Джек Лондон
Кълна се в костенурките на Тасман (4)

IV

Каквато дъщерята, такъв и бащата. Той също бе неотразим. Целият свят все още го зовеше и непознати хора идваха от време на време с вестите на този свят. Никога досега в дома на Травърс не бяха идвали такива посетители. Някои идваха с походка, която напомняше морските вълни. Други бяха навъсени главорези; трети бяха изсушени от треска и жълти; но във всички тях имаше нещо странно и чуждоземно. Приказките им също бяха странни и чуждоземни, за непредполагани и несънувани от Фредрик неща, макар да му беше ясно какви са тези мъже: любители на приключения, луди глави, хора без задължения към обществото. Но голямото нещо, в което нямаше съмнение, беше любовта и верността, които хранеха към своя водач. Те го наричаха с различни имена — Черния Том, Блондина, Мъжагата Травърс, Том Бързея, — ала най-често му викаха капитан Том. Проектите и предложенията им бяха също толкова разнообразни, от търговеца от Южните морета, открил нов остров с гуано, и латиноамериканеца, заловил се с назряваща революция, след това търсене на злато в Сибир и златоносен пясък в горното течение на Къскокийм, до по-тъмни неща, за които се говореше само шепнешком. А капитан Том изказваше съжаление за временното неразположение, което не му позволяваше да тръгне веднага с тях, и продължаваше да седи и все повече и повече да дреме в голямото кресло. Поли беше тази, която с фаммлиарност не по вкуса на чичо й дръпваше хората настрана и ги осведомяваше, че капитан Том никога вече не ще излезе пак на блестящите пътиЩа. Но не всички идваха с проекти. Мнозина идваха на приятелско посещение при техния главатар от старите незабравими дни; понякога Фредрик сам

ставаше свидетел на техните срещи и все не можеше да се начуди на тайнственото очарование на брат си, което притегляше всички към него.

— Кълна се в костенурките на Тасман! — възкликваше един. — Когато чух, че той в Калифорния, капитан Том, просто трябваше да дойда да ти стисна ръката. Вярвам, не си забравил Тасман, а?… Нито схватката на остров Четвъртък. Знаеш, стария Тасман го убиха неговите негри едва миналата година горе към Немска Нова Гвинея. Помниш ли готвача му?… Нгани Нгани? Той бил подстрекателят. Тасман се кълнеше в него и въпреки това Нгани Нган и го направил на кайма.

— Запознай се с капитан Карлсен, Фред — представя Том друг посетител на брат си. — Той ме спаси веднъж от опасно положение на Западното крайбрежие. Там щях да си остана, Карлсен, ако не беше изскочил ти.

Капитан Карлсен бе грамадно мъжище със съвсем светлосиви проницателни очи и белег от удар с нож през устата, който не можеше да се закрие съвсем от огненочервената му брада, и с ръкостискане, което накара Фредрик да се сгърчи.

След няколко минути Том повика брат си на страна:        ;

— Слушай, Фред, мислиш ли, че би те затруднйло да ми дадеш хиляда долара?

— Разбира се, че не! — отговори Фредрик снизходително. — Ти знаеш, че половината от това, което притежавам, е твое, Том.

И когато капитан Карлсен си тръгна, Фредрик В душата си бе сигурен, че хилядата долара тръгнаха с него.

Нищо чудно, че Том бе провалил живота си… беше се завърнал у дома, за да умре. Фредрик седеше на подреденото си писалище и правеше сметка за разликата между него и брат му. Да, и ако не беше той, за Том нямаше да има роден кът, дето да умре.

За утешение Фредрик си припомни общата им история. Стожерът, надеждният винаги е бил той. Том се бе смял и веселил, бягал от училище, нарушавайки заповедите на Айзък. В планините или на море, в разправии със съседите или градските власти — нямаше значение: той беше навсякъде освен там, където на преден план бе скучната, тежка работа. А работата бе работа в онези колонизаторски дни и той, Фредрик, бе вършил работата. От рано до късно и всеки ден бе работил. Спомняше си един период, когато обширните планове на Айзък бяха претърпели поредното крушение и на трапезата на човек, който притежаваше сто хиляди акра земя, не бе имало достатъчно храна; когато не бе имало пари да наемат косачи за сеното, а Айзък не искаше да изтърве от ръцете си нито един единствен акър. Той, Фредрик, бе пластил сеното, докато Айзък бе косил и го обръщал. Том беше на легло и те задлъжняха на лекаря за неговия крак, счупен при падане от гредата на покрива в плевнята — последното място на света, където някой би се качил, за да пласти сено. Горе-долу единствената работа, която Том някога бе вършил, бе да ги снабдява с еленско месо и меча мас, да обяздва жребчета и да вдига врява из пасищата в долините и гористите клисури с ловджийските си кучета.

Том беше по-големият, ала когато Айзък умря, имотът с всичките му безгранични възможности щеше да пропадне, ако той, Фредрик, не си беше плюл на ръцете и не бе поел бремето на своите плещи. Работа ли? Той си спомни разширяването на градската водопроводна мрежа: как се беше извъртал и финансирал, изтръгвал малки заеми със съсипваща лихва и слагал тръби и правил разклонения при светлината на фенер, докато работниците спяха, а после бе тръгвал напред, пред тях, да прави планове, да ръководи и да си блъска главата откъде да намери пари за надниците следващата събота. Защото се придържаше към старата политика на Айзък. Нямаше да отстъпи. Бъдещето щеше да се отплати.

А Том! С още по-голяма глутница ловджийски кучета той бродеше в планините и спеше навън по цели седмици. Фредрик си спомни последното съвещание в кухнята — между Том, него и Илайза Травърс, която все още готвеше, печеше и миеше чинии в имение, което бе ипотекирано за сто и осемдесет хиляди долара.

— Не се делете — беше се молила Илайза Травърс, спряла да движи покритите си със сапунена пяна, зачервени от горещата вода ръце. — Айзък е бил прав. То ще струва милиони. Земята започва да

дава. Трябва да се напънем всички заедно.

— Не ми трябва имението! — беше извикал Том. — Нека Фредрик си го задържи. Това, което искам…

Той не довърши изречението, но в очите му гореше примамливият образ на целия свят.

— Не мога да чакам — продължи той. — Можете да си задържите милионите, когато стигнете до тях. А засега дайте ми десет хиляди. Ще подпиша, че се отказвам от всичко. И ми дайте старата шхуна, а някой ден ще се върна с куп пари да ви опасявам.

Фредрик видя себе си как в онзи отдавнашен ден бе вдигнал ръце от ужас и възкликнал:

— Десет хиляди!… Когато съм напрегнал последните си сили да събера колкото за лихвите за това тримесечие. ..

— Има един парцел до съдилището — бе настоял Том. — Аз зная, че банката още държи да го вземе за десет хиляди.

— Но той ще струва сто хиляди след десет години! — беше възразил Фредрик.

— Нека да е тъй. Пишете, че се отказвам от всичко срещу сто хиляди. Продайте го за десет и ми ги дайте. Това е единственото, което искам и го искам сега. Можете да си запазите всичко друго.

И Том бе наложил волята си както винаги — парцелът бе ипотекиран, а не продаден) и бе отплавал! със старата шхуна, благославян от града, защото откара като свой екипаж половината нехранимайковци от крайбрежието.

Скелетът на шхуната бе останал на брега на Оету Ров Ява. То бе станало, когато Илайза Травърс се подложи на операция на очите, и Фредрик го бе запазил в тайна от нея, докато не се получиха достоверни съобщения, че Том е още жив.

Фредрик отвори картотеката си и извади чекмедженце с надпис „Томас Травърс“. В него имаше системно подредени пакети. Той препрочете писмата; Те бяха отвсякъде: от Китай, Рангун, Австралия, Южна Африка, Златния бряг, Патагония, Армения, Аляска. Кратки и пращани нарядко, те описваха с гняв, живота на един скитник. Фредрик приповтори наум няколкото от забелязаните от него връхни точки В житейския път на Том. Беше участвувал в борбата срещу някакво външно вмешателство в Армения. Беше служил като офицер в китайската армия и беше

сигурно, че търговията, с която се е занимавал после в китайските морета, е била незаконна. Бяха го хванали да доставя оръжие на Куба. Като че ли винаги бе доставял някъде нещо, което не би следвало да се доставя. И никога не бе надживял тази слабост. От едно писмо на крепирана копринена хартия личеше, че чак през Руско-японската война го бяха хванали да кара въглища в Порт Артур и той бил изправен пред призовия военноморски съд в Сасебо, където корабът му бил конфискуван, а той останал в плен до края на войната.

Фредрик се усмихна, когато прочете един пасаж: „Как я карате? Пишете ми, когато ви дотрябват няколко хиляди долара.“ Той погледна датата — 18 април 1883 г. — и отвори друг пакет. „5 май 1883 г.“ стоеше на извадения от него лист. „С пет хиляди ще мога да стъпя на крака. Ако можеш и ме обичаш, изпрати ми ги просто (това на испански значи «бързо»).“

Той погледна пак двете дати. Очевидно беше, че някъде между 18 април и 5 май Том беше претърпял крах. С усмивка, в която имаше горчивина, Фредрик преглеждаше кореспонденцията. „Има претърпял крушение кораб на остров Мидуей. В тази работа се крие цяло състояние — в изваждането на кораба, нали разбираш? Търгът е след два дена. Изпрати ми телеграфически четири хиляди.“ Последното, което прегледа, гласеше: „Една сделка, която мога да вържа с малко налични пари. Голямо нещо, казвам ти. Толкова е голямо, че не смея да ти го кажа.“ Фредрик си спомни тази сделка — една латиноамериканска революция. Той бе изпратил парите и Том я бе въожил, а заедно с нея и себе си — в затворническата килия, със смъртна присъда.

Том бе имал добри намерения, това не можеше да се отрече. И винаги най-добросъвестно бе пращал разписки за полученото. Фредрик замислено претегли на ръка пакета с разписките, сякаш за да установи дали има някакво съотношение между тежестта на хартията,и паричните суми, които тя представляваше.

Той сложи чекмеджето обратно в шкафа и излезе. Като хвърли поглед към голямото кресло, видя Поли, която тъкмо напускаше стаята на пръсти. Главата на Том бе отметната назад, той дишаше тихо и тежко и болестта ясно личеше на отпуснатото

му лице.