.

И все пак Пат всъщност не беше стигнал доникъде в боксовата си кариера. Местните спортни дейци се смееха, когато споменеха името му. То им напомняше за смешните му победи и забележката на Буйния Кели за тавана. Никой нямаше представа как Пат знае да се бие. Никога не го бяха виждали. Какво му е дишането, издръжливостта му, способността му да устои на груби, силни противници, в дълги, изтощителни срещи? Той не беше показал нищо друго, освен че притежава щастлив удар и сляп шанс.

При това положение беше уреден четвъртият му мач — срещу португалеца Пит Сосо, от касапското предградие, прочут само със замайващите си трикове, които показваше на ринга. Пат не тренира за тази среща. Вместо това се наложи да извърши набързо тъжно пътуване до планините, за да погребе баща си. Правилно беше преценил старият Пат

състоянието на сърцето си: то беше спряло внезапно.

Когато младият Пат се завърна в Сан ФранцискО, оставаше му толкова малко време, че смени направо пътническия си костюм с боксьорския екип, и все пак публиката трябваше да го чака десет минути.

— Не забравяй, дай му възможност да се прояви — предупреди Стъбнър, когато Пат се промъкваше под въжетата. — Поиграй с него, но сериозно. Остави го десет-дванадесет рунда, после го сваляй.

Пат изпълняваше послушно наставленията, и макар че би могъл доста лесно да нокаутира противника си, последният беше толкова хитър и ловък, че му създаде доста труд да се отбранява, а същевременно да не то изважда от строя. Зрелището беше красиво и публиката изпадна във възторг. Пат беше принуден да употреби цялото си изкуство, за да се брани от ураганните атаки, от яростните финтове, от отстъпленията и нападенията на Сосо, и все пак не остана незасегнат.

Стъбнър го хвалеше през минутите почивки и всичко щеше да мине гладко, ако в четвъртия рунд Сосо не беше изиграл един от най-ефектните си трикове. Когато в една схватка Пат стовари юмрук по челюстта на противника си, Сосо за голямо негово, учудване отпусна ръце и политна назад с облещени очи и ПОДБИТИ, скосени крака, силно зашеметен. Пат не можеше да разбере. Ударът не беше за нокаут, а ето че противникът му беше готов да се строполи на тепиха. Пат също отпусна ръце и загледа учудено своя олюляващ се противник. Сосо политна назад, едва не падна, задържа се на крака и отново политна косо и слепешката напред.

За първи и последен път в боксьорската кариера на Пат го издебнаха неподготвен. Всъщност той отстъпи настрана, за да пропусне залитналия човек. Както се олюляваше, Сосо ненадейно замахна с дясната ръка,. Ударът му попадна право в челюстта на Пат с такава сила, че зъбите му изтракаха. От публиката се изтръгна силен, възторжен рев. Но Пат не чуваше. Той виждаше пред себе си само Сосо, ухилен и предизвикателен, и съвсем не „гроги“. Пат чувствуваше болка от удара, но много повечето разяри измамата. Цялата някогашна ярост на

баща му кипна в него. Той тръсна глава, сякаш за да се отърве от болката, и зае стойка пред противника си. Останалото трая само секунда. С лъжлив напад Пат го накара да се разкрие, стовари левия си юмрук в слънчевото му сплитане и почти едновременно изхвърли десния право към челюстта му.; Този удар попадна в устата на Сосо, когато тялото му летеше във въздуха и още не беше тупнало на пода. Лекарите на клуба се мъчиха половин час да го свестят. След това зашиха устата му с единадесет шева и го откараха с линейка.

— Съжалявам — каза Пат на менажера си, — май че загубих самообладание. Такова нещо вече няма да повторя на ринга. Татко винаги ме е предупреждавал да се пазя от това. Казваше, че не една среща е загубил поради избухливостта си. Не съм допускал, че мога така да загубя самообладание,, но сега, когато разбрах, вече ще съумея да го

запазвам. .

И Стъбнър му повярва. Беше вече стигнал до положение да вярва и в най-невероятното за младия си възпитаник.

— Ти няма защо да избухваш — каза той, — толкова сигурно владееш противника си при всяко

положение.

— Във всяка секунда и сантиметър от боя —

потвърди Пат.

— И можеш да го свалиш винаги, когато поискаш, нали?

— Разбира се, че мога. Не искам да се хваля, но просто сякаш имам вродена способност. Очите ми посочват пробива, който сръчността ми знае как да извърши, а чувството за време и разстояние у мене е втора природа. Татко го наричаше талант, но аз мислех, че ме ласкае. Сега, след като излязох срещу тези хора, разбирам, че е бил прав. Той казваше, че имам пълно съчетание между ума и мускулите.

— Във всяка секунда и сантиметър от боя — повтори замечтано Стъбнър.

Пат кимна, а Стъбнър, вярвайки му напълно, видя в мечтите си такива златни перспективи, че старият Пат, ако се научеше, би станал от гроба.

— Значи не забравяй, че сме длъжни да дадем

на публиката зрелище, достойно за парите й — каза Сам. — Ще решаваме помежду си колко рунда да трае всяка среща. Сега следващият ти мач ще бъде с Летящия холандец. Остави го да издържи, да речем, пълни петнадесет рунда и го свали в последния. Това ще ти даде същевременно възможност да покажеш на какво си способен.

— Добре, Сам — беше отговорът.

— За теб ще бъде изпитание — предупреди го Стъбнър. — Може да не успееш да го нокаутираш в последния рунд.

— Слушай какво ще ти кажа — отвърна Пат и вдигна томче стихове от Лонгфелоу, като помълча, за да придаде повече тежест на обещанието си. — Ако не го сваля, никога вече няма да чета поезия, а това за мен не е малко.

— Зная, зная — заяви ликуващ менажерът му, — макар че не мога да разбера какво намираш в нея.

Пат въздъхна, но не отговори. През целия си живот беше срещнал едно-единствено същество, което да обича поезия, и то беше червенокосата учителка, от която се подплаши, та избяга в гората.