Александър Белов
Похищението на Европа (4)

3.

Колата мина през портала на летището и се понесе по разбитото шосе към града. Тъй като Злобин нямаше навици в това отношение, никак не му беше лесно да кара автомобил с волан от дясната страна и той дори предложи да докара с товарен самолет черния лексус, който Белов използваше в Красносибирск.

Но Лайза настоя колата да бъде местна, а воланът й задължително да е от дясната страна. Тя заяви, че не бива да се разграничават от хората, тъй като в Далечния изток, Камчатка и Сахалин караха японски коли. И Белов не можеше да не се съгласи с нея, защото тя обмисляше всяка дреболия и непрекъснато преценяваше реакцията на избирателите.

Белов се замисли. Усмихна се, като си представи как Шмит намества на гвоздея репродукцията на „Похищението на Европа“ — там, където преди висеше огледалото. И се намръщи, спомняйки си въпроса на репортера: „Вярно ли е, че сте изоставили съпругата си, когато сте разбрали, че тя е зависима от алкохола?“

Този въпрос беше като удар в диафрагмата и бе зададен по всички правила на мръсната журналистика. Имаше чувството, че е стъпил в огромна камара лайна и всеки опит да излезе оттам криеше допълнителен риск да се изцапа още повече. Въпреки това репортерът имаше вид на безпристрастен човек, просто на един поборник за справедливост, който държи да разкрие истинския облик на кандидат-губернатора пред доверчивите избиратели.

— Тази гадина заслужава да я убия — изрече Белов на глас.

Както винаги Витя прояви самоинициатива и отгатна кого имаше предвид шефът му.

— Саша. — Погледна към Белов в огледалото за обратно виждане. — И откъде се взе този журналист? Със сигурност не го познавам. Той дори не беше акредитиран. Да пукна, ако е от местните.

— Голяма работа — махна с ръка Белов.

— Шефе, нека да му откъсна ушите! — горещеше се Витя.

— Стига приказки на тази тема и забрави за хулиганските си навици — отвърна Лайза вместо Белов. — По-добре внимавай къде караш.

— Добре де, нека да му откъсна поне едното ухо? — помоли скромно Витя.

Саша въздъхна. Как би могъл да обясни на този човек, че е късно да размахваш юмруци след боя? Независимо дали щеше да откъсне едното или двете уши на журналиста, това вече едва ли щеше да промени нещо.

— Това е килър на Зорин — разсъждаваше на глас Александър. — Школата е на Виктор Петрович. Куршумът убива човека, а думата — и човека, и доброто му име. Но в момента много повече ме тревожи нещо друго: откъде е научил за Олга?

Настъпи дълга пауза. Двигателят глухо бучеше — дори и неустрашимата тойота се чувстваше зле по разбития път.

Уотсън се обърна и го погледна право в очите.

— Казано по-просто, кой от нас се е раздрънкал? Нали това искаш да кажеш?

Белов замълча, защото и без това всичко беше ясно. И нямаше нужда от думи.

Кой би могъл да се раздрънка? Лайза? Витя? Уотсън? Фьодор? Шмит? Доктор Наршак? Сама по себе си Олга не беше личност, която можеше да се превърне в обект на постоянно журналистическо наблюдение. Макар че… Такъв опитен познавач на интригантските номера, какъвто беше Зорин, би могъл да предвиди и този развой. Белов реши да припише всичко на случайността. Но трябваше да направи всичко възможно подобна случайност да не се повтаря повече.

— Забравяме го, момчета — каза. — Какво ни предстои днес?

Лайза извади от чантата си електронно бележниче и прегледа набързо записките си.

— Днес нямаме нищо. Ще се настаняваме.

— Вече съм подготвил всичко — каза гордо Витя. — Компютри, принтери, факсове. А пък сградата направо ще ти вземе акъла. Това е къщата на търговеца Митрофанов, която е построена в началото на двайсети век. Само да знаеш какъв градеж има, шефе! — Той се радваше на възможността поне малко да се реабилитира за досадния пропуск.

Дълго обсъждаха какво помещение трябва да наемат за предизборен щаб. Витя смяташе, че всичко трябва да бъде супер. И по сто пъти на ден повтаряше тази идиотска дума.

Белов обаче твърдеше, че е достатъчно да наемат някое подходящо за офис помещение на първия етаж на жилищен блок, като се мотивираше с това, че скромността краси не само девойките, но и бъдещите губернатори. Край на спора сложи Лайза.

— Защо изобщо трябва да акцентираме върху това? — попита. — Саша трябва да реставрира някаква историческа сграда и да я подари на града. А това, че реставрирането ще съвпадне с предизборната надпревара, е само добре дошло. За всички.

Белов си помисли, че Лайза с нейния американски прагматизъм както винаги е права.

Тойотата навлезе в покрайнините на Петропавловск. През отворения прозорец нахлу свежият дъх на море. Той пое с пълни гърди въздуха, пропит със соления аромат на водорасли. Животът му обещаваше нови главозамайващи поврати и непредвидими събития. Усети, че го обзема боен хъс. Предстоеше му трудна борба и по всичко личеше, че тя невинаги щеше да бъде честна. Но нали колкото по-трудна беше една задача, толкова по-голям бе и куражът да я изпълниш.

Адреналинът нахлу като гореща вълна в кръвта му. Имаше чувството, че по жилите му преминаха милиони малки бодливи топчета. Погледна наляво — там, където се издигаше величествената грамада на Авчинския вулкан. По западния му склон се белееше чист сняг, а източният беше покрит със сива вулканична пепел. Над ръбестия му кратер се вдигаше лека пара.

— Ще смажем всички, момчета! — възкликна той. — Бригада ли сме или не сме?

Мъжете се засмяха, но Лайза остана сериозна. Чертите на лицето й изведнъж се изостриха, а бузите й пребледняха като снега по западния склон на Авчинския вулкан. Тя бързо се извърна настрани и Белов не забеляза тази промяна.

 

 

Бившата къща на търговеца Митрофанов беше изумително запазена.

Сивата мазилка се бе поизлющила тук-там и разкриваше предишния си бледожълтеникав цвят. Преди години тази къща беше исторически паметник и по време на социализма се поддържаше в прилично състояние от държавата. Но през шеметните години на преустройството старинните паметници внезапно бяха разлюбени. Финансирането беше прекратено — с всеки изминал месец то намаляваше като струя от повреден кран и накрая окончателно спря.

Ако не беше непоклатимата здравина, с която строителите бяха градили къщата, тя сигурно отдавна щеше да е рухнала. Но постройката продължаваше упорито да се съпротивлява на разрушителното действие на времето благодарение на особената съставка на тухлите, изпечени в специални пещи, и несметното количество кокоши яйца, добавени към хоросана.

Загадъчният търговец Митрофанов беше натрупал баснословно състояние от природните богатства на Камчатка. Това станало само няколко години преди революцията. А когато в източните покрайнини на Русия била установена съветска власт, търговецът изчезнал от Петропавловск, сякаш се разтворил във въздуха.

Къщата била ограбвана няколко пъти. Първо, от матросите революционери, после от американските нашественици, след тях от японците и накрая — отново от руснаците. И всички били страшно разочаровани, защото не открили в къщата нищо друго освен голи стени с дебелина метър и половина.

Нямало нито сандъци, натъпкани с асигнации, нито заринат с царски жълтици под в хола, нито венециански огледала с рамки от чисто злато. В къщата не било открито нищо от онова, за което хората шушукали. Ала въпреки всичко тя изглеждала като средновековна крепост, подготвена за дълга обсада. И този факт водел до заключението, че тайнственият търговец е имал какво да крие.

През трийсетте години чекистите с кожени якета решили да се заемат сериозно със състоянието на Митрофанов. Преровили камари документи, но не открили нито един потомък на олигарха от времената преди революцията и изобщо нито един човек, който би могъл да хвърли някаква светлина върху тази тъмна история. Старшият слуга на къщата заедно със семейството му бил очистен в суматохата още през двайсета година, а петнайсет години по-късно тази излишна прибързаност предизвиквала само раздразнение и закъсняло съжаление.

Така или иначе, съкровищата на Митрофанов изчезнали. Всички подозирали, че те са скрити някъде, а ентусиастите били обзети от желание да разковат подовете в къщата и да проверят дали под земята няма големи тайни помещения, свързани с преплетени тесни коридори, но докато къщата била паметник на културата това нямало как да стане. А скоро ентусиастите също се кротнали, защото в края на осемдесетте години станало ясно, че е много по-лесно да забогатееш от незаконен добив на раци и червен хайвер, отколкото да търсиш митичното съкровище.

Къщата така си и останала като паметник на неразгаданата тайна. Тя гордо и величествено се издигаше на хълма, обърнала изящната си, срамежливо замазана с хоросан фасада към града.

Преди два месеца Витя дойде за пръв път в Петропавловск-Камчатски, за да търси подходяща сграда за предизборния щаб. Лайза му заръча да направи колкото се може повече снимки. След като огледа внимателно снимката на къщата, тя веднага реши, че не може да се намери по-добро място.

— Задължително ще те наричат олигарх, който напира към властта — доказваше тя на Белов, сравнявайки го с Абрамович и Ходорковски. — Трябва да избегнем това. Нека по-добре да те сравняват с търговеца Митрофанов, само че с тази съществена разлика, че той е скрил състоянието си от хората, а ти ще направиш точно обратното и ще им го върнеш. След реставрацията в къщата може да се създаде етнографски музей.

— Прекрасна идея! — съгласи се той. — Това е свършена работа, а не някакви си мъгляви обещания.

Витя се договори с една строителна компания, а Белов преведе по сметката й пари от собствения си джоб. Работата вървеше бързо. Лайза се свърза с началника на бригадата и се разпореди да започнат реставрацията от вътрешните помещения. Отказваше да чуе каквито и да било възражения, че обикновено се прави точно обратното — първо се ремонтира фасадата, а сетне вътрешните помещения. Тя имаше сериозна причина да настоява. Първо, реставрацията трябваше да се вижда. Идеалният вариант бе строителното скеле да се свали една седмица преди изборите, защото не биваше да се забравя, че хората имат къса памет особено за добрите дела. И второ, защото през следващите шест месеца трябваше да живеят и да работят някъде. Затова на началника на бригадата не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с нея.

Витя спря тойотата пред портала на къщата на Митрофанов. Оказа се, че е невъзможно да вкара колата зад загражденията, тъй като камионът със скелето беше пристигнал и загорелите работници в избелели сини гащеризони разтоварваха металните конструкции.

Белов излезе от джипа и погледна къщата.

— Прекрасна е — каза, отвори задната врата и подаде ръка на Лайза. — Погледни, в нея има нещо… Искам да кажа, че още от пръв поглед много ясно личи, че къщата е стара. В нея има някакъв дух на времето… на древността… Не мислиш ли?

— Да, скъпи… — отвърна разсеяно тя.

Дъждът, който ги посрещна на летището, спря също толкова бързо, както и започна. Яркото юлско слънце печеше силно и температурата на въздуха моментално се покачи до двайсет и два градуса, но Лайза беше бледа, а ръката й бе студена като мрамор.

Белов я погледна разтревожено.

— Какво ти става?

Тя махна с ръка и се постара да се усмихне, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително.

— Не ми обръщай внимание. Сигурно съм уморена. Първо летяхме със самолет, сетне се друсахме в колата… И малко ми се зави свят.

Той се озърна, търсейки с поглед Уотсън.

— Уотсън!

Лайза стисна ръката му:

— Недей. Не се тревожи. Ще полежа малко и ще ми мине. Къде са стаите, в които ще живеем? — обърна се към Витя.

— Всичко е както по времето на стария господар — отвърна той. — На втория етаж са.

Придържайки Лайза за кръста, Белов й помогна да изкачи четирите високи стъпала. Влязоха в къщата и се стъписаха от някои архитектурни странности. Например прозорците изглеждаха големи само от външната страна, но от вътрешната се стесняваха като бойници на крепост, и то толкова много, че човек не би могъл да мине през тях. Вратите се отличаваха с изключителна здравина и дебелина — всички бяха направени от ковано желязо, бяха укрепени с железни решетки и имаха тежки резета.

— Виж ти… — изрече замислено Белов. — Според мен този Митрофанов много се е страхувал от нещо. Погледни само стените.

Витя, който ги съпровождаше, охотно се нагърби с ролята на екскурзовод.

— Да, шефе. Имаш право за стените. Специално ги мерих, няма по-тънка от метър и половина. Дори преградите между стаите са дебели като в противотанков блиндаж. Оттук, надясно — каза той, тъй като забеляза, че Белов се поколеба накъде да продължи. — Не можеш да намериш стълбището току-така. То е в най-отдалечената стая вдясно.

Както каза Витя, витата чугунена стълба се оказа в едно тъмно килерче. Злобин тръгна пръв по нея, а Лайза и Белов го последваха. Стълбата беше толкова тясна, че Саша едва се провираше между перилата и затова му се наложи да се движи на една страна.

Саша непрекъснато си мислеше каква ли странна приумица бе накарала търговеца Митрофанов да построи къщата си по този начин. В името на какво беше пожертвал комфорта и пространството? Според него единственият възможен отговор беше, че къщата не е особено удобна за живеене, но за сметка на това е много подходяща за отбрана. „Само че… какво се е канел да отбранява?“

Стаите на втория етаж бяха малко по-просторни отколкото на първия, но изглеждаха по-малки и по-уютни вероятно заради ниските сводести тавани.

— Нещо средно между монашеска и затворническа килия — рече Лайза и Белов се съгласи с нея.

В най-голямата стая имаше широка спалня. До леглото бяха поставени нощно шкафче, огледало и гардероб.

— Наложи се да разглобим всичко на части и да го вкараме през прозореца — обясни Витя.

— Браво на вас — похвали го Белов.

Витя кимна доволно и излезе. Саша настани Лайза в леглото.

— Как си?

— Благодаря, вече ми е по-добре. — Тя се отпусна на възглавницата, а Белов зави краката й.

Кой знае защо отново си спомни за Олга — за нещастната самотна жена в клиниката за алкохолици. „Колко несправедлива е съдбата понякога… — помисли си. — Или може би ние сме несправедливи един към друг?“

Той се наведе и целуна Лайза по челото, сякаш искаше да компенсира онази топлота, която Олга не получи от него. „Да си признаеш вината, още не означава, че си поправил грешката си“ — май че беше така казал мъдрият Наршак.

— Върви — обади се Лайза. — Зная, че нямаш търпение да огледаш цялата къща. Върви, аз ще подремна малко… — Тя се обърна на една страна и затвори очи.

Белов наистина нямаше търпение, защото досега не беше виждал толкова странна къща. И не стига, че къщата беше странна, но много скоро стана ясно, че около нея стават и странни неща…

 

 

В това време Фьодор беше зает с една не по-малко увлекателна работа. Заради благополучния й завършек Лукин беше готов на крайни действия и дори да избръсне прочутата си брада. Но след като поразмисли малко, стигна до извода, че не си струваше да го прави. Жертвата можеше да се окаже напразна и тогава имаше да чака, докато му порасне нова брада. Не, Фьодор реши да остави брадата си.

За конспирацията му вършеха работа и тъмните очила. Лукин ги купи от битака за трийсет рубли, но скоро осъзна, че очилата не само не прикриват външността му, а тъкмо обратното — привличат излишно внимание. Тогава свали очилата и избра друга тактика — започна да куца, но в бързината забрави с кой крак куцаше и след пет минути отхвърли и това прикритие.

— Ама, че вражески елемент — мърмореше, проследявайки кльощавия мъж с буйна бяла грива. — Той прави една крачка, а аз — три.

За да не се откроява сред тълпата, Лукин смени расото си с обикновени дрехи. И тъй като не разполагаше с такива, му се наложи да вземе назаем някои неща от Витя и Уотсън, та по тази причина не беше облечен подходящо нито за ръста си, нито за времето. Непрекъснато му се налагаше да повдига широките дънки на Злобин и отчаяно се потеше в дебелия плетен пуловер, който възлюбената на Степанцов — Светлана, подари на Уотсън.

Но най-лошото бе, че, изглежда, неумелото му следене беше разкрито. Обектът постоянно се озърташе, гледаше отражението си във витрините и непрекъснато ускоряваше крачка. Фьодор се прекръсти наум и се понесе в лек тръст.

След петнайсет минути разбра, че обектът очевидно просто се подиграва с него, защото направи една обиколка из централната част на Петропавловск и отново се озова в началото на улица „Тарас Шевченко“ близо до пазара. Но този път белокосият мъж не започна да криволичи из тесните улички и стръмните пресечки, а се шмугна право в тълпата от търговци и купувачи покрай сергиите.

Гривата му се мярна за последен път до сергията, на която продаваха кисело зеле („С ябълка, с морков и с касис“, отбеляза Фьодор), и след миг вражеският елемент изчезна. Сякаш потъна вдън земя.

Лукин се защура. Хукна напред, разблъсквайки с лакти словоохотливите азербайджанци, които хвалеха един през друг пресните зеленчуци, и капризните домакини, които оценяваха сочните праскови и арменските кайсии. Стигна до сергиите с месото, но там видя само една свинска глава с мътни очи. Белокосият непознат беше изчезнал.

„Ще видиш ти! — закани му се Лукин. — Ще те хвана за гривата…“ Собствените му дълги и не чак толкова гъсти коси бяха мокри под бейзболната шапка и стърчаха изпод нея.

„Този път ще те спипам!“ Фьодор изтича на централната пътека между сергиите и подскочи. Пред него нямаше никого. Той се обърна и подскочи още веднъж. Отново не видя никого, който да прилича на кльощавия мъж.

Обърна се на другата страна (хората вече започнаха да го заглеждат) и скочи колкото се може по-високо. И изведнъж — о, чудо! — някъде в далечината, между сергиите, по които стърчаха огромни аквариуми с жива риба, се мярна бялата глава.

— Е, сега вече няма да се измъкнеш, ренегат такъв! — изкрещя Фьодор.

Той се носеше напред, движен от най-благородни намерения — от чувството за дълг и от съзнанието, че може би спасява живота на Белов. Това го окриляваше и му вдъхваше сили.

Обектът явно бе забравил за предпазливостта си и вървеше спокойно. „Подъл лицемер!“ — шепнеше си Фьодор.

Мъжът се правеше, че е изключително заинтригуван от живите раци в емайлираните подноси.

— Спри! — изкрещя Лукин, сграбчи белокосия за ризата и с всичка сила го дръпна.

За съжаление ризата се скъса, разголвайки слаб мускулест гръб със синя татуировка, на която беше изобразен храм с пет купола. Едва сега Лукин забеляза, че ризата на онзи непознат беше розова, а на този — небесносиня на райета.

Фьодор отстъпи назад, мърморейки някакво извинение. Но мъжът не го чуваше.

Юмрукът му се заби точно под лявото око на Лукин, пръскайки пред зеницата му палави разноцветни искрици. Сякаш под високите сводове на кооперативния пазар се взриви фойерверк.

— Майчице! — измърмори Фьодор и полетя по очи към земята.

Последното, което запомни, бяха потоците студена вода и едрата риба с червени перки, която лениво мърдаше върху гърдите му.

 

 

Белов слезе на първия етаж на къщата и реши да обиколи цялата сграда. В ъгловото килерче имаше две врати. Саша тръгна надясно.

Озова се в дълга анфилада от шест стаи, която свършваше под прав ъгъл и продължаваше към още три стаи. В последната имаше огромна зидана печка, толкова голяма, че в нея можеха да се слагат цели дървета. В стената, точно над пода, беше направен кръгъл отвор, покрит с тежък железен капак. Диаметърът му не беше повече от двайсет сантиметра и през него едва ли би могъл да се промъкне някой. Белов се възхити на търговеца, който вероятно бе страдал от мания за преследване. При всички случаи отбранителният бастион на Митрофанов беше замислен и построен много добре.

— Ама, че работа! — поклати глава Саша и тръгна обратно.

Минавайки през същата дълга анфилада, изградена във форма на буквата „П“, отново се озова в централната зала.

Трудно бе да се каже за какво бе използвал тази зала някогашният собственик на къщата. Белов си помисли, че просторното помещение не би могло да бъде нито хол, нито столова, защото в суровия руски климат не беше възможно да направиш хола си срещу входната врата. Тогава каква функция е изпълнявало то?

Сега тук имаше бюра с компютри и удобни въртящи се столове. Зад едно от тях седеше Люба. Белов я поздрави, а тя му отвърна с приветлива усмивка.

Край съседното бюро под една огромна карта на Камчатка се бе настанил Витя.

Той беше качил краката си на бюрото и се опитваше да убеди Уотсън в нещо.

Докторът не се съгласяваше с него и непрекъснато въртеше глава. Светлината от лампите играеше по гладката му като билярдна топка глава и хвърляше отблясъци на всички страни.

Белов се приближи до тях и се заслуша.

— Това е истински рицарски замък — каза Злобин.

— Ти си… замък — отвърна Уотсън. — По-скоро прилича на подводница.

— За какво спорите, верни мои поборници? — попита Александър и седна до тях.

Витя се покашля и свали краката си от бюрото.

— Ами, Саша, просто не можем да разберем къде сме попаднали. Витя твърди, че това било рицарски замък, а пък на мен тази къща ми прилича на подводница. — И за по-убедително психиатърът стовари якия си юмрук по плота на бюрото. Люба подскочи.

— Интересно. — Белов разкопча сакото си и разхлаби възела на вратовръзката си. — Може да мине за рицарски замък. Но какво общо има подводницата?

Уотсън се оживи, зарадван, че се е появил нов слушател.

— Бил ли си някога в подводница? — попита докторът. — Не си ли? Знаеш ли кой е основният принцип, по който са подредени помещенията там? Принципът на оцеляването!

— И какво означава това?

— Ами ето какво: каютите са разположени в дълга редица. Във всяка каюта има по два люка, които в случай на авария се блокират напълно.

— Е, да речем, че се досещам за това — подсмихна се Белов. — Но какво общо има тази работа с търговеца Митрофанов?

— Погледни! — Уотсън взе молив и лист. — Входът е един. Черен вход няма. — Той бързо нахвърляше схемата. — От улицата човек се озовава право в централната зала. В залата има само една врата, която води към най-близката стая вдясно, а от нея започва въпросната поредица от каюти.

— Анфиладата — подсказа му Белов.

— Ако искаш, анфиладата — съгласи се Уотсън.

— И какво от това?

— Погледни внимателно схемата. Малките стаи са разположени около централната зала във формата на буквата „П“…

— Да, вече забелязах това — кимна Саша.

— Забелязал си… — изсумтя Уотсън. — А забеляза ли, че във всяка от тези стаи с изключение на последната, където се намира зиданата печка, има по две врати?

— Разбира се, че вратите трябва да са по две — усмихна се Александър. — Иначе как ще отидеш в съседната стая? Нали в залата няма други врати.

— Да, да, да… — Уотсън драсна няколко енергични щриха на схемата. — Но май че си изпуснал най-важното. А тези врати случайно не ти ли се струват странни?

— Странни ли? — замисли се Белов. — Не, освен че са много дебели… И тежки. И с динамит не можеш да ги разбиеш.

— И какво друго?

— Ами-и-и… Не зная. Предавам се. Кажи какво си открил.

Уотсън вдигна победоносно ръката си, с която стискаше молива.

— Резетата! — възкликна Уотсън. — Има резета само от едната страна. От вътрешната.

— Точно така, точно така… — Белов се сети, че отначало това му направи впечатление, но после някак си го забрави. — Което означава, че вратите не могат да бъдат заключени откъм залата, а само откъм най-отдалечената стая, в която се намира зиданата печка… Така ли?

— Точно така. — Уотсън остави молива и победоносно засука мустаци. — Сега разбираш ли защо се сетих за подводницата? Когато водата нахлува, екипажът притичва от каюта в каюта и затваря люковете зад себе си. И нашият търговец също е можел да затваря по този начин вратите, отстъпвайки към най-отдалечената стая.

— Та да е по-близо до зиданата печка, така ли? — засмя се Витя. — Да не би да мислиш, че е пестял дърва?

Белов придърпа схемата към себе си. Нещата наистина изглеждаха точно така, както твърдеше Уотсън. Но защо резетата бяха само от вътрешната страна? Какво се криеше зад това?

— Може би — започна да разсъждава на глас — по този начин е искал да спечели време, за да изгори някакви документи. Сигурно до стаята, в която е зиданата печка, е имал архив или библиотека…

— Или сейф с асигнации — вметна Витя. — Парите също горят бързо.

— Да, май е бил доста неприятна личност — рече Белов. — Бил е готов да изгори всичко до последната хартийка, само и само никой да не го докопа.

— Честно казано, аз не го осъждам за това — призна си Уотсън. — Спомнете си какво се е случило с нещастния старши слуга. А освен това струва ми се, че проблемът не е бил свързан с архива. Или, по-точно, не само с него. Не забравяйте, че в подводницата всичко е обмислено до най-малката подробност. Каютите не водят към някое задънено място, а към…

Той не успя да довърши. Навън се разнесе шум на мотор. Един от работниците се втурна в залата. Той беше изплашен от нещо.

— Кой от вас е Саша Белия? — попита работникът, опитвайки се да си поеме дъх.

Белов стана от стола. Това име, възкръснало като спомен от миналия му живот, го накара да се напрегне. Отдавна вече беше Александър Николаевич Белов, почтен и уважаващ закона гражданин, директор на най-големия комбинат за алуминий и в края на краищата, кандидат-губернатор! Саня Белия остана от другата страна на страшната черта заедно с Фил, с Космос и с Пчелата. Но сега някой отново се беше сетил за него. И му се искаше да узнае кой е той?

С крайчеца на окото си долови едно леко, но в същото време мълниеносно движение. Витя беше разкопчал кобура си, беше извадил пистолета си и го беше пъхнал отзад в колана на панталоните си. Телохранителят направи крачка напред, прикривайки Белов с тялото си.

Саша се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Недей, ще се справя сам. Кой ме търси? — обърна се той към работника.

— Княза — отвърна шепнешком той.

— Какъв княз? Князът на мрака ли?

Работникът сви рамене, сякаш искаше да каже: е, щом не знаете кой е Князът… значи положението е много тежко.

— Нека да се запознаем — каза Белов и излезе навън.

 

 

Зад хълмчето близо до завоя, който водеше към къщата на търговеца Митрофанов, беше спряла сива мазда. Шофьорът й не се виждаше наоколо — сигурно бе решил да се поразходи.

На задната седалка се виждаше калъфка на скъп професионален фотоапарат „Никон“, покрита с вестник „Вечерен Петропавловск“. Отвореният пепелник беше препълнен с фасове от цигари „Парламент“.

На петдесетина метра от автомобила се издигаше висок клонест дъб, а от върха му къщата се виждаше като на длан.

Един мъж седеше върху дебел клон, прегърнал ствола на дървото с лявата си ръка.

Той само можеше да си мечтае за такъв късмет! Командировката му в този далечен край напълно оправда целта. Някакви хора, които той дори не познаваше, го откриха в Москва. Мъжът беше фоторепортер, който работеше по договор за десетина от най-жълтите издания. Горещите кадри бяха негов специалитет, в който той бе постигнал истинско съвършенство. Когато трябваше да се заснеме някоя поп звезда в ужасен вид или млад политик да бъде изобличен в някаква гадост, издателите задължително се обръщаха към него.

Името му никога не се изписваше под снимките, защото редакторите грижливо пазеха в тайна кой е техният „ловец“. Затова беше малко изненадан, когато получи анонимното предложение да замине за Камчатка и там да тръгне на поредния си лов. Този път жертвата му трябваше да бъде Александър Белов. Солидният аванс рязко съкрати времето му за размисъл и след два дни фотографът пристигна в Петропавловск-Камчатски. Непознатият, който отказа да се представи, се разпореди да следи всяка крачка на Белов и старателно да запечата всички контакти на кандидат-губернатора. Поръчителят му изпрати снимки на хора, от чиито контакти с Белов се интересуваше най-много.

Фоторепортерът имаше изключителна зрителна памет и сега бързо открои физиономията на една от личностите, които трябваше да заснеме. Това беше високият мъж с буйна бяла коса.

Белокосият излезе от едно черно мицубиши паджеро, което спря пред портала на къщата. От другия автомобил — също черен нисан, изскочиха яки момчета с бръснати глави. Единият от тях подвикна нещо на работниците, които се щураха из двора в къщата на Митрофанов.

Фотографът долепи око до обектива и сложи пръст на спусъка. Беше достатъчно само леко да го натисне и фотоапаратът щеше да изстреля бърз откос от кадри. Резервните пълнители — касетки с филми, висяха в един найлонов плик на ръката му.

Честно казано, ловецът се целеше в плячката си изумително глупаво и наивно. Той видя, че Белов излезе пред къщата. Белокосият изчака малко и тръгна към него.

Примирайки от хазартна тръпка и от мисълта за предстоящия хонорар, фотографът натисна спусъка.