Агрипа д’Обине
Зима

Главата ми под сняг натрупан побелява

и слънце щом над мен проблесне — и тогава

не се стопява той; над моите гърди

елате, снегове, събирайте се вие

и над сърцето днес, та буйно да не бие,

че пепел е жарта, що пламък бе преди.

 

Но приживе нима ще трябва да угасна?

Изчезна ли лъчът от светлина прекрасна?

Божественият плам не крее ли поне?

И пред олтара свят принасям жертви, ето:

на страст нечиста — лед, а пламък — на небето;

свещен и чист светлик, надгробна факла — не!

 

Наслади няма, но и мъките са спрени.

Със славея мълчат коварните сирени,

не се берат цветя, не пада плод узрял;

понякога лъжа в надеждата не дреме:

блажена старостта — със нея иде време

да ползуваш това, което с труд си сбрал!

 

Но близка е смъртта; за нещо непознато

след нея иде ред — настъпва час, когато

животът ще е жив, а пък смъртта ще мре.

Пред гибел в буря кой покой не предпочита?

И кой ли би желал да скита без насита,

а да не се стреми в пристанище да спре?