Андре Шение
Необходимост тежка!…

Необходимост тежка! Безсмислена робия!

В разцвета на живота съм длъжен да открия,

че дните ми се вият в безпомощни дъги

сред прилив на надежди и отлив на тъги.

Понякога духът ми отказва да отпива

от чашата на дните, която е горчива;

отчаян от глупците под тоя небосклон,

заглеждам се във гроба като в мечтан подслон;

усмихнат, виждам края; ръцете са готови

най-сетне да разкъсат жестоките окови

и нож-освободител, водач по път желан,

потрепва и проблясва във дясната ми длан…

Но после в миг сърцето се вслушва в глас на слабост:

родители, другари, успехи бъдни, младост,

творби несъвършени — пред собствени очи

допуснатия пропуск най-често не личи…

И пак, дори когато го чака участ тежка,

човекът слаб повтаря предишната си грешка

и вместо да загине, претекст намира той

отново да живее в терзания безброй.

Изстрадал, пак ще страда и сляпата надежда

от мъка пак към мъки нататък го отвежда,

а пък смъртта, която скръбта ще отстрани,

по-страшна му изглежда от всякакви злини.