Луиз Лабе
Из „Двадесет и три сонета“

IV

Венеро светла, бродеща в небето,

гласа ми чуй; в небесни висоти

догдето твоето лице блести,

така ще пея — с болка на сърцето.

 

В очите ми ще блика скръб, догдето

в нощта лъчите си ми пращаш ти,

и няма мъките ми да спести

сиянието ти, с тъга прието.

 

Когато нощ настъпи, всички хора

очакват от съня добра отмора.

За мене дневните блага са зли,

 

но мъката и нощем не отслабва —

като си легна, цяла нощ ми трябва,

за да изкажа колко ме боли.

VIII

Като потърся, както се полага,

в постеля мека отдиха желан,

напуска ме духът ми изтерзан,

за да се устреми към теб веднага.

 

Тогава чак духът ми разполага

с мечтаното — постига своя блян,

заради който денем съм в капан,

от който няма как да се избяга.

 

О сладък сън, о нощ за мен щастлива,

пратете ми покой и красота

и сънищата мои продължете.

 

Щом влюбената ми душа не бива

да има радост в действителността,

поне насън с възторзи я дарете.

XIII

В очите ми догдето сълзи има,

да плача за добрите времена

на близост с теб; и слабост ни една

не пречи да съм тъй неутешима;

 

догдето мога с лютнята любима

на спомена да дам храна

и твоят образ — сякаш светлина —

ме придружава в лято или в зима,

 

не ми се иска да умирам аз.

Но щом одрезгавее моят глас

и погледът ми острота загуби,

 

и щом душата ми сред самота

не би могла да изрази, че люби,

тогава чак ще призова смъртта.

XXIII

Не ме корете, дами, че хиляда

пламтящи факли чувствувах у мен

и че обичах с дух опиянен;

горчиви сълзи имам за награда,

 

не ме съдете вие без пощада.

Животът ми е вече помрачен,

не ставайте и вие зли към мен,

от обич всяка може да пострада.

 

И без вулкан в гръдта ви да гори

и без да срещнете млад бог дори,

ще може любовта да ви надвие.

 

Ако попаднете под нейна власт,

обзети от могъща, странна страст,

и по-нещастни може да сте вие.