Александър Белов
Целувката на Темида (13)

12.

Виктор Петрович Зорин напусна сградата на следствения арест в много добро разположение на духа. Режещият студен въздух приятно контрастираше с атмосферата в затвора, тъй като, както е известно, липсата на свобода си имаше своя специфична миризма.

Освен това му беше приятно да си има работа с умни и делови хора. С такива, на които няма нужда да им сдъвква подробностите и излишно да им формулира препоръки с деликатен привкус. Господин Зорин беше напълно уверен, че ръководителят на учреждението, чийто кабинет току-що напусна, ще го разбере правилно и ще се отнесе към поставената му задача творчески и с жар. Казано с други думи, проверката, заради която представителят на президента в Красносибирския регион господин Зорин пристигна в следствения арест, беше плодотворна.

По време на екскурзията чиновниците проследиха целия цикъл, през който неизбежно преминава арестантът, започвайки от пребиваването му в следствения арест и завършвайки с изпращането му в по-отдалечените места. Представителят на затворническата администрация с гордост показа прекрасната баня, направена по европейски стандарт и построена със спонсорски средства! А също и една от новите тенденции — спретната стая за молитви, която сияеше в мрачния затворнически интериор като великденско яйце на Фаберже в купчина кози изпражнения.

Всички останали наличности в следствения арест, освен двете споменати стаи, изглеждаха доста по-строго. Особено впечатление направиха на Зорин така наречените „буркани“. Така се наричаше на затворнически жаргон една страховита конструкция, която приличаше на сандък с човешки ръст, направен от заварени железни пръти. Това съоръжение, което пораждаше асоциации както с тъмниците на инквизицията, така и с веселия филм „Киндзадза!“, официално се наричаше „килия за временно пребиваване“.

— Например доведат затворник за разговор с оперативните работници или с адвоката му, или за преглед при лекаря. А в това време кабинетът се оказва зает и трябва да се почака — разказваше охотно разводачът на членовете на комисията. — Къде можем да сложим такъв човек? Той не може да се мотае из коридора! И го слагаме в този „буркан“.

Тъй като Виктор Петрович беше надарен с въображение, той си представи съвсем ясно обичното си тяло в този решетъчен „буркан“ и настръхна. В това пространство сигурно дори не можеше да се клекне и човек трябваше да стои изопнат като струна.

След това във фантазията му се появи друга картина: млад, строен, широкоплещест мъж с хубаво лице гледа изплашено през решетката. Все пак беше поразително с каква лекота външните обстоятелства бяха способни да променят хората. И да превърнат самоуверения красавец в треперещо парче месо, а горделивецът да стане подмазвач и страхливец… Картината беше толкова ярка, че му се прииска да я запази в паметта си и да я разгледа още веднъж на спокойствие, преди да заспи.

— Скоро ще ни се наложи да се откажем от тези „буркани“. Правозащитниците недоволстват и искат забраната им.

— Всичко това са популистки номера — намръщи се представителят на президента. — Знаем ги ние тия правозащитници. Живеят с парите на чуждестранните грандове. Може да се каже, че ядат от ръцете на западните финансови босове. Позор!

— Радостно е, че човек на вашето ниво разбира това — съгласи се предпазливо събеседникът му.

Тъй като началникът на затвора сам започна този разговор, Виктор Петрович сметна за уместно да подхване и да развие темата за хуманността и строгостта в най-широкия й философски аспект. В разговора на двамата чиновници нямаше нищо логично, но засягаше общочовешки категории като „ред и дисциплина“, които, както е известно, са на особена почит във всяко учреждение, а в следствения арест — още повече.

— Всички са равни пред закона. И дребният мошеник, и самозабравилият се олигарх, нали така? — изрече тежко и авторитетно Зорин и погледна изпод вежди събеседника си, за да види реакцията му.

По лицето на началника на следствения арест се изписа явно облекчение. Защото той се боеше, че подобно на правозащитниците комисията под ръководството на представителя на президента ще започне да се ужасява и да се възмущава от нечовешките условия, в които се държаха хората, чиято вина още не беше доказана. Но Зорин като че ли схващаше ситуацията правилно.

— В крайна сметка тук не е санаториум — продължи мисълта си високият чиновник. — Тези господа не са ги изпратили тук с бележка от профсъюза, а сами са виновни за това!

При тези думи Зорин се изсмя и намигна по момчешки на началника на учреждението, който също се развесели. Не, ама този Зорин наистина бе нормален човек, макар да бе важна птица…

Мъжкият разговор продължи още известно време по посока на „равенството пред закона“, и то всеобщото, без оглед на личността и заслугите от миналото. И потвърдиха още веднъж идеята си колко неуместни могат да бъдат в подобни учреждения псевдопонятията за хуманност и интелигентска мекота, тъй като ставаше дума за безопасността на обществото, а не за лични симпатии.

— Говори се, че все пак при вас редът е доста мек. Има телевизори, хладилници, мобилни телефони… — каза Зорин.

Събеседникът му пламна. Той възприе последната забележка като критика и започна да се оправдава:

— Да, има хладилници и телевизори. Сега това е позволено. За сметка на „клиента“, разбира се. Но мобилни телефони не се допускат в никакъв случай! Тези хора тъкмо затова са в ареста, за да бъдат изолирани. Представете си само какво ще стане, ако следственият има възможност да си говори с когото си поиска и по този начин да влияе на хода на следствието!

— Много добре си представям. Само че как ли стоят нещата в действителност.

— При нас редовно се извършват проверки на килиите и на личните вещи… — Началникът бръкна в чекмеджето на бюрото си, вероятно за да извади отчета. След това заряза търсенето и заяви с решителен тон: — Съгласно графика… За утре е планиран поредният профилактичен оглед с цел… ъ-ъ-ъ… откриване и изземане!

„Лъже. Планира го току-що“ — помисли си Зорин, но каза:

— Е, добре. Няма да ви преча.

Вратата след членовете на високопоставената комисия едва успя да се затвори, когато началникът на следствения арест сграбчи слушалката на вътрешния телефон:

— Капитан Балко при мен в кабинета ми! Веднага!

А докато излизаше от сградата на ареста, Виктор Петрович Зорин отново си спомни за решетъчния „буркан“ и се протегна с наслада. Беше изпълнил задачата си… Впрочем, не изцяло, оставаше му да се отчете. Той се качи в служебната волга със сигнална лампа, даде знак на шофьора и на охранителя си да отидат да изпушат по една цигара и извади мобилния си телефон.

Лично за него това беше най-неприятната част от работата му — да се отчита пред човек, когото не обичаше, не уважаваше и от когото, честно казано, малко се страхуваше. Но Виктор Петрович умееше да се примирява с обстоятелствата, които не бе в състояние да промени. Какво да се прави, времето летеше и уж тъкмо си навлязъл в дебрите на властта, а виждаш, че следващата смяна вече ти диша във врата. Младите политици вече бяха успели да отхвръкнат, пък и се бяха пръкнали доста чевръсти! Като че ли в Петербург специално ги обучаваха да бъдат ловки и безпринципни. Зорин причисляваше себе си към друго поколение политици, които бяха по-меки хора, с повече съвест и все пак имаха някакви принципи.

След като се отчете за свършената работа и получи кратко и пестеливо одобрение, Виктор Петрович въздъхна с облекчение. Сега му предстоеше обяд в ресторант „Сибирски пелмени“ и работа, вярно, този път по-приятна от посещението при затворниците, но също с голямо държавно значение. Че как иначе? Как другояче би могъл да се държи човек, чиято личност символизираше вертикалата на държавната власт?

 

 

Когато лекарят каза на оздравяващия Глиган, че за утре е планиран рентген на „турското му седло“, пациентът се размърда и помоли санитарката да му купи долно бельо. Той се лекува дълго, прекара почти половин година в болничното легло и дрехите му се износиха. Браточките го посещаваха и му носеха сокове, портокали и кисело мляко. Но кой знае защо Глигана се притесняваше да помоли мъжете да му купят гащи.

Вярно, на другата сутрин в рентгеновия кабинет стана ясно, че не е имало нужда да купува нищо, защото турското седло изобщо не се оказа там, където би трябвало да се намират седалищата, а някъде в главата му. Глигана се изненада. А лекарят се изненада още повече, докато разглеждаше направената снимка. Дори се обади по телефона на завеждащ отделението и на две медицински сестри — операционната и дежурната, за да видят снимката. А те цъкаха с езици и клатеха глави, повтаряйки: „Гледай ти какво нещо!“

Глигана не разбра какво толкова бяха съзрели там, понеже на светлината се виждаше само някаква черна мътилка на сив фон. Но докторът му обясни, че ако се съди по уврежданията, които бе получил, Ромео изобщо не би трябвало да е вменяем човек и по всички признаци би трябвало да се превърне в идиот. Явно куршумът, който бившият приятел и ученик на Глигана изстреля в боса си, бе засегнал нещо важно на излизане от главата му. Но по някакво чудо това не се бе отразило на интелекта му.

— Пациентът е жив и здрав въпреки усилията на лекарите — пусна лекарят професионалната си шегичка. И го посъветва в бъдеще да се старае да избягва не само куршумите, но и всякакви травми на главата. — Дори ако някакъв комар случайно ви кацне на челото, в никакъв случай не го удряйте с ръка. Просто внимателно го отпъдете или дори го изтърпете, докато се нахрани.

Глигана обеща да постъпва точно така. Докторът не каза нищо, но с присъщия на повечето медици циничен хумор вероятно си помисли: „Явно интелектът му не е бил кой знае какъв, след като дори куршумът не е успял да го повреди.“ Ако човек си сложеше ръка на сърцето, със сигурност можеше да каже, че това е самата истина.

Престъпният бос с прякора Глигана никога не се бе славил с интелект. Дори и с възможен интелект. Но той не беше и пълен глупак. И със сигурност за него в никакъв случай не можеше да се каже, че е „почтен човек“. Глигана спадаше към онази изумителна порода хора, при които практичната сметка заменя всички разновидности на ума и морала. Това беше най-подходящата дума за него: Глигана бе рядко пресметлив човек. И си остана пресметлив дори след раняването.

Първото, което направи, след като оздравя, бе да замине за Красносибирск. Бонбоненият му бизнес — работата, с която се занимаваше, преди да попадне в болницата, вървеше добре и му носеше прилични печалби. Навремето той се хвана с доставката на бонбони от глупост, но сетне се ориентира в нещата и реши, че това занимание не е по-лошо от което и да било друго. Дори май че беше по-приятно от редица други. Съгласете се, че е много по-трудно да мразиш някого, който е дошъл при теб не с меч, а с бонбони…

И ето че тук започнаха да се проявяват някои необратими изменения в психиката на Глигана, които лекарят не бе забелязал по време на изследванията. Първо, започна да му харесва, когато… го хвалеха. Това непознато за него до този момент чувство разцъфтя, когато стана герой и лицето му на два пъти се мярна в новинарските емисии на централните телевизии. Тази поява беше свързана с епизода, в който залови и обезвреди убиеца на бившия директор на комбината Риков. Тогава хвалеха Глигана, стискаха му ръката и правеха интервюта с него. Фактът, че той стана герой благодарение на собствената си подлост (позволи на килъра да извърши страшното си дело и едва след това го хвана и го обезвреди), отиде някак си на заден план. А след като пронизаха главата му с куршум, изобщо го забрави. Но приятното чувство от собственото му благородство си остана.

Казват, че човек, който е видял в очите собствената си смърт, започва да възприема нещата доста по-различно. Така стана и с нашия герой. Той напълно забрави за някои неща, но си спомни други, и то такива, които изобщо не се бяха случвали. Но най-поразителното бе това, че той стана значително по-малко агресивен. Ето и пример за това. След като се върна от московската клиника, Глигана направо охладня към рекета. Е, два-три пъти нападна някакви дребни търговци, но направи това просто така, по навик, както се казва, за да не губи форма. И то не в самия Красносибирск, а по периферията му. А сетне окончателно изгуби интерес към тази работа.

Ала други картини от миналото му станаха далеч по-ярки и редовно се връщаха в съзнанието му. И по-конкретно, темата за любовта зазвуча доста разтърсващо.

Глигана (макар че в този случай е по-уместно да го наричаме с рожденото му име Ромео) бе имал щастието да изпита това голямо чувство в живота си. Тази любов от миналото имаше характера на бързотечен брак с драматичен и крайно неприятен край. Преди години съдбата неочаквано го събра с Надежда Холмогорова, която бе жена от други кръгове. Надя беше аспирантка, жена на професор и възпитана, така че… Казано накратко, същинска принцеса Даяна! Това беше точното определение за нея.

Финалът на този странен съюз беше внезапен и нямаше нищо общо с интелигентността. Казано по-просто, Надя смени приятеля си срещу големите пари и под ритъма на източната музика се разтвори в сладките аромати на Арабските емирства. За Глигана нямаше място в онзи свят. Но до ушите му достигаха разни слухове за неговата коварна и прекрасна приятелка. Според някои от тях Надежда си била намерила богат покровител. Според друг източник била попаднала в харем…

В цялата тази история имаше някаква загадка, някакъв елемент от арабска приказка. И ако си сложеше ръка на сърцето, Глигана така и не можеше да повярва, че навремето наистина е държал това чудо на природата в трепетните си обятия…

Редовно, горе-долу по веднъж на месец, го обземаше странно чувство за разяждаща го мъка. И тогава той отиваше в някоя кръчма, напиваше се, проучваше с цел установяване на възможен интимен контакт целия женски контингент на заведението и стигаше до безутешния извод, че нито една от неговите посетителки не може да се сравнява с единствената му Надежда… Тогава Глигана се наливаше още повече и пръскаше доста пари, като настояваше отново и отново да му изпълнят прекрасната песен, в която имаше следните думи: „Ах, каква жена! Де да имах такава…“

А след такива запои винаги се прибираше в ергенския си апартамент сам. Но Надежда задължително идваше в съня му. Безумно красива, с разголен корем и със сини или червени искрящи шалвари. И тогава започваха такива неща… Ако Глигана не беше чак толкова лекомислен, отдавна би се изплашил за разума си. И той наистина се изплаши, но по това време нещата вече бяха отишли твърде далеч.