Андре Шение
Ямби

Тъй както сетен лъч и полъх на зефира

                бележат край на хубав ден,

под ешафода^[1] аз сега настройвам лира.

                Редът е може би за мен.

И може би преди часът, от памтивека

                върху емайла с ход зает,

да е обиколил с походката си лека

                кръга от крачки шестдесет,

смъртта очи в очи ще трябва да погледна;

                едва започнатия стих

преди да съм довел до думата последна

                и, току-виж, съгледал бих

вестителя зловещ, на сенки събирача,

                с войници устремен насам,

да викне гръмко мен на коридора в здрача,

                където сред тълпата сам

проклинам тези, що громят престъпност мнима

                и честност бранят, но каква?

На устните ми тъй ще секне сетна рима,

                ще ме завържат след това

и ще ме повлекат; тълпа ще наблюдава —

                на всички в нея съм събрат,

но след като съм бил повикан, оттогава

                за всички ще съм непознат.

Достатъчно живях! Коя проява ярка

                на полет към прекрасна цел

и кой свещен завет, коя достойна мярка

                за доблест и за подвиг смел,

коя Темида, с гръм наказваща злодея,

                коя антична красота,

коя човечна жар, коя добра идея

                така ще променят света,

че да заслужи той за него да се жали?

                Страхът е богът всепризнат

и долни подлеци в живота сме се сбрали,

                да, всички! Сбогом, земен свят,

Ела, ела, о смърт! Смъртта ще ме избави!

                Ала нима ще се предам,

от злото съкрушен? Не, принципите прави

                очакват подтик да им дам;

щом жертва е човек на недостойно дело,

                в затвора, пред смъртта дори

по-смело вдига глас, по-дръзко вдига чело,

                в което пламък горд гори.

Щом писано е тъй — на меча злото жило

                да не размахам в кървав бой,

друг меч ще потопя в горчилка и мастило,

                на хората да служи той.

Ако, о Истина и Справедливост, вие

                твърдите, че не е било

да ви обидя аз, че моят взор не крие

                дори и помисъл за зло,

ако с успеха свой позорен сган презряна

                и с почитта си уж към вас^[2]

във вашите сърца нанася тежка рана,

                спасете ме; до сетен час

останах предан вам, пратете ми закрила.

                С меч в ножницата да умреш!

И без да си пробол сганта със съвест гнила —

                палачи, скрити зад брътвеж!

Това са червеи, които са се впили

                в трупа на Франция. Перо,

предмет най-скъп за мен! Отрова, жлъчка, мили,

                чрез вас се боря за добро!

И както, щом смола пламтяща се добави,

                припламва пламък закърнял,

аз страдам, но чрез вас живея; твърдостта ви

                с надежди ме изпълва цял

и ме крепи. Без вас отровата горчива

                на толкова злини бих пил:

другари — под ярем, лъжецът — кръв пролива

                и скиптъра си укрепил,

крушение и смърт налага на мнозина —

                че в скръб за родната земя

от своя собствен нож бих искал да загина.

                Но как, поне един нима

не ще остане жив — да каже как отнеха

                живота на мъже добри;

вдовици и деца да подкрепи с утеха,

                да каже всичко, та дори

в мъчителите срам и трепет да извика.

                Да слезе и до ада чак

и там да развърти на гневна мъст камшика,

                да ги жигоса с вечен знак?

Да плюе върху тях с омраза безпощадна?

                Но стига вече, замълчи;

ако умра, с душа за справедливост жадна,

                о, Добродетел, заплачи.