Марселин Деборд-Валмор
Есенната разходка

        Не си ли спомняш, мой живот, кажи ми,

        за онзи есенен далечен ден,

        отправил към леса опечален,

за сбогом сякаш, звук и стон неутешими?

Мълчаха птиците, възторгът им бе спрял,

роса студена бе крилата им обвила;,

припомняха си те със по-голяма сила

другарки и гнезда в гъстака прецъфтял.

 

От шумно празненство побягнах аз, готова

далеч от твоя взор да търся собствен път.

Но вялите поля добавяха отрова

от своята печал в унилата ми плът.

Полека минах аз през не една полянка,

навлизайки без цел в безмълвната гора,

и ето — любовта обви ме с твойта сянка

и въпреки студа почувствах, че горя.

Напразно пожелах с усилие голямо

да бягам и от теб, и от самата мен

и погледът ми, взрян дотук в земята само,

с вълшебство сякаш бе пред мене устремен.

Съгледах образ чист; узнаха сетивата,

че в ужас и любов сърцето ми тупти.

Проблесна слънце, с лъч разпръсна то мъглата,

небето се разкри… Пред мен застана ти.

Да заговоря с теб, не смеех; мълчалива

стоях, но този миг до смърт ще помня чак;

да заговоря с теб, не смеех, бях щастлива,

че в твоята душа съм вникнала все пак.

 

        Но ти допря ръката ми трептяща,

за миг се олюлях от трепета дълбок,

в лицето ми се вля червенина пламтяща,

        какво ми бе не знае даже бог!

Обаче устоях и не побягнах в мрака;

че си самотен, ти тогава се оплака,

ала разбра, че ний в света не сме сами

и моята душа към теб се устреми!

Ще помня този миг! А ти нима забрави

чаровния ни смут; не помниш ли дори

и нежните слова, които ми отправи:

„Ако сега скърбя, то в рая скръб цари!“

 

В гората тишина се беше разпростряла.

За мене този ден е най-щастлив и драг;

но отлетя и той, а неговият бяг

предчувствие внуши за нашата раздяла!

        Зад облак скри се сетен лъч златист

и разделени, в скръб остават оттогава

сърцата ни, а в тях от този залез чист

        единствен само споменът остава…