Франсоа Вийон
Спор между душата и тялото на Вийон

— Кого дочувам? — Мен. — Ала кажи ми,

коя си? — Твоята душа. В печал

ме хвърля мъката ти нетърпима,

за твоята самотност ми е жал.

— Защо? — Нима до днес не си разбрал,

че тъй живота ти се пропилява?

— Досаждаш ми, макар и да си права!

— Мисли за разкаяние и срам!

— След време може би ще го направя.

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— Какви амбиции у тебе има?

Ти тридесет години си живял…

— Така е то: след есен идва зима.

— Очаквах да те видя поумнял,

а в безразсъдство си затънал цял.

— Немирникът немирен си остава.

— Учи! — Това не ме задоволява.

Изучих всичко — нищо пак не знам!

— Пропадаш ти! — Борбата не престава!

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— Оплаквам твойта скръб непрежалима;

беднякът, като теб затънал в кал,

надежда и кураж отгде ще взима?

Затуй светът душата е създал.

Но ти си твърдоглав, не си успял

да вникнеш в туй, което тя ти дава,

повярвай ми! — Като умра, тогава!

— Не искаш ли утеха да ти дам?

— Речта ти никого не убеждава!

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— Отде е злото ти? — Под власт незрима

планети ме държат. Сатурн е сбрал

беди за мен. — Познавам двама-трима

такива хора — ти си полудял!

Спомни си — Соломон, премъдър крал,

твърди: „Мъдрецът, който търси слава,

пред астрологията устоява.“

— Не съм съгласен с този крал голям,

властта на звездния покров е здрава.

— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.

 

— В живота влюбен ли си? — До забрава.

— И все пак… — Е? — Покай се! — Късно става.

— Избягвай тази паплач празноглава.

Отдай се на наука — тя е храм…

— Нима? — О, тя помага, утешава…

— Друг път. — Не трябва да се закъснява!

Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.