Александър Белов
Похищението на Европа (31)

30.

Тишината на тайгата, която цареше навън и се нарушаваше единствено от пукота на горящите съчки, се разкъса от кънтящите изстрели на пушките и откосите на автомати.

— Охо! — сепна се Шмит. — Май че там празнуват рожден ден!

— Да — отвърна Саша. — Но кой знае защо не ми се ще да съм на мястото на рожденика.

Шмит искаше да види какво става, но Белов го хвана за рамото.

— Не мърдай! Не мога да се забърквам в бандитски престрелки. Това не е наша работа, разбираш ли?

— Тогава каква е нашата работа? — попита приятелят му.

— Ей тази — показа му той метеорита. — Не ти ли стига?

— Ами… — сви рамене Шмит. — Момчетата стрелят. Бият се. Защо да не им помогнем?

Саша го накара да се обърне и да го погледне в очите.

— Сигурно си мислиш, че се страхувам? И че треперя за живота си, така ли?

Дмитрий сведе глава.

— Не съм казал такова нещо.

— Да, страхувам се! — призна най-неочаквано Белов. — Да, треперя. Но не за себе си! Времето не тъпче на едно място, приятелю! То върви. И не просто върви, а изтича. Всеки ден ни приближава към момента, когато ще трябва да се отчетем. И какво ще правим тогава? Нали помниш, че бяхме млади и глупави. Чукахме по всички заключени врати, но в повечето случаи само си разранявахме юмруците до кръв. За какво си пилеехме силите? За глупости! Аз повече не мога да си позволя това. Трябва да направя нещо, нещо, което мога да извърша единствено аз и никой друг. Сега сме залостени в тази къща, седим и кашляме от дима, но докато сме живи, имаме малък шанс, че Серту — и той вдигна камъка — ще се върне на мястото си. Достатъчен е един куршум — глупав, заблуден куршум, и тогава дори и този шанс няма да го има. Е, и какъв избор имам? Да се опитам да направя нещо много важно или да тегля една майна на всичко и да изтичам навън, само и само за да не изглеждам страхливец в твоите очи? Какво, да не би да не ме познаваш? Налага ли се все още да ти доказвам нещо?

Шмит мълчеше. Навън се водеше истински бой. Чуваха се стрелба, стонове на ранени, викове, тракане, тропот на крака…

— Извинявай — каза най-сетне Дмитрий. — За всичко си прав. Знаеш ли, когато изпращат десантна група на окупирана територия в тила на врага, на командира заповядват да убива всички, които са ги видели. Дори и своите. Това е жестоко, но е необходимо за работата. Щом метеоритът е толкова важен за теб…

— Там е цялата работа, че не е важен само за мен. И затова отговорността ми е още по-голяма. А онези, които са навън… Те не се бият за нас. Те решават свои проблеми. Ние нямаме нищо общо с тях.

— Ами твоя Княз? Онзи, който стои зад дясното ти рамо?

Саша се усмихна кисело.

— Никой не избира своите ангели-хранители. Моят се падна такъв, че ако го прихване, може и да ме очисти. Само че, знаеш ли, аз никога не бих го помолил за помощ. Само му казах къде може да намери убийците на брат си и толкова. Тази патаклама рано или късно щеше да се състои. Тъй че е по-добре да стане в тайгата, отколкото в града.

— Хитрец си ти, Саша! — размаха му пръст Шмит.

— Не съм. Просто зная какво трябва да правя. И зная как трябва да го направя.

Дима замълча за известно време, обмисляйки нещо. След това намигна на Саша и го тупна по рамото.

— Но на мен ми се обади! Нали? Знаеше, че ще ти помогна! Него не го помоли, но на мен ми се обади!

— Естествено. — Той не се сдържа и прегърна Дмитрий. — Ти си ми приятел. И аз никога не съм се съмнявал в теб.

— Направо не зная какво да правя — измърмори шегаджийски Шмит. — Дали да се разплача от умиление, или да се наградя с поредния орден „Златното руно“?

Стрелбата започна да стихва. Разнесе се последен откос от автомат, а след това — четири единични изстрела с пистолет и сетне всичко утихна.

Пред вратата се чуха предпазливи стъпки. Белов стисна ножа, а Шмит насочи пистолета към вратата.

— Играта свърши с резултат един на нула — прошепна той. — Сега ще разберем в чия полза.

— Да — кимна Белов. — Не е изключено това да е било само една малка отсрочка и в крайна сметка все пак да ни изпържат.

На вратата грубо и настоятелно се почука три пъти.

— Белов! — чу се глас.

 

 

Една черна волга посрещна Веденски на летището. Това беше колата на регионалното управление на Федералната служба за сигурност. Преди години тя щеше да отиде право на пистата, но сега времената бяха други. Генералът дори се радваше на това. Времената никога не бяха подходящи, особено когато ставаше дума за Русия. Дори нещо повече, те имаха навика да се променят много бързо, но въпреки това във всяко време си имаше нещо хубаво.

В кабинета в Москва Игор Леонидович се бе преоблякъл в делничен летен костюм и сега много приличаше на счетоводител от някоя риболовна компания. Ризата му беше разкопчана, под мишницата си стискаше папка, а в ръката си държеше стара чанта, в която имаше бельо и четка за зъби. И така беше по-добре. Поне никой не би могъл да заподозре, че този спретнат белокос мъж е генерал от могъщата организация.

Вярно, черната волга наруши цялата конспирация. В Камчатка, където добре поддържаните японски коли бяха деветдесет и девет процента от общия автомобилен парк, чедото на родното автомобилно производство изглеждаше като елха на тропически плаж. Веденски мина през залата за пристигащи и излезе навън. Волгата беше паркирана на автобусната спирка.

Игор Леонидович тръгна към колата. Вероятно той също не можеше напълно да се законспирира. Въпреки скромния си вид, твърдата му походка и решителният му поглед издаваха генерала в него. Един младеж с бели памучни панталони, риза на цветя и сандали на бос крак се приближи до Веденски и се представи като капитан Цветков.

— Къде е Белов? — беше първото, което попита Веденски, веднага след като колата потегли.

— Не знаем, другарю генерал. Не можахме веднага да вземем разрешение за подслушване на мобифона му, а когато го взехме, вече беше късно. Колегите от пътната милиция намериха празния му джип на Даниловска ливада. Мобифонът му беше на седалката — операторите от централата го засякоха по сигнала. В този момент местонахождението на Белов не ни е известно.

Веденски стисна юмруци.

— Много баби — хилаво дете — каза тихо. — Знаете ли тази поговорка, капитане? Белов е оставил телефона си точно защото са го подслушвали. И то без каквото и да било разрешение.

— Ние действахме със законни методи — отвърна капитанът и Веденски бе принуден да признае, че е прав.

— Вчера при Александър Николаевич пристигнаха двама души от Москва — продължи Цветков. — Един мъж и една жена. А вечерта мъжът излезе от къщата и повече не се е връщал. Предполагаме, че е тръгнал с Белов.

— Установихте ли самоличността му? — попита Игор Леонидович.

— Той е интересна личност. Казва се Дмитрий Андреевич Шмит.

Веденски тихо се засмя.

— Господ си знае работата.

Капитан Цветков беше малко изненадан от такава реакция, затова генералът му обясни:

— Шмит е точно онази баба, която може да гледа седем деца едновременно и всичките да са живи и здрави. Както и да е, успокоихте ме. Следващия въпрос. Къде е Зорин?

— По последни данни той е в кабинета си.

— Ето кого нямам търпение да видя — каза Веденски. — Да вървим при него.

След петнайсет минути волгата спря пред голямата сива сграда, която приличаше на преобърната кутия от телевизор.

Веденски и Цветков се качиха на третия етаж и влязоха в кабинета на Зорин, без да чукат.

— Здравейте, Виктор Петрович! — каза генералът.

Зорин се опита да изобрази на лицето си приветлива усмивка, но това не му се удаде много добре.

— Я! Игор Леонидович! — Стана иззад бюрото, протегна ръка и тръгна към генерала, но Веденски дори не го погледна, а издърпа най-близкия стол и седна. — Капитане, погрижете се, моля ви, никой да не ни безпокои.

Младежът кимна и излезе в коридора. Зорин се вгледа внимателно в лицето на Веденски, сякаш се надяваше да прочете съдбата си по резките му черти.

— И на какво дължа, тъй да се каже, вашето посещение? — попита угоднически.

Опитният апаратчик знаеше, че неканеният гост от Федералната служба за сигурност беше само първият етап. Вторият се изразяваше в дълъг път, а третият — в живот на държавна сметка.

Веденски мълчеше. Отвори папката и се задълбочи в четене на документите. Зорин започна да нервничи. Тонът му стана подчертано сух и официален:

— Игор, Леонидович, може би ще си направите труда да ми обясните за какво става дума? Какво се е случило?

Генералът разбра, че „клиентът е узрял“. Затвори папката и сложи длан върху нея.

— Виктор Петрович, вие много добре знаете какво се е случило. И аз също зная. — Погали папката с ръка. — Необосновано завишаване на квотите за улов на раци и ценни риби… Доставка на мазут за отоплителния сезон… Закупуване на плавателните съдове на трети риболовен флот по цени на вторични суровини… Да продължавам ли? Или няма нужда? Вие не сте глупав човек и сигурно се досещате, че генерали от Москва не идват по тези места току-така? Или греша?

Зорин разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. След това сложи ръце на масата и ги сви в юмруци.

— Никой не си прави шегички с такива неща, Игор Леонидович. Сигурен ли сте, че ще се справите със задачата, с която сте се нагърбили? Достатъчно е само едно мое обаждане…

Веденски се облегна назад.

— Разбира се, обадете се. Аз ще почакам. — На лицето му беше изписано спокойствие.

Ръцете на Зорин се разтваряха и отново се свиваха. Той премести преспапието, оправи кабела на телефонния апарат, след това взе химикалка и започна да я върти в ръцете си. Веденски обаче не помръдваше. Той изглеждаше като пълен господар на положението. Зорин разбра, че в действителност вече всичко е свършило.

— На какво ниво е решен въпросът? — попита.

— На най-високо — отвърна генералът. — Разполагам с всички пълномощия. Всъщност всичко се свежда само до едно — дали ще успеете да си тръгнете оттук или не? На ваше място аз бих побързал да хвана самолета, който излита в четиринайсет часа и петнайсет минути.

— Ами, ако откажа?

Генералът повдигна вежди. Физиономията му казваше: „Разбира се, вие можете да направите това, но аз не бих ви съветвал.“

— Следва задържане до изясняване на всички обстоятелства по делото, обиск на офисите на групата компании „Бриз“, изземане на документацията, предявяване на обвинение в най-кратки срокове, постановяване на мярка за неотклонение… Не виждам защо трябва да ви обяснявам всичко това?

Зорин извади носната си кърпа и избърса потта, която бе избила на едри капки по челото и по горната му устна.

— Защо ми говорите всичко това? — попита той Веденски. — Какво искате?

— Само едно — премина към деловата част от пазарлъка генералът. — Трябва ми името на вашия човек в щаба на Белов. В замяна ще ви позволя да заминете за Москва. Ще разполагате с едно денонощие, за да се срещнете с вашия покровител, в случай, че той се реши на това. Шансът не е много голям, но все пак е шанс. Какво ще кажете?

Зорин стана и отиде до прозореца. Дълго гледа към площада и административната сграда, в която никога вече нямаше да бъде господар. Накрая се обърна към Веденски:

— Искате да прекратите делото на Белов и да насочите всичко към мен, така ли? Това е недоказуемо.

— Още повече — кимна генералът. — Значи не рискувате нищо.

Веденски осъзнаваше какво е заложено на карта за Зорин. В Москва той щеше да се чувства по-уверено. Може би се надяваше, че ще може да даде някои разпореждания и да се срещне с някои от нужните хора. А това не беше малко. Докато да кисне в петропавловския временен арест далеч от онези, които му бяха помагали да се изкачва нагоре по стълбата… не беше най-добрият вариант.

На това отгоре бе свикнал да съди за всички по себе си и вероятно се боеше от отмъщението на Белов. Не, той трябваше много бързо да изчезне оттук и Веденски не се съмняваше, че Виктор Петрович няма да пропусне този шанс.

Генералът погледна часовника си:

— Е, господин Зорин? Стигнахме ли до взаимно разбирателство?

Неуспелият (това вече беше ясно, защото след такъв удар Зорин смело можеше да бъде изваден от сметката) губернатор на Камчатка се усмихна накриво.

— Добре, печелите. Това е…

Той назова името и излезе. Нямаше време да си събира багажа. Трябваше веднага да отиде на летището.

Цветков надникна в кабинета.

— Другарю генерал, какви са разпорежданията за… — Посочи с глава към вратата, зад която се скри Зорин.

Веденски се почеса по побелелия врат.

— Никакви. Нека си върви. В Москва ще го посрещнат. А ти отмени издирването на Белов. И ние… — генералът забарабани енергично с пръсти по плота на масата — ще отидем в къщата на Митрофанов.