Франсоа Вийон
Из „Завещание“ (1)

I

Достигнах трийсета година,

до дъното срама изпил,

мъдрец и луд наполовина.

Злощастен неведнъж съм бил

и всичко ми е причинил

Тибо от Осини^[1] — все той…

Епископ е, не бих прикрил,

на другите, но не и мой.

X

Понеже слабостта си зная

пред болести и враг жесток,

преди да е настъпил края

на силите, които бог

ми е дарил за кратък срок —

ей Завещанието мое.

Повтарям, израз най-дълбок

на сетната ми воля то е.

XI

Написах го в шейсет и първа.

Тогава имах тежък дял —

в затвор, где слънце не надзърва,

във Мьон^[2] и днеска бих лежал.

Спаси ме мъдрият ни крал;

до гроба чак да не отслабва

предаността ми бих желал:

доброто да се помни трябва.

XII

Сега — след не една тревога,

въздишка, плач и трепет плах,

които да възпра не мога,

след мъки и беди, разбрах,

че всичко аз дължа на тях,

а не на мъдри коментари

към Аристотел^[3], скрити в прах

из философски книги стари.

XIV

Че грешник съм, съвсем не крия;

но бог не иска да умра,

а пример взел от по-добрия,

поуката да разбера:

не е смъртта ни цел добра,

живот е бог и иска само

да води съвестта-зора

към разкаяние голямо.

XV

И както пише във „Романа

на Розата“^[4], със порив млад

живей през младостта засмяна,

че няма връщане назад,

а предстои гробовен хлад.

Затуй сега не ме корете:

когато бъда белобрад

и мен ще плашат ветровете.

XVI

Да знаех, че смъртта ми може

да хвърли лъч сред този мрак,

смъртта си бих поискал, боже,

не питайки кога и как.

Но чужд съм ви — умра ли, пак

към мен не ще се промените.

Заради някакъв бедняк

не се поместват планините.

XXII

Тъжа за времената млади

(когато исках от света

безспир забави и наслади).

Далеч отмина младостта —

дали пеша побягна тя

или на кон? Върви я спри!

Внезапно сякаш отлетя

и нищичко не ми дари.

XXIII

Отиде си, а аз съм тука —

лишен от знанието-фар,

във всичко срещнал несполука,

печален, без пари и жар,

а сетния ми бивш другар

сега не ме познава вече,

забравя дружба, спомен стар,

понеже бедност ме повлече.

XXIV

Да се разкайвам няма нужда,

в разврат не съм пилял пари,

не съм гулял за сметка чужда,

не може да ме укори

приятелят ми пръв дори

във разточителство голямо.

А щом е тъй, мъже добри,

защо да се очерням само?

XXV

Обичал съм, това признавам,

и пак да любя съм готов:

но тъжен, гладен днес оставам,

затуй не мога с порив нов

да се захласна във любов.

При глад (без труд ще проверите)

заглъхва всеки страстен зов —

за сити хора са игрите.

XXVI

Ако прилежно бях се учил

в безумните младежки дни,

съзнавам днес, че бих сполучил

да имам дом на старини.

Но сред четирите стени

в училище не влизах често…

Не можеш нищо промени

сега със плач, сърце злочесто!

XXVII

Премного следвах аз съвета:

„Използвай, сине, младостта!“

От същия мъдрец^[5] е взета

и друга мисъл: „На света

с невежество, със суета,

с излишества се проявява

младежът.“ Проверете: тя

така записана остава.

XXVIII

Отлитат с бързина голяма

годините. Тъй (според Йов)

тъкачът със пламтяща слама

гори стърчащи нишки — нов

килим накрая е готов

и тъй за кратко подравнен е.

Така смъртта със жест суров

на всичко слага край пред мене.

XXIX

Къде са милите младежи,

с които нявга близък бях —

галантни, речовити, свежи,

изкусни в спор и в дружен смях

Умряха някои от тях

и не оставиха следи,

днес в рая са — че нямат грях.

Над всички живи бог да бди!

XXX

На някои честта се падна

да са велможи — все на пир;

а други имат участ гладна,

за хляб мечтаят си безспир;

едни избраха манастир —

от разни ордени монаси…

Еднакви бяхме, а подир

съвсем различни в участта си.

XXXI

Навред за всички господари

отрежда бог живот честит —

не трябва с труд да се товари

богатият, и пак е сит,

а за бедняка упорит —

търпение и друго няма!

Онези, с герб на своя щит,

излапват мръвката голяма.

XXXII

Гощават се с вина отлични,

с меса, каквито аз не ям,

със сладки, сосове различни…

Не са като зидаря, знам —

не може той да смогне сам,

та някой тухли му подава,

а те сами с успех голям

се тъпчат без излишна врява.

XXXIII

Напразно аз се отклоних

и по-добре е да си трая;

не съм роден за съдник лих,

та тоя да изпращам в рая,

а в адските недра — оная.

Това е работа за друг,

Исусе, пръв съм грешник, зная!

Каквото писах, то е тук.

XXXIV

Но да му сложим пепел; край.

Да дирим по-приятна тема,

че тази на мнозина май

досажда, радостта отнема.

Когато празен е корема,

за остри думи идва ред

или пък мисъл зла обзема

бедняка благ и тих наглед.

XXXV

Роден съм в черна немотия,

подобно дядо ми Орас,

баща ми също бе от тия —

родените в злощастен час.

Отколе мъката е с нас

и както моите деди

в бедняшки гроб ще легна аз,

над мене няма герб да бди.

XXXVI

Но щом се заоплаквам, вече

духът ми с мене влиза в спор:

„Недей оглася бре, човече,

със жалби целия простор,

че не приличаш на Жак Кьор^[6],

живей и спи в постеля лоша,

наместо да изцъклиш взор

на златна гробница в разкоша.“

XXXVII

Сановник! Но е бил преди,

а нищо днес не представлява,

И псалмопеецът твърди:

изчезва всеки във забрава.

Но не за мен е реч такава,

че грешен съм пред бога строг;

а в тази област подобава

да се изказва теолог.

XXXVIII

Не съм — това добре го помня —

на ангели небесни син,

белязан от звезда огромна.

Баща ми е умрял. Амин.

Нещастна, без другар един,

ще мре и майка ми, изглежда.

Останал на света самин,

в какво да търся аз надежда?

XXXIX

Разбрал съм: бедни и богати,

духовници и прост народ,

и здрави хора, и сакати,

с различна вяра, произход,

сгодени или във развод,

жени със чудна красота —

напразно всички търсят брод

в реката мътна на смъртта.

XL

Елена, Парис — също… Всеки

умира — с болка при това;

минават часове нелеки,

оклюмва пламнала глава,

избива пот — и то каква!

Безсилен в тоя миг е брата,

страданието със слова

не могат да смекчат децата…

XLI

Смъртта придава краска бледа

и изтънява се носът —

не е приятно да се гледа

подпухналата, мека плът.

Жена, огряла всеки кът

с усмивката си приветлива,

ще минеш ли по тоя път?

Не се отива в рая жива…