Джек Лондон
Кълна се в костенурките на Тасман (3)

III

Къщата, която Фредрик Травърс бе построил, когато се беше замогнал, беше обширна и скъпа, без излишества, и удобна, без повече претенции, отколкото естествено се падат на най-хубавата къща в околията. Атмосферата в нея беше точно такава, каквато той и дъщеря му можеха да създадат. Но — през дните, които последваха завръщането у дома, на брат му, всичко това се промени. Нямаше го вече мирния и улегнал покой. Фредрик не беше нито, спокоен, нито доволен. Имаше необичайно раздвижване в живота и нарушаване на установени правила и традиции. Закуските и обедите бяха нередовни и се протакаха дълго; често в полунощ се претопляше ядене за вечеря и в най-неподходящи часове ехтеше смях.

Фредрик беше въздържан във всичко. Чаша вино на вечеря беше най-голямото му излишество. Позволяваше си три пури на ден, а и тях изпушваше или на широката веранда, или в пушалнята. За какво иначе ще има пушалня? Цигари не понасяше. Но брат му непрекъснато свиваше тънки цигари от амбалажна хартия и ги пушеше където му падне. Тютюневи трохи можеше винаги да се намерят на голямото кресло, където често седеше, и между възглавниците по канапетата в нишите на прозорците. Ами коктейлите! Отрасъл под строгия надзор на Айзък и Илайза Травърс, Фредрик смяташе, че силните питиета оскверняват дома му. Древни градове са били затривани от божия гняв точно за такива неща. Преди обяд и вечеря Том, подпомогнат и поощряван от Поли, приготвяше безброй различни питиета, а тя беше голяма майсторка на чудновати бъркочи, научени в разните краища на света. В такива моменти на Фредрик му се струваше, че бюфетната и трапезарията се превръщат в барове. Когато подхвърли това под формата на шега, Том заяви, че ако спечели състояние, ще направи по едно барче въз всяка жилищна стая на дома си.

В къщата имаше повече млади мъже, отколкото преди, и те помагаха за консумирането на коктейлите. Фредрик би искал с това да обясни присъствието им, но знаеше, че не е така. Брат му и братовата му дъщеря правеха това, което той и Мери не бяха съумели да направят. Те бяха магнитът. Те притегляха младостта, радостта и смеха. Къщата гъмжеше от млади хора. Непрекъснато, ден и нощ, клаксоните на колите се чуваха нагоре-надолу по настланите с чакъл алеи. Устройваха се пикници и излети, лунни разходки с платноходи в залива и често нощем многобройните спални бяха пълни, както никога преди. Том трябваше да повтори всичките си момчешки скиторения, да лови пак пъстърва на Ьул Крийк, да бие пъдпъдъци в Уолкотовата прерия, да удари елен на Кръглата планина. Този елен беше източник на огорчение и срам за Фредрик. Ами ако елените сега бяха забранени? Том беше победоносно докарал вкъщи рогача и жизнерадостно го нарече „планинска сьомга“, когато той бе поднесен и изяден на собствената трапеза на Фредрик.

Устройваха се угощения с печени миди на носа

в края на залива и други долу, при тътнещия прибой на вълните; и Том разказваше безсрамно за „Халцион“ и за докараната контрабанда и попита Фредрик пред всички как е успял да върне коня на рибарите, без да го открият. Всички млади мъже участвуваха в конспирацията на Поли да угажда на Том във всичко, каквото пожелае. И Фредрик научи истинската история за убиването на елена: за това как е бил купен от претъпкания с елени парк „Голно дън Гейт“; как е бил докаран в кафез с влака, с конски впряг и с товарно муле до дебрите на Кръглата планина; как Том заспал на пусия, когато прекарали оттам елена за първи път; как го гонили младежите; за изморените до смърт яздитни коне; за катеренето и паданията и как го хванали на Поляната! на изгореното ранчо; и най-после за победоносната връхна точка, когато еленът бил прекаран край Том за втори път и той го повалил от стотина крачк.и Фредрик усети някаква смътна болка от всичко това. Било ли му е някога оказвано подобно внимание?

Имаше дни, когато Том не можеше да излезе, когато веселията на открито се отлагаха, когато, все пак център на общото внимание, той седеше и беше в голямото кресло, от време на време се събуждаше по този свой неочаквано странен, жив начин, свиваше той цигара и искаше да му донесат неговото юкълели — нещо като миниатюрна китара измислена от португалците. Тогава подрънкваше струните, подрънкваше, сложил настрана запалената цигара, застрашаваща полираното дърво, и плътният му баритон прозвучаваше в разни „хулахула“ на Южните морета и весели френски и испански песни.

Една от тях особено много се хареса на Фредрик. Любимата песен на някакъв таитянски крал — обясни му Том, — последния от династията Помаре, който сам я композирал и често я пеел с часове, легнал на рогозките си. Тя се състоеше от повторение на няколко срички. Те бяха „Е меу ру ру а вау“ и нищо повече, които безкрайно се повтаряха във в величествен, непрекъснато променящ се напев, акопанирани с тържествени акорди на юкълели. Поли с голямо удоволствие помогна на чичо си да я учи, но когато в желанието да се потопи в жизнерадостната вълна на живота, която заливаше брат му и я запяваше, Фредрик забелязваше потиснатост

у слушателите, което се разрастваше от хихикане и потиснато кикотене в гръмогласен смях. За своя погнуса и изумление той научи, че простата фраза, която безкрай повтаряше, била не друго, а „Аз съм толкова пиян“. Бяха го направили на глупак! Много пъти, тържествено и с увлечение, той, Фредрик Тразърс, бе съобщавал колко е пиян. След това тихомълком се измъкваше от стаята, щом запееха тази песен. Нито пък обяснението на Поли, че последната дума била „щастлив“, а не „пиян“, можа да го примири, защото тя се видя принудена да признае, че старият крал бил пияница и бил винаги на градус, когато подхващал песента.

Фредрик беше непрекъснато потиснат от чувството, че е вън от играта. Беше общителен и обичаше забавленията, макар от по-нравствен и по-достоен вид от тези, към които имаше слабост брат му. Той не можеше да разбере защо в миналото младите бяха обявили дома му за скучен и бяха идвали само в тържествени и официални случаи, докато сега бяха започнали да се стичат при брат му, но не и при него. Не му харесваше и това как младите жени се умилкват около брат му и го наричат Том и съвсем не можеше да търпи факта, че усукваха и дърпаха пиратските му мустаци уж за наказание, когато схващаха значението на прекалено дръзките му понякога закачки.

Подобно поведение оскверняваше паметта на Айзък и Илайза Травърс. Създаваше прекалено весела атмосфера в къщата. Разтегателната маса изобщо не се прибираше, а в кухнята имаше допълнителни прислужници. Закуската се протакаше от четири до единадесет, а полунощните вечери, съпроводени с плячкосване на бюфетите и с оплаквания от страна на слугите, ядосваха Фредрик. Къщата се беше превърнала в ресторант, в хотел — мислеше той с ирония към самия себе си, — а имаше моменти, когато изпитваше голямо желание да скръцне със зъби и да наложи отново стария ред. Но някак си старата магия на деспотичния му брат му действуваше твърДе силно и понякога той го заглеждаше почти със страхопочитание, като се мъчеше да прозре алхимиЯта на очарованието, смутен от светлините и огньовете в братовите му очи и от познанието на далечни места и буйни нощи и дни, изписано на лицето му.

Какво беше това? Какъв царствен дух го бе обладал? … Него, безотговорния и нехайния? Фредрик си спомняше един ред от старата песен: „По пътища блестящи той дойде“. Защо му напомняше брат у този ред? Нима той, който в детството не е прегазвал никакви закони, който в зрялата си възраст бе издигнал над всякакви закони, наистина бе намерил блестящите пътища?

В това имаше несправедливост, която озадачаваше Фредрик, докато не намери утеха в размишленията как Том е провалил живота си. А после, в неспокойни промеждутъци, се разтушаваше и укрепваше гордостта си, като развеждаше,Том из имението.

— Много нещо си направил, Фред — казваше Том, — много нещо.

Той го казваше често и често задрямваше в голямата, плавно движеща се кола.

— Всичко подредено, хигиенично и като от кутийка извадено: нито един стрък трева не на място — забеляза Поли. — Как изобщо успяваш да го направиш? Не бих искала да бъда стрък трева в твоя живот — заключи тя и леко потрепери.

— Много си работил — каза Том.

— Да, много работих — потвърди Фредрик. — Заслужаваше си.

Щеше да каже още нещо, но странният блясък в очите на момичето го накара да замълчи с неловко чувство. Долавяше, че Поли го преценява, оспорва правотата му. За първи път почтената му кариера за създаване на благосъстояние в една околия бе поставена под въпрос, и то от едно никакво девойче, дъщеря на разсипник, самото то лекомислена, вятърничава чужденка.        :

Сблъскването между двамата беше неизбежно; Той изпитваше неприязън към Поли от първия миг на запознанството им. Нямаше нужда тя да го търси. От самото й присъствие му ставаше чоглаво. Долавяше недоизреченото й неодобрение, при все че имаше моменти, когато тя не се задоволяваше само о това. Нито пък се церемонеше. Говореше прямо, като мъж, и така, както никой мъж не се беше осмелявал да му говори.

— Интересно дали някога ти домъчнява за неща, които си изпуснал? — каза му тя. — Случвало ли е се е поне веднъж в живота да се развилнееш и да

обърнеш всичко наопаки? Случвало ли ти се е някога да се напиеш? Или да пушиш, докато премалееш? Или да проявиш характер и честно и почтено да си затвориш очите пред божиите заповеди.

— Виждал ли си друга като нея? — задавено се изсмя Том. — Копие на майка си!

Външно усмихнат и спокоен, Фредрик усети сърцето му да се свива от ужас. Това беше невероятно.

— Мисля, че англичаните имат поговорка — продължи девойката, — че един мъж не знае какво значи да живее, докато не е целунал своята избраница и не е повалил съперника си. Чудя се (признай… още сега) дали си повалил някога някой съперник.

— Ами, и ти? — отвърна й той с въпрос. Тя кимна с гневен спомен, проблеснал в очите, и зачака.

— Не, никога не съм имал това удоволствие — отговори той бавно. — Рано се научих да се контролирам.

По-после, ядосана от самодоволното му благодушие, след като изслуша разказа му как е сложил ръка на консервирането на сьомга, развъдил първите стриди в залива и завладял този доходен монопол и как след като спечелил тежката и дългогодишната борба, завладял крайбрежието на Уилямспорт и с това комбината за дървен материал, тя отби нападението:

— Ти като че ли преценяваш живота само в рамките на печалбите и загубите. Чудя се дали изобщо си любил.

Тези думи улучиха целта. Той не беше целунал своята избраница. Женитбата му бе обикновена сделка. Тя беше спасила имотите в дните, когато бе почти победен в борбата, и освободила от ипотека обширните владения, заграбени от дългите ръце на Айзък Травърс. Това момиче беше вещица. То беше напипало стара рана и я беше подлютило. Никога не бе имал време за любов. Беше работил много. Бил е председател на търговската палата, кмет на града, щатски сенатор, но не беше имал любов. В случайни моменти сварваше Поли открито и безсрамно прегърната от баща й и забелязваше топлината и нежността в очите им. И всеки път чувствуваше, че му е липсвала обич. Такова непристойно държане — той и Мери не си позволяваха подобно нещо дори на

саме! Нормална, официална и безцветна, тя беше това, което можеше да се очаква от брак без любов. Той дори не можеше да реши дали чувството, което изпитваше към нея, беше обич. Нима и сам той не умееше да изпитва обич?

За миг след забележката на Поли усети голяма празнота. Стори му се, че е прегръщал някакви тленни останки; после погледна в съседната стая и видя Том да спи в голямото

кресло, много побелял, състарен и уморен.

Спомни си всичко, каквото е постигнал, всичко, което притежаваше. Добре де, какво притежаваше Том? Какво е постигнал Том… освен дето бе излагал на опасности живота си и го бе хабил, докато му бе останала само едва мъждукаща искрица в умиращото тяло?

Това, което тревожеше Фредрик в Поли, беше, че тя го привличаше и отблъскваше едновременно. Собствената му дъщеря никога не беше будила у него такъв интерес. Мери се движеше без всякакво триене по утъпкани бразди и да предрече човек постъпките й, беше толкова лесно, че ставаше автоматично. Но Поли Каквато беше многобагрена и многообразна, той никога не знаеше какво ще направи тя в следващия миг.

— Кара те да гадаеш, а? — засмя се Том.

Поли беше неотразима. Тя умееше да подхване Фредрик по начин, който би бил невъзможен за Мери. Позволяваше си волности с него, лъжеше го или го обиждаше и го принуждаваше непрекъснато да чувствува остро съществуването й.

Веднъж, след едно от техните стълкновения, тя му извади душата, като засвири на пиано някаква стихийна проклета мелодия, която го развълнува и раздразни и накара кръвта му да затупти от буйни и разюздани желания в подредения му мозък. Най-лошото беше, че тя виждаше и знаеше точно какво прави. Тя разбра това преди него и го караше да разбере и той, извърнала лице да го погледне, с подигравателна, замислена усмивка на устните, която беше почти високомерна насмешка.

Когато Мери го попита какво мисли за изпълнението на Поли, дойде му наум едно неволно противопоставяне. Изпълнението на Мери го караше да мисли за черква. То беше студено и голо като методистки молитвен дом. А свиренето на Поли приличаше на безумен и разюздан обред в някой езически храм, където се издигат кълба от тамян и се кършат танцьорки.

— Тя свири като чужденка — отговори той, доволен, че се изплъзва с такъв сполучлив и рязко определен отговор.

— Тя е муаикантка — потвърди тържествено Мери. — Тя е гениална. Кога ли изобщо се упражнява? Кога ли изобщо се е упражнявала? Знаеш колко много съм се упражнявала аз. Най-хубавото, което свиря, прилича на упражнение за пет пръста в сравнение с най-глупавото нещо, издрънкало от нея. Нейното свирене ми разказва разни неща… о, чудни, неизразими неща. Моето повтаря: „Едно-две-три, едно-две-три.“ Това влудява! Аз работя и работя, и не постигам нищо. Това е несправедливо. Защо тя е могла да се роди такава, а аз не?

„Обичта“ — бе незабавната тайна мисъл на Фредрик; но преди да може да се опре върху това заключение, станало бе нещо безпрецедентно: Мери ридаеше, обляна в сълзи. Поиска му се да я прегърне, както го правеше Том, но не знаеше как. Опита се и откри, че и Мери е неопитна като него. Всичко свърши с неловко смущение за двамата.

Противопоставянето на двете момичета бе неизбежно. Какъвто бащата, такава и дъщерята. Мери не беше нищо повече от бледа сянка на блестящ победоносен пълководец. У Фредрик бе дълбоко насадено чувството на пестеливост по отношение на дрехите. Той добре знаеше колко скъпи са дрехите на Мери, но не можеше да затвори очи пред факта, че правените без много замисляне импровизации на Поли, евтини и явно непреднамерени, бяха винаги добри и много по-сполучливи. Вкусът й беше безпогрешен. Умението й да се загърне с шал бе неподражаемо. С обикновено шалче тя вършеше чудеса.

— Тя просто грабва това-онова — оплакваше се Мери. — Дори не пробва. Тя се облича за петнайсет минути, а когато отива да плува, кара момчетата да изскачат от съблекалните. — Възхищението на Мери бе искрено и безмерно. — Не разбирам как го прави. Никой не би посмял да носи тези цветове, но те изглеждат съвсем добре на нея.

— Винаги се е заканвала, че когато окончателно

се разоря, ще стане модистка и ще прехранва двама ни — обади се Том.

Фредрик, поглеждайки над вестника, стана свидетел на една назидателна сценка: Мери (той го знаеше със сигурност) се беше гласила цял час, преди да се покаже.

— О! Колко хубаво! — веднага се обади Поля. И Очите и лицето й светеха от искрено удоволствие, а ръцете описваха във въздуха нейния възторг. Но защо не сложиш тази панделка… тъй… ей тъй?

Ръцете й литнаха да се заемат с тази работа и за миг чудото на добрия вкус и разликата, постигната от докосването й, стана очевидна дори за Фредрик.

Поли беше като баща си, щедра до глупост с оскъдните си богатства. Мери хареса едно испанско ветрило — мексиканско съкровище, останало от една от гранддамите при двора на император Максимилиан. Поли цялата светна от радост. Мери се видя в същия миг собственица на ветрилото и трябваше да се бори със създалото се у нея впечатление, че е направила услуга, като го е приела. Само една чужденка можеше да постъпва така, а Поли беше правила подобни подаръци на всички млади Такъв си й беше обичаят. Можеше да е дантелена кърпичка, розов бисер от островите Паумоту или гребен от морска костенурка. Нямаше значение Каквото и да е, заглеждаха с възхитен поглед, беше тяхно. За жените, както и за мъжете, тя беше неотразима.

— Не смея вече от нищо да се възхищавам оплакваше се Мери. — Харесам ли нещо, тя го взима и веднага

ми го подарява.

На Фредрик и през ум не му беше минавало, че е възможно да съществува подобно създание, жените от неговата народност, от неговата родина, бяха допускали, че то е възможно. Той беше уверен, че какзото и да правеше Поли — лишавайки се от нещо с проявената й щедрост, буйният й възторг или гальовното като на птичка държане, — е съвършенно искрено. Екстравагантните й настроения ежедневно го шокираха и очароваха. Гласът й бе променлив както чувствата. Нямаше равни тонове и, тя говореше с ръцете си. От друга страна, в нейната уста английският ставаше нов и красив език, мек,

ясен, с дръзко фразиране и многозначителна изразителност, в които се криеха тънкости и нюанси толкова недвусмислени и неприкрити, колкото и неочаквани у едно тъй наивно и непресторено момиче. Той се будеше нощем и пред затворените му очи възникваха ярки спомени за нейното обръщащо се назад живо, засмяно лице.