Александър Белов
Похищението на Европа (19)

18.

В шест без петнайсет сутринта Шмит застана пред огледалото и погледна отражението си. Лицето му беше мъжествено и загоряло. Слепоочията му бяха прошарени. По челото и покрай носа му се виждаха дълбоки бръчки. Очите му излъчваха решителност.

— Направо съм като същински орел на Зевс… Не, не като орела, а като самия Зевс! — измърмори и погледна хронометъра си. — И тъй, господа офицери, да си сверим часовниците! — Срещата му с Олга трябваше да се състои след четирийсет и пет минути — в шест и половина.

През това време щеше да успее да стигне от апартамента си до клиниката, да направи разузнаване на място, да организира отвличащ вниманието маньовър и акция за прикритие… Казано накратко, всичко вървеше по план.

Разполагаше с още няколко минути. Взе лист и химикалка и започна да пише бележка. Защото трябваше да обясни по някакъв начин действията си, иначе доктор Наршак нямаше да разбере идиотския му номер.

Налагаше му се да признае, че онова, което се канеше да извърши, вероятно щеше да изглежда глупаво в очите на околните… Вероятно и дори сигурно щеше да бъде така, но за него това нямаше значение. Много по-важно бе, че Олга го искаше.

Според Дмитрий вчерашният ден беше много хубав. Олга отново заприлича на себе си. Тя се върна към живота.

Собственикът на клиниката Яков Наршак погледна сутрешните анализи на кръвта и възстановената диуреза и реши да прекрати медикаментозния сън.

— Стига е спала, нека да свиква с нормалния живот.

Дойде един лекар, свали катетъра и махна системата. Всичко това стана през онзи час, в който Шмит отиде до библиотеката. Поръчението на Вонсовски се оказа много лесно за изпълнение. Броят на списанието веднага се намери в необятното хранилище и не възникна никакъв проблем да убеди момичето да му разреши да направи ксерокопие. Той изпрати факса до Камчатка и хукна обратно към клиниката, където завари освежената и бодра Олга. Тя току-що си бе взела душ и беше с бял хавлиен халат, мокрите й коси се спускаха по раменете й, а по лицето й блестяха капки студена вода.

Дмитрий съжали, че не се сети да й купи цветя. Изчерви се и промърмори: „Ей сега ще дойда. Веднага се връщам.“ Обаче Олга го хвана за ръката и не го пусна никъде.

— Не си отивай — каза. — Искам да се запозная с теб.

Това изявление малко го озадачи. „Да не би да не може да ме познае?“ — помисли си Дмитрий и внимателно намекна, че те вече май се познават… И то доста отблизо. В смисъл, че се познават толкова отблизо, че просто няма накъде повече.

Олга се засмя. Смехът й отново бе станал звънък и мелодичен. И отново побъркваше Шмит.

— Не — каза тя. — Онова, което е било преди, не се брои. Хайде да започнем отначало.

Шмит помисли и изведнъж осъзна, че самият той най-много от всичко на света би искал точно това — да започнат отначало. Може би все още имаха шанс?

— Разкажи ми за себе си — настоя Олга и той се подчини.

Започна да й разказва биографията си. Отначало го правеше сдържано, но след като видя сияещите й очи, се отпусна и сподели факти, които изобщо не бяха за пред чужди хора. Само че Олга не му беше чужд човек.

— Колко хубаво! — възкликна тя и плесна с ръце. — Вие сте били много интересен човек, Дмитрий Андреевич!

Халатът й уж случайно се разтвори и Олга отново го загърна, но направи това малко небрежно и доста бавно.

В този момент Шмит окончателно разбра, че е изгубен. След толкова години, които двамата прекараха разделени, Олга му се стори много по-съблазнителна. И в очите й се четеше… Не точно призив, но не и отхвърляне. Тя изглеждаше като крепост, която се е подготвила за слаб отпор: ровът е пълен с вода и мостът е вдигнат, но не бихме имали нищо против, ако се опитате да преодолеете тези препятствия… И няма да ви попречим да го направите.

Шмит прегърна Олга през кръста и я поведе към банята. На вратата на болничната стая нямаше ключалка, но в банята имаше резе. След петнайсет минути Шмит излезе от банята разрошен и възбуден и се натъкна на медицинската сестра, която влезе в стаята с метален поднос, върху който имаше спринцовка. Смутената медицинска сестра спря поглед на картината:

— Как се чувства болната?

— Благодаря — отвърна той. — Доколкото мога да съдя, вече е значително по-добре.

Двамата с Олга прекараха целия ден в дърдорене и това не можеше да се нарече по никакъв друг начин. Защото те се отдадоха на безгрижни и безсмислени приказки, прекъсвайки ги от време на време с бурен секс в банята. Не беше ясно дали тази комбинация или инжекцията със серум по рецепта на доктор Наршак подейства на Олга толкова съживяващо, но тя се разхубавяваше буквално пред очите му. Той не можеше да свали влюбения си поглед от нея. А тя не откъсваше очи от картината. Дмитрий си помисли, че това е само в негова полза, защото точно той успя да я открие. Но се оказа, че Олга си мислеше за друго.

— Виж какви неща стават… — изрече замислено тя. — Зевс се влюбил толкова силно в Европа, че се превърнал на бик и я отвлякъл. Интересно, дали съвременните мъже са способни на такова безумие, или това е било по силите единствено на боговете?

Шмит не разбра веднага накъде биеше тя, а когато осъзна, започна да мърмори нещо за недовършения курс на лечение и за това, че не бива да подвеждат доктор Наршак…

Олга не го слушаше. Поклати тъжно глава и рече:

— Има само две обяснения: или аз не приличам на Европа, или ти не си Зевс.

Шмит просто не можеше да понесе това. Стана от стола, оправи вратовръзката си и закопча сакото си.

— Да си сверим часовниците — каза, местейки поглед от хронометъра си към стенния електронен часовник. — Сега е дванайсет часа и двайсет и три минути. Утре ще бъда при теб в шест и половина.

— В шест и половина ли? — изненада се престорено тя. — Няма да те пуснат. По това време клиниката още е затворена за посетители.

— За биковете… Тоест, за зевсовците това не е преграда — отсече той и излезе.

Навън нежният юлски мрак се сгъстяваше. Белият пух на тополите се събираше покрай бордюрите на снежни преспи.

Шмит се качи в мерцедеса и потегли към къщи. Бяха му достатъчни само пет минути, за да планира предстоящата операция, а думата си каза опитът му на боец от войските със специално предназначение.

Естествено, в московския си апартамент не разполагаше с нужното снаряжение, но знаеше откъде да го вземе. Обади се на бившите си колеги и те го снабдиха с всичко необходимо, без да задават излишни въпроси. Помисли си, че те дори нямаше да му повярват, ако им беше казал цялата истина.

Както и да е! В крайна сметка имаше ли нещо по-естествено от това да открадне любимата си? Накрая мълчаливият мъж с пагони на капитан (Шмит го познаваше добре от трите им съвместни рейда в Чечения) му даде един продълговат предмет, който приличаше на сгъваем чадър.

— Универсален нож на диверсант — каза. — Последен модел. Металотърсачите не го ловят.

Капитанът стисна ръката на Дмитрий. „Знаеш какво да правиш с това“, четеше се в погледа му. Шмит му благодари и си тръгна. Всичко това се случи вчера. А днес той пишеше бележка. Отначало, действайки машинално, започна да я пише с лявата си ръка, но се усети навреме. Смачка листа, взе нов и старателно изписа:

Уважаеми доктор Наршак! Моля ви да не се тревожите. Аз отвлякох Олга, защото самата тя поиска това. Много Ви благодаря за усилията. Не се притеснявайте, те няма да отидат напразно, давам ви честната си офицерска дума, че аз ще се грижа за нея…

Замисли се как би прозвучало това, а сетне реши, че Наршак ще го разбере.

… до края на живота си. Вие бяхте прав за всичко — не е достатъчно само да признаеш вината си, освен това трябва да поправиш и грешката си. Надявам се, че ще успея в това начинание.

С уважение:

Дмитрий Андреевич Шмит

След това сложи бележката в плик, пъхна вътре пачка пари — толкова, колкото дължаха на клиниката за пълния курс на лечението, и го запечата.

Облече се леко — с дънки, тъмносин памучен пуловер и маратонки. Навлече отгоре камуфлажна униформа и сложи в джоба си маската за лице. Въжетата бяха в багажника на мерцедеса. Всичко вървеше по план. Взе плика и тръгна към колата. Преди да излезе от апартамента, застана още веднъж пред огледалото, погледна отражението си и остана доволен.

— Същински Зевс!

 

 

Макар Дмитрий да поддържаше тялото си в прекрасна форма, той се изненада от това колко лесно и бързо се справи с всичко. Остави колата до оградата на клиниката, извади въжето и го метна през рамо. Не беше проблем да преодолее триметровата тухлена ограда — след две секунди вече беше отгоре й и внимателно се огледа, за да види дали някой не е излязъл на разходка в този ранен час?

След като не откри никого на територията на клиниката, скочи леко на земята и се придвижи до сградата на къси прибежки от дърво до дърво. Стаята на Олга беше на третия, последен етаж. Шмит развъртя въжето с кука в единия край и го метна към покрива. Подръпна го няколко пъти, за да провери дали е закрепено здраво, и се изкатери бързо догоре.

Олга вече го чакаше. Беше отворила прозореца и стоеше до него, пляскайки тихичко с ръце от радост. Дмитрий влезе в стаята и потърси подходящо място, на което да остави плика с бележката и парите. Накрая реши, че едва ли ще намери по-подходящо място, и го пъхна под рамката на картината. След това завърза китките на Олга с една кърпа и промуши главата си и дясната си ръка в образувалия се кръг. Сега вече беше спокоен, че тя няма да падне.

— Тръгваме! — прошепна в ухото й, но не се сдържа и я целуна по нежния ароматен врат.

Стисна здраво въжето и започна да се спуска. След две секунди вече стояха на асфалтираната пътечка, която минаваше покрай цялата сграда на клиниката. Шмит развърза ръцете на Олга, сгъна старателно кърпата (все пак тя беше чуждо имущество) и я остави на пътечката. А също така остави въжето да виси от покрива. До тухлената ограда застана на четири крака и изкомандва:

— Качи се на гърба ми!

Олга се подчини. Дмитрий бавно се изправи и тя се озова на оградата. Шмит подскочи, подпря се и се метна до нея.

Цялата операция отне не повече от две минути. Очевидно никой не забеляза изчезването на пациентката и Шмит си помисли, че ако изгубят няколко секунди за целувки, няма да се случи нищо страшно.

И те постъпиха точно така: стояха на оградата и се целуваха. След това той скочи долу и пое Олга.

Той седна зад волана, свали маската си и попита:

— А сега накъде?

— Нали знаеш — отвърна тя, — Европа иска да иде на края на света. Мисля, че Камчатка е подходяща за тази цел.

— Камчатка ли? — Сърцето му се сви. Рязко се извърна и погледна Олга. — Кажи ми честно, продължаваш ли да имаш нужда от Белов?

— Глупчо — каза мило Олга. — Имам нужда от теб. А двамата с теб сме нужни на Саша. Нали приятелите са за това?

— Добре — съгласи се Шмит. — Да вървим на летището.

 

 

Доктор Наршак изчака десетина минути и влезе в болничната стая. Извади плика изпод рамката, прочете бележката и извика охранителя, за да махне въжето, докато другите пациенти не са го забелязали. Беше се досетил накъде вървят нещата. Иначе защо вчера вечерта Олга щеше да иска да й върнат паспорта?

— Добре — каза Наршак. — Поне няма да се налага да я кодираме, защото тя сама си намери занимание. — Погледна към картината и намигна. — Е, какво ще кажеш? Защо открадна Европа?

Бикът от платното запази пълно мълчание.