Александър Белов
Щурмът на вулкана (16)

15.

На сутринта Белов се канеше да се разходи покрай гарите заедно със Степанич и неговата лада, която той си бе възвърнал. Неочаквано на вратата на апартамента на Власов се позвъни. „Много е рано за гости“ — помисли си Саша и погледна предпазливо през шпионката. В първия момент не позна Фьодор без брада, а когато го разпозна, не повярва, че „блудният син“ не строи манастири в гората, а все още се мотае в Москва. Отвори широко врата и в този момент дойде ред на Лукин да се изненада.

— Александър? — възкликна той, не вярвайки на очите си. — Ти тук ли си? А ние те търсим?

— Кои сте вие? — подсмихна се Белов, правейки път на странника да влезе в апартамента. — Или вече си станал като Николай Втори?

Фьодор едва успя да отвори уста, за да му обясни всичко, когато се появи Власов. Той видя стария си приятел, плесна с ръце и се хвърли да го прегърне, крещейки:

— А къде ти е брадата? Къде ти е робата? Защо си сменил имиджа?

— Крия се от лоши хора — обясни гостът, стараейки се да се отскубне от яките обятия на Арсений Степанович, — затова съм принуден да спазвам конспирация.

Власов повлече Лукин към кухнята, където както в старите времена предложи на приятеля си чаша водка, но той възмутено отказа и това много изненада и заинтригува Власов. Тогава му предложи омлет и чаша чай, от които Фьодор не се отказа. Белов подуши аромата, който се разнасяше от дрехите и косата на Лукин. Миризмата беше твърде характерна, за да не я разпознае.

— Да не си се върнал пак на бунището?

— Временно, приятелю — отвърна Фьодор, — само за да преживея опасните времена. А ти какво правиш в Москва?

— Ами, аз, приятелю — отговори му Саша, имитирайки философа, — също съм в столицата по една тъжна работа.

И той му разказа накратко историята с бягството на Иван от къщи и тяхното неуспешно издирване. Фьодор слушаше мълчаливо и едва забележимо се усмихваше. Очевидно протакаше онзи приятен миг, когато щеше да съобщи на Белов, че синът му заедно с него и приятелите му също живее на сметището.

— Та така, Федя, такива ми ти кофти неща — завърши Белов, — в красносибирския комбинат са затънали до гуша в работа, а пък аз си стоя в Москва. Но не мога да замина, докато не намеря Иван.

— Е, а като го намериш — попита Фьодор, — какво ще стане по-нататък?

— Ще го заведа вкъщи при майка му.

— Ами, ако той не иска да отиде при майка си? Ако поиска да замине с теб за Красносибирск?

Белов разпери ръце и поклати глава, в смисъл — абе, аз да намеря веднъж този палавник, пък сетне всички проблеми ще отпаднат.

— Смятай, че вече си намерил Иван! — изрече с гордост Фьодор и вирна нагоре зле избръснатата си брадичка. — Впрочем, твоят син ме спаси от хората на Шамана!

— Значи заради теб е ранил човек? — досети се Саша, който знаеше историята, но не знаеше кои са другите действащи лица освен Иван.

— Не човек, а същински звяр — отвърна философът, — те искаха да ме заколят, а той ме спаси.

— А къде е той сега? — засуети се бащата. — На бунището ли е? Ами тогава да тръгваме, защо стоим?

— Чакай малко — избоботи Власов, — остави човека да си изяде омлета и след това веднага ще тръгнем. Сега вече Иван няма къде да избяга.

 

 

Бобъра неочаквано хукна към хлапетата и те се разбягаха. Той обаче не можеше да тича, без да си поеме дъх, пък и сега не му се искаше да хваща когото и да било, а само да стресне момчетата, за да изчезнат от бунището.

— Мамицата ти, беззъбо магаре — започна да го ругае Лоцмана, след като разбра, че той не се кани да го преследва повече, — ще видиш ти, ще намеря втория баща на Иван, той ще дойде тук и ще ти смъкне три кожи от гърба.

— Ако не се разкарате оттук — заплаши ги Бобъра, — ще накарам мъжете да ви хванат, а довечера ще ви изпържим и ще ви изядем!

Но хлапетата не можеха да напуснат сметището, защото Фьодор щеше да дойде, а те трябваше да го предупредят да не ходи на мястото, където живееха досега, защото „копоите“ на Бобъра можеха да го пребият и дори да го убият. Затова момчетата се отправиха към пътя, който водеше от сметището към града, и зачакаха възрастния си приятел.

Измина почти цял час, преди една бяла лада, която също не беше от тукашните автомобили, да завие от шосето към сметището. Лоцмана се качи на едно възвишение така, че да го видят от колата. Ако това беше Фьодор, той щеше да го зърне и да спре, а ако беше някой друг, просто щеше да си продължи нататък.

Ладата спря, вратата се отвори и от нея изскочиха първо Фьодор, а сетне и още един мъж, в когото всички познаха човека от снимката във вестника, който Иван носеше със себе си — това беше бащата на Ваня. Хлапетата хукнаха към колата.

— А къде е Иван? — попита Белов, оглеждайки момчетата.

Един през друг започнаха да му разказват какво им се е случило, след като Фьодор заминал за града. Докато слушаше, бащата помръкваше все повече и повече, а Фьодор обвиняваше Власов, че се заинати с неговия омлет и затова закъсняха. Степанич не се оправдаваше, макар да разбираше, че омлетът няма нищо общо с тази работа, защото така или иначе бяха закъснели.

От разказа на хлапетата Белов си направи извода, че главатарят на бандитите, които бяха дошли за Иван, най-вероятно е Шамана. Предположението му потвърди и Тимоха, като каза:

— Той гледаше на чорчик, като че ли едното му око е стъклено.

Независимо от всичко Белов трябваше да знае със сигурност кой е отвел Иван, а за тази цел си струваше да разпита предводителя на помийното братство.

— Добре — рече мрачно Саша на момчетата, — чакайте ни тук и не мърдайте. След двайсетина минути ще се върнем и ще ви вземем с нас в града.

Той се обърна и решително се отправи към колата.

— Къде отивате, чичо Саша, те са много! — подвикна след него Лоцмана.

Белов се обърна и изгледа рижавия малчуган. Той го нарече чичо, сякаш му бе племенник. Беше яко момченце като Фил като малък, само че приятелят му не беше такъв рижав, но за сметка на това другото, мургавото, дори имаше сходни черти с Космос, ала третото, с очилата, изобщо не приличаше на Пчелата. Но това бяха приятелите на сина му, а не неговите, така че какво искаше — нищо в живота не се повтаря, човек не може да влезе два пъти в една и съща река. Но за него най-важното беше с тези момчета да не се случи онова, което се случи с неговите приятели.

— Нищо — отвърна той и се усмихна, — всякакви сме ги виждали…

И се качи в колата. Фьодор забърза след тях, а Власов отдавна вече бе извадил от багажника бейзболната бухалка, която след онзи сблъсък вече винаги носеше в багажника на ладата си.

Бобъра и компанията му от пет души, приближени на „императора на бунището“, се бяха настанили на слънчевата „полянка“, бяха постлали едно чердже и бяха подредили в стройна редица бутилките с водка върху страничната стена на един преобърнат стар шкаф. Останалите обитатели на помийното селище стояха встрани в очакване на милостивото разрешение на Бобъра да отпият от пластмасовата чаша. Натряскването вече вървеше с пълна сила, затова Бобъра и приближените му бяха доста развеселени и реагираха с перчене и псувни на появата на бялата лада.

Бобъра беше щастлив, че подслуша разговора на хлапетата край огъня за това как Шамана издирва Иван. Шефът на клошарите го познаваше лично, понеже навремето бе работил под крилото му в мотрисите, маскиран като офицер от десанта в оставка. Замириса му на лесни пари и моментално изпрати в района на трите гари свой вестоносец, за да съобщи, че Иван Белов, когото Шамана търси из цяла Москва, се намира на контролираното от него бунище.

Бобъра си имаше двама копои, които заловиха Иван. Тези мъже още нямаха трийсет години и бяха доста пъргави и силни. Те бяха пристигнали отнякъде да припечелят малко пари в столицата, но се бяха озовали на сметището. Ако Бобъра заповядаше на тези свои копои да хванат момчетата, те наистина щяха да ги хванат — нали успяха да заловят Иван, а той беше бърз като мишле. И наистина щяха да ги изядат, гадовете им с гадове!

Ладата на Власов спря близо до полянката, където клошарите пируваха. От колата слезе Белов, а след него — и Фьодор. Щом зърна мършавия философ, Бобъра се отпусна и погледна с насмешка Саша, който стоеше, стиснал ръце зад гърба си. Бобъра отдавна се канеше да нарита философа заради това, че му досажда с учението си за боклука, но преди Федя и неговите малолетни момчета бяха за него източник на печалба, тъй като той им даваше под наем земята на сметището. Но сега, когато по-изгодната сделка се бе състояла, мъжът вече не представляваше никаква ценност.

— Ей, философе, защо си избръснал брадата си? — извика му с пиянски глас Бобъра. — Да не си решил да се жениш?

Цялата компания дружно се разкикоти, а един от копоите на скитника извика, сочейки с мръсния си пръст към Белов:

— Разбира се, че ще се жени! Не виждаш ли, че дори и булка е довел!

Тази шега развесели още повече пияната компания. Белов, когото нарочиха за булка, дори не трепна, понеже нямаше намерение да обръща внимание на дрънканиците на някакви си отрепки. Макар че — стоп! Май че не беше далеч времето, когато самият той беше точно такъв, нали? И по същия начин пиеше на хълма заедно с Фьодор и Витя водка от пластмасови чаши и се любуваше на ятото черни врани на фона на залеза.

— Бобъре! — смело извика Лукин. — Престани да дрънкаш! Къде дяна момчето, на кого го продаде? Баща му дойде да го вземе.

Фьодор посочи с глава към Белов. Саша продължаваше да стои мълчаливо и да размишлява как да постъпи в създалата се ситуация. Дали да е по християнски, или да отстъпи малко от думата си, че няма да пролива повече кръв.

— Това баща му ли е? — престори се на учуден Бобъра. — А пък ние си помислихме, че това е твоята булка! Мамицата ти!

Всяка шега, повторена два пъти, не е смешна, но компанията се развесели още повече.

— Я домъкни тука философа — заповяда Бобъра на единия от копоите си, — ще му налея да пийне. А пък сетне ще му фрасна един заради това, че е стъпил на моя земя без разрешение.

Двамата копои се хвърлиха да изпълнят заповедта на шефа си. Федя отстъпи назад, поглеждайки изплашено към Белов и мърморейки: „Аз не пия водка, аз вече не пия водка.“ Но копоите се кискаха весело и протягаха ръце към него, без да обръщат внимание на застаналия до Фьодор Белов и седящия в колата Власов. Единият от копоите блъсна Саша, за да го отстрани от пътя си, и в този момент той не издържа.

Ръката му отхвръкна иззад гърба и в нея се оказа бейзболната бухалка. Първият удар улучи право в челото копоя, който го блъсна. Той се преметна и се строполи на земята. Другият се опомни и се нахвърли върху Саша, но с един удар Белов го накара да се превие на две, а сетне го удари отгоре.

Бобъра облещи очи, измъкна от джоба си сгъваем нож и се разкрещя дивашки като развълнувана истеричка:

— Ще те накълцам, не се доближавай!

И тогава Власов натисна газта, понесе се напред и връхлетя с ладата право върху полянката с храната, прегазвайки сандвичите със салам и пълните с водка пластмасови чаши. Тримата клошари, които все още бяха на крака, хукнаха на различни страни, а предводителят им падна до вратата на шофьора. Той започна да се надига, но Власов отвори рязко вратата и удари Бобъра по главата. Той се олюля и се свлече надолу точно до мястото, където стоеше Белов. Сгъваемият нож беше изчезнал.

Щом видяха колко ловко с помощта на бейзболната бухалка Белов се разправи с копоите, които се смятаха за местните каяци, гвардейците на Бобъра се отдръпнаха на безопасно разстояние и залегнаха там. Саша захвърли бухалката, сграбчи Бобъра за ризата, повдигна го към себе си и попита:

— Кой дойде да вземе сина ми, казвай?

— Шамана, това беше Шамана — изплашено отвърна помийният предводител, — той отдавна търсеше Ваня, аз разбрах това и му казах, че е при мен. Исках да направя добро на хората си, всички да пийнем…

— Ама не пиете всички — посочи с глава Белов към застаналите встрани обитатели на селището, — а май само собствените си слуги си решил да облажиш.

В този момент Бобъра реши да се отскубне, усука се и ритна Саша по коляното. Той се смръщи от болка и удари една глава на Бобъра, но толкова лошо, че му изби двата стърчащи зъба.

В това време единият от копоите на Бобъра започна да се надига. Той се изправи, посвести се, бръкна в джоба си, извади оттам дълъг нож и замахна с намерението да го забие в гърба на Белов. Фьодор се хвърли напред, грабна бейзболната бухалка, захвърлена от Саша на земята, замахна и с всичка сила цапардоса копоя точно по тила. Той се просна като покосен. Белов се огледа. В този момент Лукин, хванал бухалката като църковна хоругва, вдигна очи към небето и тихо каза:

— Прости ми, Господи, за моя грях, както си простил на онзи разбойник, който е висял до теб на кръста. Разкайвам се за стореното, но сам виждаш, че не можех да постъпя другояче.