Александър Белов
Сянката на победата (5)

4.

На сутринта бодрият и спретнат Белов, ухаещ на новия аромат „Блек“ на Армани, спря пред гишето на администратора. Подаде ключа си и каза:

— Освобождавам стаята. Пригответе ми сметката, моля.

Администраторът се усмихна любезно:

— Надявам се, че ви е харесало при нас?

— Да, благодаря — отвърна разсеяно той.

Администраторът се наведе над списъка за регистрация на отседналите в хотела. Намери нужния ред и записа часа на напускането на стаята.

— Впрочем — спомни си нещо. — Имате пратка.

— Пратка ли? — сепна се Белов. — От кого?

— Не зная. Донесе я куриер от Федекс.

Администраторът извади и сложи на гишето кафяв плик. Нещо в него издрънча. Белов разкъса хартията. Върху полираната повърхност паднаха ключове за автомобил на ключодържател, върху който бе изобразен черен като смола жребец, изправен на два крака. Гривата му беше развята.

— Интересно…

Прерови пакета и откри малка картонена картичка. На лицевата й страна имаше негова снимка, направена, както се казва, за вътрешно потребление по време на пребиваването му в следствения арест в Красносибирск. А на обратната й страна се мъдреха няколко думи с печатни букви: „Ще играем ли на рулетка? Остави колата на летището, ако стигнеш дотам. Успех!“ И нищо друго. Белов се засмя. Кой ли беше този неизвестен благодетел? Или ангел на смъртта? Ако се съдеше по ключодържателя и алармата, колата беше скъпа — ферари.

Белов плати, взе пътната си чанта и излезе навън. Край бордюра бяха паркирани западни коли от най-различни марки. Веднага откри онова, което търсеше — едно черно като антрацит ферари. Белов натисна за проба бутончето на алармата и разкошният автомобил моментално му отговори с примигване на габаритите и с приветливо пиукане. За миг Саша се замисли дали си струваше да се качва в тази кола. Представи си как завърта ключа на таблото и — бум! Но разумът му подсказваше друго.

Сега времената бяха други. Държавата беше укрепнала и вече не допускаше до преразпределението на собствеността яките момчета с бръснати глави и кожени якета. Парадоксално, но точно тези издигнали се от самите низини момчета, които смениха кожените якета със скъпи италиански костюми и се преместиха от разкапаните лади в черните лимузини и мерцедеси, помогнаха на новия политически елит да се задържи власт. Защото сега всички те имаха какво да губят.

По принцип, Белов вече не пречеше на никого и не заставаше на пътя на никого, защото владееше своята собственост. Онова, което бе успял да спечели и да удържи. Ала само някой близък приятел или много умен враг би могъл да намери и да сложи тази снимка в плика. Пък и надписът неслучайно беше набран на компютър, защото ако този човек дръзнеше да му се обади по мобифона, сигурно щеше да го разпознае по гласа.

„Значи той ме познава много добре, след като ми предлага такава игра? — помисли си Белов. — В такъв случай какво е това — подарък от съдбата? Или смъртна присъда? При всички случаи е срамно и безинтересно да отстъпя.“

Той отиде до колата, метна пътната си чанта на задната седалка, вмъкна се вътре сгънат на три и седна зад волана. Който и да беше този човек, той знаеше как да му достави удоволствие. Защото беше страхотно, докато чака полета, който щеше да го отведе при любимата му през океана, да се повози с ферари из Москва. Или да полети над Москва? Сърцето му заблъска в гърдите като птица в клетка. Това се казва игра!

Саша затвори очи и завъртя ключа, а дванайсетцилиндровият двигател глухо забуча. Дясната му ръка напипа ръчката на скоростите. Гладкият алуминий погали дланта му. За по-точно включване на скоростите в основата на ръчката бяха направени специални прорези и късият лост се местеше по тях с отчетливостта на затвор на пушка. Белов отвори очи и едва потисна желанието си да начертае линии, оставяйки по асфалта черни следи от обгорели гуми. Той натисна натегнатия съединител, докосна леко чувствителния волан и потегли.

„Първо ще отида в посолството да си получа визата — реши. — А сетне, преди да отида на летището, ще се разходя до любимите си места на Воробьовските възвишения. Да видим на какво е способно това конче.“

Както му обеща вицеконсулът, Белов получи визата си веднага и излезе от посолството, стараейки се колкото се може по-бързо да се гмурне в прохладата на ферарито, в което имаше климатик. Колата беше прекрасна във всяко отношение. Естествено, тя изобщо не беше подходяща за всекидневно каране из града, защото твърдата й тапицерия създаваше чувството, че седиш върху табуретка, но на завоите се държеше прекрасно, не поднасяше и не буксуваше.

Тръгна по „Садовое кольцо“ към Кримския мост. На булевард „Зубовски“ влезе в задръстване, престрои се в лявата редица и започна едва-едва да се влачи. Усещаше почти физически как негодува ферарито, създадено за високи скорости. И изведнъж…

Той хвърли случаен поглед към насрещното движение, и видя познато лице. Нямаше съмнение, беше същото онова лице. Двата потока застинаха. Белов се възползва от случая и побърза да свали стъклото.

— Здравей! — каза. — Ти ли си? — И вдигна ръка до лицето си в класическата боксьорска поза.

— Да — потвърди младежът зад волана на не много скъпата кола корейско производство. Той се вгледа съсредоточено в Белов и явно също го позна.

— Скоро ли заминаваш за Лас Вегас? — попита Саша.

Колата пред него потегли и измина няколко метра.

— Скоро — потвърди боксьорът.

Зад него се разнесоха клаксоните на възмутените шофьори. Белов нямаше да им обърне внимание, но в същото време насрещният поток също се раздвижи.

— Успешен мач, братко! — успя да извика той.

Неясно защо настроението му изведнъж се подобри.

Стана му леко и спокойно. До полета му оставаха около шест часа. Три от тях посвети на шеметно препускане по Воробьовските възвишения и околностите им, изцеждайки всички конски сили от колата, а от себе си — адреналина. През цялото време се чудеше кой би могъл да е тайнственият благодетел и какво означаваше този жест. Навярно бе знак или намек, само че за какво?

Без да си отговори на този въпрос, стигна до „Шереметиево-2“ и остави ферарито на паркинга, както му беше указано. Слънцето бе сменило ослепителножълтата си светлина с нежнооранжева и клонеше на запад. Някъде там Лайза очакваше Белов.