Волтер
Станси за госпожа Люлен

Нима се чудите, когато

за мен на музата гласът

в осемдесетото ми лято

подхваща стих по някой път?

 

Така в полята заледени

се мярва мъничко трева,

но тези стръкчета зелени

повяхват скоро след това.

 

И птичка може в късна есен

да пее в храсти без листа,

но няма нежност в тази песен

и не възпява обич тя.

 

Така, допра ли свойта лира,

не чувам отклик в нея аз —

опитам да издигна глас

във миг, във който той замира.

 

„Умиращ искам — заявил

Тибул на своята любима —

да виждам твоя поглед мил,

да сме в прегръдка неделима.“

 

Но щом за смърт настане време

и сетен зов човек е чул,

отгде за Делия ще вземе

и взор, и ласки сам Тибул?

 

Човек в минутата зловеща

забравя своя земен дял.

Та кой ли смъртен е желал

посред агонията — среща?

 

И Делия на своя ред

към вечния покой отива

без знак, че е била красива

и тъй обичана навред.

 

Съдбата на човек това е:

не знае пръв и сетен ден,

от бездна тръгва, устремен

къде?… Туй само господ знае.