Бернар дьо Вентадур
Когато видя чучулига…

Когато видя чучулига как

към слънцето излита и в забрава

от нега отмаляла, слиза пак

надолу към ливадата, тогава,

със завист към щастливците безчет,

усещам как сърцето бие лудо

в гръдта ми и наистина е чудо,

че жив съм — тъй съм от копнеж обзет.

 

Уви, залъгвах се, че всичко знам

за любовта, но тя била загадка —

обичам безпределно, а съм сам,

единствено със мъката си сладка.

Любимата изтръгва всеки ден

сърцето ми, душата ми смутена,

любимата е цялата вселена,

а жажда и копнеж бушуват в мен.

 

Не съм на чувствата си господар

и сам не си принадлежа изцяло —

оглеждам се в очите й със жар

като във най-прекрасно огледало.

Загледан в тази нейна красота,

и аз се давя в мъката жестока,

тъй както Нарцис паднал във потока

според легендата от древността.

 

За мен добър урок ще е това

и няма никога да вярвам в дами,

сега — когато вече знам с каква

отплата е дарена верността ми.

Догдето мъката ми все расте,

с утеха никоя не се притече

и на жени не се осланям вече,

защото са еднакви всички те.

 

И тя е като всички тях — поклон

пред тези женски качества лукави, —

не иска туй, което е закон,

а забраненото охотно прави.

Така е, аз пострадах твърде зле,

загдето хукнах като луд по моста,

в стремеж към полет се увлякох доста

и ето ме с прекършени криле.

 

Понеже няма никаква цена

за нея чувството ми тъй горещо,

за обич няма да й спомена,

страстта си няма да издам със нещо.

Отказвам се от всякаква любов

и нека да загина, щом това е

едничкото, което тя желае —

в изгнание да ида съм готов.

 

Тристане, аз загубих вяра в нея

и болката ще бъде с мен навред,

оттеглям се, отказвам се да пея,

без обич и без радост занапред.