Виктор Юго
Майка, която закриля своето дете

Сред тъмните гори, убежища на сови,

където шушнат в страх листа и вейки нови

и сякаш дебне зло из мрачния гъстак,

понесла своя син — новороден юнак,

понесла го със страх в прегръдката си здрава,

когато види как нощта ги обкръжава

и чуе вълчи вой — тогава чудеса

да стори би могла дивачката в леса.

 

Така е със Париж. Със столицата — мярка,

която с право, с чест и със култура ярка

закърмя туй дете: настъпващия ден.

Зората с буен впряг за полет вдъхновен

подготвена е тук. И столицата свята

превръща в ден съня, бленуван от Земята,

на мъдреци безброй закърмя мисълта,

сестра е днес на Рим и на Атина тя;

сред пролетни лъчи, под свода, що сияе,

и обич, и живот, и светла радост тя е.

Под небосвода син, пречистен и дълбок,

приспива своя син — могъщ невръстен бог.

Показва тя сега, и горда, и щастлива,

един вековен блян, превърнат в рожба жива —

зародиша трептящ на нов човешки род,

настъпващия ден, насочен към възход!

За него отсега светът със жар започва

да впива остър плуг във благодатна почва;

към погледа му чист, с невинност заблестял,

прибавя тя лъча на своя идеал;

усеща се, че тя е столица на скъпи

надежди и любов; ала ако настъпи

внезапно грозен мрак и пръсне страх навред,

ако надвисне звяр над хоризонта блед

и всичко, що пълзи, ръмжи и поразява,

ако заплаши в миг детето й, тогава

ще скокне с ярост тя, с ужасен вик и; виж —

ще се превърне в твърд изпълнен с гняв Париж

и столицата с чар всемира запленила,

ще всее ужас вред със страшната си сила.