Александър Белов
Сянката на победата (7)

6.

Самолетът на Белов кацна на международното летище „Кенеди“ към четири часа следобед. Саша страшно се бе изнервил през дългите часове на полета. Дългоочакваната среща с Лайза колкото го радваше, толкова го и плашеше. От една страна, тя го чакаше и той също очакваше срещата с нея, но, от друга страна… Ами какво щеше да стане, ако в действителност нещата се окажеха малко по-различни, отколкото изглеждаха по телефона? Какво щеше да стане, ако забележеше жестове, погледи и мимики, които се различават от смисъла на думите, които чу?

Белов се вълнуваше като момче и си мислеше, че в никакъв случай не е очаквал от себе си подобно нещо. Боингът разкъса гъстата пелена от облаци и започна да се снижава. С цялото си тяло Саша усещаше как се приближава към земята.

Кацането стана бързо и почти незабележимо. Лайнерът докосна бетонната писта, намали и спря, след това пилотната кола го отведе до самия терминал. Белов едва дочака разрешението да разкопчае колана си и хукна към изхода. Той бе един от първите, които стъпиха в херметичния ръкав, свързващ самолета с терминала за пристигащи.

Дори не знаеше защо бърза. Нима се боеше, че Лайза няма да го дочака и ще си отиде? Не, едва ли. Най-вероятно просто не му се щеше да се слива с тълпата. Не беше предал нищо на багаж и пътната му чанта висеше на рамото му. Саша излезе от ръкава и закрачи по дългия ярко осветен коридор. Стъпките му отекваха. И някъде в далечината му се струваше, че вижда Лайза.

 

 

Коридорът го отведе в просторна зала с висок таван. Зад него, зад сляпата стена, бяха пистите за излитане и кацане, а пред него, зад преградата от дебело стъкло, се издигаше сградата на летището. Преградата беше извита във вид на дъга, а в левия й край се намираха гишетата за паспортен и митнически контрол. Саша се устреми натам с надеждата час по-скоро да приключи с всички тези скучни формалности, но нещо — вероятно шестото му чувство, го накара да се обърне. Не повярва на очите си…

Зад преградата точно пред него стоеше Лайза. Той се вцепени. Най-логичното и естествено бе да се втурне към зоната за граничен контрол, да метне паспорта си на гишето и да започне трескаво да попълва декларацията си… Вместо това се приближи до преградата. По-точно и двамата се приближиха до преградата — всеки от своята страна.

— Лайза… — изрече Белов, макар добре да знаеше, че дебелото стъкло изолира звуците.

Устните на Лайза потрепнаха.

— Саша… — прошепна тя.

Естествено той не можеше да я чуе, но със сигурност знаеше какво казва.

— Лайза… — повтори и сложи ръка върху стъклото.

Тя направи същото. Разделените им от непреодолимата преграда длани усетиха допира си. Белов беше готов да се закълне, че някакви невидими импулси пренебрегват законите на физиката и протичат между ръцете им, без да обръщат внимание на незначителната преграда. Бе преодолял три четвърти от Евразия и целия Атлантически океан, за да види любимата си… Какво представляваха в сравнение с това двата сантиметра прозрачна материя?

— Лайза… Аз дойдох. Обичам те — прошепна.

Двата нежни погледа се разтвориха един в друг, а топлотата на любимата плът стопли безразличната хладина на стъклото. Две сърца се понесоха устремено нанякъде… Той не знаеше колко време продължи това. Във въображението им, разбира се. Трескавото разсъбличане на дрехите, бързите, жадни, ненаситни целувки… Те стояха, безсилни да свалят поглед един от друг. И тягостното чувство, че изпускат нещо в живота си, изведнъж се изпари и изчезна без следа…

 

 

Когато Белов свърши с всички формалности, Лайза го хвана под ръка и го поведе към огромния като летище паркинг. Излязоха от сградата на аерогарата и Саша за пореден път се порази от фантастичния пейзаж на Ню Йорк. Стори му се, че по някакво чудо се е пренесъл от двайсети в двайсет и втори век. В небето се издигаха огромните небостъргачи, а слънчевите лъчи се раздробяваха в оптичните им огледални стъкла на ситни начупени искрици. Очите ослепяваха от несметното количество квантови зайчета.

Прозрачносивата димка на смога се бе закачила за върховете на най-високите кули и трептеше, внушаваше усещането за непрекъснато напрежение. Градът живееше и дишаше, и не беше нито застинал, нито студен. Дори на толкова много километри от него Саша усещаше Ню Йорк като огромно същество със собствен неповторим жизнен ритъм. И този ритъм беше толкова мощен, че да му се съпротивляваш щеше да е най-малкото глупаво, защото силите бяха страшно неравни.

Саша обичаше и мразеше Ню Йорк в еднаква степен. Не можеше да не се подчини на обаянието му, но пък и не беше в състояние да понася дълго натрапчивото му темпо. За щастие не се канеше да се застоява тук. Утре сутринта щяха да се качат в колата, да тръгнат накъдето им видят очите и да спират в малки мотелчета и крайпътни закусвални…

Лайза търсеше колата си сред стотиците автомобили, които запълваха паркинга. Саша се опита да отгатне каква ще е марката й. „Трябва да е нещо практично. И сигурно. Не много скъпо и не много помпозно. Вероятно е…“

Не успя да довърши догадките си.

Тя отиде до една сребриста тойота „Кампри“ и отвори вратата й.

— Ето е моята бричка. — Искаш ли ти да караш?

— Не, благодаря — усмихна се Белов. — Казват, че три четвърти от нюйоркските шофьори на таксита са руснаци. Представям си какви ги вършат на вражеска територия!

Лайза се засмя:

— Защо да е вражеска? Сега това е тяхната страна. Станали са американци.

— Много се съмнявам, че един руснак би могъл да стане нещо друго освен руснак.

Тя поклати осъдително глава:

— Саша… Благодарение на теб виждам много неща в Америка по различен начин. Но шовинизмът ти не ми харесва.

— Това не е шовинизъм. Обичам народа и страната си. Точно както и ти обичаш своите.

— Ние сме в неравностойно положение. Защото е едно да обичаш Америка и съвсем друго — да обичаш Русия.

— Че каква е разликата? — учуди се Саша.

— Да обичаш Америка е по-лесно. Тук е по-лесно да се живее. А в Русия… е тежко.

Белов сви рамене:

— И какво от това? Нима човек обича някого заради нещо специално. Виждаш ли носа ми? Може би е далеч от съвършенството, но аз си го обичам. Защото е мой. И ръцете ми не са като на Арнолд Шварценегер, но ми харесват. Защото са си мои. Същото е и с Русия. Каквато и да е, тя си е моя. И толкова. Това е напълно достатъчно за истинската любов.

— Опитваш се да подмениш патриотизма със собственически мъжки инстинкт, така ли?

— По-точно не виждам разлика между тези неща. Моето е най-хубавото на света. Как бих могъл да не го обичам?

Той метна пътната си чанта на задната седалка, приближи се до Лайза и я прегърна през кръста. Тя потръпна.

— Ти също си моя. Нали така? И аз те…

Лайза не му позволи да довърши, притисна се до него с цялото си тяло и обви ръце около врата му.

— Да. Аз също съм твоя.

Устните им се докоснаха. Те пиеха диханието си един от друг и не можеха да се спрат. Най-сетне тя опита да се отдръпне от него.

— Апартаментът ми е в Манхатън — прошепна задъхано. — На половин час път…

 

 

Белов лежеше в бялата пяна на джакузито. Силните водни струи масажираха мускулите му, а по умореното му тяло се разливаше приятна топлина. Лайза пристегна мократа кърпа около бедрата си и се наведе над него. Прекрасно оформените й гърди се поклащаха съблазнително на два сантиметра от лицето му.

— Господин руският олигарх желае ли глътка уиски със сода? — попита го, преструвайки се на робиня.

— А също и пура, ако обичаш! — кимна той важно като арабски шейх.

— Пура ли? Трябва да реша дали си заслужил и пура.

Тя се изпъчи с ръце на кръста и разтърси гъстите си коси. Две от стените в банята бяха покрити отгоре до долу с огледала, но Белов забеляза, че Лайза почти не поглежда отражението си. Той знаеше, че когато минава край огледало, всяка полугола жена непременно спира и дълго и съсредоточено се разглежда, но това кой знае защо не важеше за нея.

— Май че да — реши накрая Лайза. — Заслужаваш. Искаш ли да ти кажа още нещо? Не беше лошо.

— Беше прекрасно — потвърди Белов.

Лайза пусна водата в джакузито и добави пяна, която миришеше или на праскови, или на ягоди. Белов не можа да установи точно на какво. Той изцяло се отдаде на властта на гъделичкащите струи.

— Беше прекрасно — повтори Саша.

— Не споря! — Тя свали кърпата и сложи крак на ръба на ваната уж случайно, сякаш нямаше нищо предвид, а всъщност му предостави възможност още веднъж да се полюбува на всичките й нежни местенца.

— Значи заслужих една пура?

Лайза се засмя. Наведе се и го целуна шумно по устните.

— Ей сега ще ти донеса.

Когато отиде да вземе уиски и пура, Белов огледа банята. На стената висеше спасителен пояс. Това го развесели и той реши непременно да попита Лайза дали някога й се е налагало да го използва по предназначение. Тя се върна с поднос, върху който имаше две големи чаши „Олд Фешън“. Всичко беше съвсем по американски — капка уиски, много сода и натрошен лед, който приличаше на арктически ледник. Лайза остави подноса на малката масичка, а до нея сложи пура в алуминиева опаковка и кутия кибрит с дълги кедрови клечки. След това влезе във ваната и седна срещу Саша.

— Какви са плановете ни? — попита.

Малкото й краче с изящни пръстчета се плъзна по бедрото му под водата.

— За утре ли имаше предвид или за близкото бъдеще?

— О! — Крачето й най-сетне достигна до онова, което търсеше. — Струва ми се, че плановете за близко бъдеще са ясни. Имах предвид утре.

Белов извади пурата от опаковката, сряза крайчето й, след това драсна една клечка и обгори едната й страна с прозрачното дъхаво пламъче. Сетне драсна втора клечка и запуши, като старателно превърташе пурата.

— Сибирските олигарси разбират от дребни удоволствия — рече хапливо Лайза. — Независимо дали са в джакузито с пура или яхат снегоход, винаги и навсякъде изглеждат еднакво важни.

— Пак ли си спомни за пътуването ни по леда на Обска Губа? — попита Белов.

— Че как да го забравя?

— Обещавам, че този път всичко ще е различно. Честно казано, не бих искал да оставам дълго в Ню Йорк. Ще ми се да съм на път, сред просторите, да усещам вятъра в лицето си… Какво по-хубаво може да има от това?

— С колата ли ще тръгнем?

— Да. Само че не с твоята. Тя не става за романтични пътешествия.

— Защо да не става?

Саша пусна плътно бяло колелце дим. Пурата се разпали добре и във въздуха се стелеше фин приятен аромат.

— Много е скучна — заяви.

— Имаш ли идея за нещо по-весело?

— Представи си — имам.

— И какво е то, ако не е тайна? — Младата дори се наведе напред, защото нямаше търпение да разбере какво е намислил Белов.

— Не е тайна. Изненада е. Утре сутринта ще разбереш всичко.

— Не е честно да подлагаш на изпитание любопитството на една жена — каза Лайза и нацупи устни. — До утре мога да умра от любопитство.

— Няма да ти позволя — поклати глава той. — Ще ти правя изкуствено дишане и хавайски масаж. Той може да изправи на крака дори умиращ човек…

Лайза потопи ръката си в пяната.

— Какво правиш? — възкликна Белов.

— Проверявам дали масажорът е в изправност.

Двамата се засмяха.

— Добре де. След като си толкова потаен, аз също мога да те поизмъча малко. И аз имам една изненада за теб. Но няма да ти кажа каква. Ще разбереш чак след две седмици.

— Не е честно! — запротестира Белов. — Ти ще чакаш само до утре, а аз — цели две седмици. Поне ми подскажи нещо!

Лайза плъзна преценяващ поглед по него.

— Да ти подскажа ли? Добре! Става дума за зрелище, представление, спектакъл! А ти обичаш такива неща.

— Само толкова ли? — Саша се нацупи. — Не ми подсказа кой знае колко.

— Добре. Ще ти кажа още нещо. Но ще е последното. Ще се случи на едно от най-фантастичните места на света. В град, изникнал насред мъртвата пустиня! Между другото билетите ни са на първия ред. Само ако знаеш какво ми костваше това… — Тя изведнъж замлъкна, щом видя как се промени физиономията му.

Белов се изправи. Пяната се разплиска от ваната. А в същото време случайно докосна водата с пурата и тя изгасна. Саша се поколеба къде да я остави и след кратък размисъл я сложи на малката масичка до чашата.

— Лайза! Ти си купила билети за боксовия мач? Така ли е? Казвай! — Сграбчи я за раменете, разтърси я като кукла и я пусна.

Лайза се изплаши от неочакваната му реакция. Искаше само да го изненада, тъй като Саша проявяваше интерес към сблъсъците и силовите спортове.

— Да, защо? Мислех, че ще ти хареса…

— Разкажи ми всичко — настоя Белов.

— Че какво има да ти разказвам? Просто се обадих на Тед и той… Саша, всичко между нас отдавна вече е свършило. Изобщо не е това, за което си мислиш…

— Лайза! — махна с ръка той. — Този Тед изобщо не ме интересува. Ако си забелязала, мястото във ваната стига само за двама. За мен и за теб. А този Тед няма нищо общо с това. Не, друго имах предвид. Защо си купила билети точно за този мач?

— Не зная — отвърна искрено Лайза. — Просто исках да ти доставя удоволствие. Помислих, че ще ти хареса. Какъв е проблемът?

Белов гледаше встрани. Спомни си за странните сънища. Може би бяха някакви намеци? Но чии и защо му ги правеха? Не, ясно беше чии са намеците — на Фил! Независимо дали той съществуваше в някакво друго измерение, или беше плод на съзнанието му. При всички случаи то беше знак на съдбата, в който трябваше да се вслуша. Да, но и Лайза си я биваше! Каква интуиция само бе проявила! Значи, нищо не беше случайно — срещата им в Красносибирск, препускането със снегохода, пристигането му в Щатите, закупените билети точно за този мач! От тази мисъл му олекна и той намигна на Лайза:

— Сигурно този твой Тед е прекрасен младеж. Ако ти падне случай, благодари му от мое име. Вероятно сега ми завижда. Би трябвало да ми завижда. И винаги ще ми завижда, защото на света няма по-хубава от теб.

— Саша… — Тя се хвърли върху него като риба и изплиска водата и пяната от ваната.

„Праскова или ягода? — помисли си Саша. — Каква ли е разликата?“

Повече не разсъждава по този въпрос. Сега не му беше до това…

 

 

Гаражът в Ню Джърси, където отидоха на другата сутрин, направи неприятно впечатление на Лайза. Запуснатото съоръжение приличаше повече на примитивен хангар. Имаше висок килнат портал и покрив от ръждиво релефно желязо. Пред входа се мъдреше огромна локва, която проблясваше в различните цветове на дъгата от мазните петна в нея. Двамата слязоха от таксито. Саша извади пътната си чанта, плати на шофьора и го освободи.

— Мислиш ли, че на такова място може да има подходяща кола за романтични пътешествия? — попита недоверчиво Лайза.

— Точно на това място има. Интернет е велико нещо. Разучих всичко предварително.

Тя поклати глава:

— Е, щом смяташ. Ти знаеш по-добре.

От гаража излезе дребничък дебел мъж с омазнен син комбинезон. В ъгъла на устата му бе залепнала цигара без филтър.

— Вие ли сте господин Робъртсън? — попита Белов.

Мъжът избърса ръцете си в топка конци и ловко прехвърли с език цигарата в другия ъгъл на устата си.

— Да. А вие кой сте?

— Идвам във връзка с колата. Изпратих заявка по Интернет…

— О-о-о! — възкликна мъжът и плесна с ръце. — О-о-о! Значи сте дошли да ми вземете мъничето?

— Е-е-е… Доколкото си спомням, вие сам сте я обявили за продажба… — напомни му Саша.

— Истинска трагедия. — Мъжът се разтрепери, сякаш всеки момент щеше да заплаче. — Мъничето ми… Елате — махна с ръка и се скри зад портала.

Белов и Лайза се спогледаха и тръгнаха към гаража след господин Робъртсън. Вътре беше тъмно и мръсно, а бетонният под бе изцапан със засъхнало машинно масло. Срещу входа се търкаляха захвърлени стари части, а отляво се извисяваше купчина от най-различни автомобилни гуми. Мъжът се приближи до плъзгаща се врата в дъното на залата и отвори с грохот едното й крило.

— Влезте! — покани ги.

Собственикът включи светлината и посетителите видяха малко чисто помещение. В средата се мъдреше някакъв автомобил, покрит с огромно снежнобяло платнище.

— Ех, любов моя! — занарежда господин Робъртсън. — Погледнете я! — Той скри ръце зад гърба си, сякаш се боеше, че противно на волята му гостите ще сграбчат белия плат и ще оставят по него безброй мръсни отпечатъци.

Белов се приближи и повдигна края на платнището.

— Това тя ли е?

— Класика! — обяви гордо той. — Модел шейсет и пета година, V-образен осемцилиндров двигател, триста и шейсет конски сили… Регулирал съм карбуратора и клапата. Сменил съм маслото, всички уплътнения и гарнитури са нови… Ох! — Господин Робъртсън ядно махна с ръка и се отдалечи на две крачки от колата, поглъщайки я с очи.

— Модел шейсет и пета година… — повтори Белов. — Този музеен експонат може ли изобщо да се движи?

— Да се движи ли?! — Собственикът на гаража се разтрепери от обида. Белов си помисли, че може дори да получи удар. — Тя не може да се движи! Тя лети!

— Да видим.

Саша смъкна платнището и пред Лайза се разкри двуместен спортен автомобил, който бе приклекнал до земята, сякаш се готвеше за скок. Кристалните стъкла на фаровете му и рубинените светлини на стоповете му изглеждаха великолепно на фона сребристото му купе. Широките му гуми приличаха на яки меки лапи на хищник.

— Шевролет „Корвет Стингрей“ — обясни Белов и се обърна към младата жена. — Харесва ли ти?

Тя не знаеше какво да му отговори. Дали й харесваше? Разбира се! Страшно й харесваше! Всеки познаваше този автомобил. Снимките му не слизаха от календарите и кориците, най-изисканите филмови актьори се движеха с такива коли, а един от телевизионните сериали беше изцяло посветен на легендарния автомобил.

— При вас в Русия имате поговорка за принца на бял кон — промълви тя и погали нежно бялата броня на колата. — А у нас той е младеж със сребрист стингрей.

— Прекрасно! — Белов се обърна към собственика: — Господин Робъртсън! Да вървим, трябва да обсъдим някои въпроси.

Те се отдалечиха за малко и я оставиха сама. Тя обикаляше като омагьосана около спортния автомобил и си мислеше, че няма по-подходяща кола за романтични пътешествия от тази.

Белов се върна с ключове в едната ръка и куп документи в другата.

— Готови сме! — усмихна се и отвори вратата пред Лайза.

Наложи й се да се сгъне на три, за да се промъкне в купето. Влизането в спортната кола не беше проста задача, но за сметка на това вътре беше приятно. Купето беше тясно и повече приличаше на пилотска кабинка на самолет. Саша отмести шофьорската седалка напред, отвори люка на малкото багажно отделение и прибра там пътната си чанта и документите. Седна зад волана, завъртя ключа и двигателят басово забуча.

— Лайза! — усмихна се той. — Предстоят ни две седмици! Две лудешки, незабравими седмици!

Той изкара внимателно колата от двора, подмина непресъхващата локва, излезе на пътя и натисна педала на газта. Автомобилът се понесе напред като пришпорен. Пътниците се залепиха за седалките, а Лайза възкликна от уплаха и удоволствие.

— Искаш ли да ми бъдеш навигатор? — попита Белов и превключи скоростта.

— Боя се, че в такъв случай няма да отидем там, накъдето сме тръгнали!

— Не се притеснявай! И без това не знаем къде отиваме!

Вятърът, който нахлу в купето, разроши кестенявите коси на Лайза, но на нея й се стори, че това не е вятърът, а самото щастие, което най-сетне беше нахлуло като мощна вълна в спокойния й и уютен свят, и я беше завъртяло в непредсказуемия вихър на приключенията.