Александър Белов
Сянката на победата (40)

39.

Вторият рунд и почивката вече свършиха и започна третият рунд. Степанцов се постара да засили темпото. Действаше с двете си ръце, нападаше Пейтън, правеше класически комбинации от двойни и тройни удари и се измъкваше навреме от ответните крошета, като се пазеше най-вече от дясната ръка на противника си.

На Пейтън не му оставаше нищо друго, освен да възприеме правилата на играта, които Сергей му натрапи. Не му стискаше да стои до въжетата, защото тогава дългоръкият Степанцов щеше да го докопа от близка дистанция. Световният шампион се опита да укроти темпото. На няколко пъти направи опит да нанесе удар в тялото на претендента, но железният му юмрук неизменно се забиваше в празното пространство.

Когато ударите не достигат целта си, боксьорът се изморява много повече, отколкото, ако разрушава защитата на съперника си. Към средата на третия рунд Пейтън заряза опитите си да убие темпото на Степанцов с няколко точни удара в тялото му. Той вече не се втурваше напред, а тъкмо обратното — изчакваше търпеливо Сергей, примамвайки го към себе си.

Но Степанцов беше добре запознат с този трик. Макар да се движеше много бързо, в същото време беше страшно пресметлив. И пресичаше всеки опит на Пейтън да влезе в клинч с мълниеносни удари от дистанция, след които винаги отстъпваше, удряйки така, че Лари не се решаваше да го преследва.

Степанцов променяше дистанцията, правеше кратка пауза, в която успяваше да набележи новата си посока, и тръгваше напред. И правеше това, като задължително нанасяше удар. По време на третия рунд напълно овладя ситуацията на ринга. Пейтън се държеше добре, но единствено Сергей знаеше какво му коства това. Тъй като нямаше възможност да се приближи и да влезе в клинч, той получаваше тежки удари от Степанцов. И макар засега Лари да не беше зашеметен и да се ориентираше напълно в обстановката, той нямаше какво да му противопостави и не можеше да преобърне хода на двубоя. В почивката преди четвъртия рунд Белов попита Сергей:

— Защо не понамалиш малко темпото? Ако Пейтън издържи, тогава какво ще стане?

И двамата много добре заеха какво ще стане. Пейтън с удар след удар и положение след положение щеше да започне да отиграва отвоюваното преимущество. Изтощеният Степанцов щеше да намали натиска и боят щеше да тръгне под диктовката на шампиона. Той бе изправен пред избор или да изиграе два рунда с по-спокойно темпо, пазейки силите си за финалния сблъсък, или да стигне докрай и да излее всичко, без да жали нито противника си, нито себе си.

— Вода! — изхърка Сергей и наведе глава.

Уотсън поля тила и врата му, след това Степанцов изплакна устата си и изплю водата в кофата. Мечокът на рамото му хищно оголи зъби. Той страшно приличаше на онзи, който срещнаха на празната поляна в сибирската тайга. Широките гърди на боксьора отривисто се повдигаха, а четирите паралелни белега станаха още по-видими.

До гонга оставаха няколко секунди. Сергей се съсредоточи. Без да откъсва очи от Пейтън, той го следеше и се опитваше да отгатне дали тази минута е била достатъчна на шампиона, за да си почине. Пред очите му подскачаха тъмни точици, сърцето му биеше бясно, но умът му работеше хладнокръвно. Степанцов усещаше огромна сила зад гърба си — неразбиваема като каменна стена. Нямаше накъде да отстъпва, пък и нямаше защо.

— Ей сега ще го довърша — каза тихо.

Белов кимна и тупна боксьора по рамото.

— Тогава — напред!

Гонгът удари. Звукът му още отекваше, а Степанцов вече беше на средата на ринга. Пейтън бе успял да направи само две крачки от своя ъгъл. Сергей съкрати рязко дистанцията и без да се замисля, се хвърли в бой. Всички смятаха, че е невъзможно да действа по-бързо, отколкото правеше това в третия рунд, но той надмина себе си.

Червените ръкавици се мяркаха в застиналия въздух толкова бързо, че страничните съдии не успяваха да регистрират ударите, които Сергей нанасяше с такава сила, че настилката на ринга трепереше под краката му. Той играеше ва банк, биеше се така, сякаш бе забравил, че трепачът винаги има шанс.

 

 

Реваз стигна до бензиностанция „Тексако“. За щастие автомивката беше свободна. Той вкара колата между четките, излезе от автомобила и влезе в магазинчето, за да плати. Възрастният дебел мъж със зелена бейзболна шапка, който дежуреше на бензиностанцията, откъсна неохотно очи от екрана на телевизора.

— Какво обичате? — попита дрезгаво той с такъв тон, сякаш искаше да каже: „Що не се разкараш оттука, бе.“

— Да си измия колата — отвърна Реваз и седна на високия стол до стойката. — Какво става? — попита той и посочи с глава към телевизора.

— А-а-а… — махна с ръка мъжът. — Старият Лари много бързо се спече. Преди половин година направи Джон Чивър на кюфте. Но този руснак е много добър. Момчето е яко като… — замълча, подбирайки подходящото сравнение. — Като… мечка, точно така! Можем да разчитаме единствено на прочутия прав удар на Пейтън, във всичко останало Лари губи. Реджи! — викна той.

На прага се появи млад негър с гащеризон и униформена престилка.

— Реджи, иди да измиеш лимузината на господина! — нареди му дежурният с бейзболната шапка.

— Добре! — каза младежът, натисна голямото копче, с което се задвижваха четките, и не помръдна от мястото си. — Ей сега!

Реваз живееше отдавна в Щатите и знаеше, че само някой много наивен човек или светец като Йоан Втори, или римският папа можеше да накара един негър да се труди в такъв момент. Но тъй като Реваз не беше светец, пък и бе изгубил наивността си по кривите пътеки на своя живот, само въздъхна и си поръча кафе. Дебелият му наля някаква кафява помия в пластмасова чаша. Реваз отпи предпазливо и се намръщи. Но нямаше избор. Налагаше се да преглъща каквото му даваха. Той вдигна очи към екрана, та поне малко да неутрализира неприятното си усещане от тукашното кафе и суетенето на този малоумник Реджи. Но онова, което ставаше на ринга, не можеше да се опише с думи.

 

 

Сергей приложи стратегията, която бе подготвил по време на тренировките — смяната на гарда. Той се завъртя към ринга в една посока, след това изведнъж рязко извърна тялото си и вместо традиционния гард за удар с дясната ръка, зае тъкмо обратния, сякаш бе левичар. Пейтън се обърка, но не се издаде. Опита се да удари Степанцов в тялото, но той отскочи и отново се приготви за удар с дясната ръка.

Започваше всяка нова акция с нов гард и най-сетне постигна целта си — в един момент Лари се обърка и пропусна един дълъг ляв хук. Главата му отскочи, а краката му се подкосиха. Хвана се за въжетата и падна на едно коляно. Реферът застана срещу Степанцов, отблъсквайки го настрани, но на него и през ум не му минаваше да удря поваления си противник. Стоеше и чакаше реферът да изкомандва „Бокс!“.

На седем Пейтън се изправи на крака. На осем вдигна ръкавиците си, показвайки, че може да продължи да се бие. Реферът го попита нещо и той кимна.

Но сега вече Степанцов беше наясно, че не бива да оставя противника си да оцелее до почивката. Всичко трябваше да се реши в този рунд. Сергей смачка и стъписа Пейтън. Притисна нещастника в ъгъла и започна да го бомбардира от средна дистанция, като използваше целия си богат технически арсенал. Хукове, прави удари, отново хукове, крошета, отново хукове и ъперкъти се сипеха като градушка върху шампиона.

Лари се опитваше да нанася контраудари, но не можеше да свали ръцете си от главата. Дори и най-малката загуба на контрол щеше да доведе до плачевни резултати. Пейтън тръгна напред, опитвайки се да влезе в клинч и да намали силата на съкрушителните удари на Степанцов. И свали защитата си само за миг, но това беше достатъчно за Сергей, за да му нанесе силен удар отдясно. Докато Сергей описваше дъгата, лакътят му се озова по-високо от юмрука му. Той удряше от горе на долу, тъй като Пейтън беше леко приклекнал. Юмрукът на Сергей се натъкна на ръкавицата на Пейтън, което малко отслаби удара му. В противен случай това щеше да е неминуем нокаут.

Ала шампионът, на когото очевидно му оставаха броени минути и дори секунди да носи тази горда титла, се олюля. Сергей видя, че очите му помътняха. С невероятно усилие на волята Пейтън се застави да се удържи на крака, макар че много по-логично и много по-правилно бе да падне на коляно и малко да си почине, докато реферът регистрира точките. Но Лари Пейтън явно вече беше в такова състояние, в което човек преставаше да мисли логично.

Той залиташе ту на една, ту на друга страна, но инстинктът му на боец не му позволяваше да падне. И Степанцов се възползва от това. Той методично се целеше в брадичката на Пейтън, за да го довърши окончателно. Да нанесе такъв удар, след който Лари вече нямаше да може да стане. Публиката беснееше. Всички много добре разбираха какво става на ринга — извършваше се смяна на шампионите.

Пейтън се отдръпна назад, притисна се във въжетата, а след това се опита се промуши покрай Степанцов, но се натъкна на собственото си марково оръжие — мощен аперкът с дясната ръка, който го уцели право в брадичката. Пейтън отскочи назад и се стовари по гръб. Реферът изблъска грубо Степанцов и се наведе над падналия, за да извади гъбата от устата му. Той скръсти ръце над главата си и махна на секундантите на вече бившия шампион. Един лекар бързаше да се притече на помощ на Лари.

 

 

— Шит! — изруга дебелакът, смъкна ядосано бейзболната си шапка и я шляпна в пода.

Под нея се разкри голяма плешивина, покрита с рижав пух. Отстрани, над ушите му и отзад висяха дълги мазни кичури.

— Какво прави този руснак! — възкликна дежурният, призовавайки Реваз за свидетел.

Реваз кимна и погледна към миялната машина, за да види дали Реджи смяташе да се мотае още. Мачът вече беше свършил, бяха сложили Пейтън да седне на стола, а лекарят му светеше с едно фенерче в очите, проверявайки реакцията на зениците му. След няколко минути щяха да обявят победителя, а след това оставаше съвсем малко време до мига, в който боксьорът, мустакатият доктор и Белов заедно с кльощавата му приятелка щяха да излязат от „Медисън Скуеър Гардън“ и да седнат в натъпканата с взривове лимузина. В този момент лимузината на боса му трябваше да бъде там, защото Роман Остапович искаше лично да присъства на фойерверка.

— Трябваше да заложа на него поне десет долара — каза шишкото, след като вдигна бейзболната си шапка от пода и отново я сложи на главата си. — Но кой да предположи, че ще стане така?

Реваз си спомни провала на Буцаев отпреди два месеца. „Кой да предположи?“ Никой не знаеше. Винаги се появяваше някакъв непредвиден и неотчетен предварително фактор. Предишния път в такъв фактор се превърна упоритостта на Степанцов, а сетне — и на неизвестно откъде появилия се Белов. Но този път всичко щеше да мине както трябва, точно според плана, защото всичко беше предвидено! Звънчето на вратата издрънча и на прага се появи недоволният Реджи.

— Готово, мистър! — каза злобно той, бършейки ръцете си с един парцал. — Заради вас пропуснах най-интересното — добави, посочи към телевизора и направи красноречив жест: събра палеца, показалеца и средния си пръст и ги потърка един в друг.

Реваз се подсмихна. Плати на дежурния и не взе рестото, а плъзна по стойката двата долара и дребните монети към Реджи. Той направи кисела физиономия и каза, че сигурно мачът за званието световен шампион струва повече, но прибра парите в джоба на синия си комбинезон. Реваз излезе от бензиностанцията и с удоволствие вдъхна прохладния въздух, примесен с миризма на бензин. Чиста и суха, лимузината стоеше пред миялната машина. Той седна зад волана и моментално усети, че нещо не е наред. Уж всичко си беше както винаги, но в същото време не беше точно така. Нещо…

„Миризмата!“ — досети се. Тя беше съвсем слаба. Реваз се огледа — кристалното флаконче с лавандуловото масло си беше на мястото. Развъртя капачката, за да отвори флакончето, защото босът му обичаше миризмата да е силна.

Реваз запали мотора, пусна фаровете и се отправи обратно към „Медисън Скуеър Гардън“. На екрана на телевизора реферът сграбчи ръката на Степанцов и я вдигна.

 

 

Белов отдавна бе забравил кога беше плакал за последен път — май че на погребението на Коса, Фил и Пчелата. Животът го беше отучил от сантименталностите, но той и без това не мислеше, че на този свят е останало нещо, което да предизвика сълзите му, ала все пак това се случи…

Руският трикольор, който висеше до американското знаме, започна бавно да се вдига нагоре и стигна чак до тавана. Разнесоха се тържествените звуци на химна. Цялата зала се изправи на крака, изразявайки уважение към мъжеството на състезателя, който днес се оказа по-силен, и към страната, която той представляваше. Белов замря на ринга до Степанцов. И стрелна с поглед Уотсън — гъстите мустаци на доктора потрепваха. Саша знаеше какво изпитва той. Същото, което изпитваха всички те — гордост от родината си, гордост от Русия.

Пред очите му една след друга се нижеха картини от дългия и тежък път, който им се наложи да изминат, преди да настъпи дългоочакваният миг на триумфа. И кой знае защо… очите му се насълзиха, а от радостта сърцето му затуптя още по-силно. Белов отметна глава назад, но една сълза все пак се търкулна от окото му, оставяйки блестяща диря по бузата му. Добре, че никой не видя това. Когато химнът свърши и въоръжените с микрофони репортери започнаха да се провират между въжетата и да излизат на ринга, той прошепна на Степанцов:

— Хайде!

На многобройните въпроси Сергей даде само един, но за сметка на това напълно изчерпателен отговор:

— Нали видяхте всичко. Нямам какво да добавя.

Взе шампионския пояс и го метна на рамото си. Обърна се и се поклони на четирите страни. След това отиде при Пейтън, който седеше в ъгъла си, и му благодари за честната игра. Мениджърите на световния ексшампион моментално се скупчиха около Белов с предложения за реванш, но той им каза, че в момента не е готов да обсъжда тези въпроси. Грабна халата на Сергей и кърпата с олимпийското мече, шмугна се под въжетата и пъргаво скочи от ринга.

Боксьорът и Уотсън хукнаха след него и също тръгнаха бързо през шпалира на охранителите, които удържаха тълпата. Малко преди да стигнат до съблекалнята, Саша внезапно зави встрани и направи знак на останалите да го последват.

— Трябва да излезем оттук — обясни, намятайки червения копринен халат на раменете на Степанцов.

— Защо бързаме толкова? — поинтересува се Сергей.

— Имам чувството — каза Белов и направи пауза, — че ни предстои още един рунд. И може би той ще е най-тежкият.