Александър Белов
Сянката на победата (32)

31.

Боксьорът стана страшно популярен в Красносибирск. Всеки искаше да му помогне с нещо и да му бъде полезен по някакъв начин. Клиниката на доктор Уотсън заприлича на щаб. Дори му се наложи да сложи в кабинета си още един диван, за да има достатъчно места за сядане.

Издебвайки удобен момент, Белов, Фьодор, Лайза, Витя, Светлана — всички отиваха там и започваха да обсъждат предстоящия мач. За щастие проблемът с тренировките се реши от само себе си. Сергей беше професионалист. Той беше свикнал да се доверява на тялото си, а то интуитивно му подсказваше какво трябва да прави. Белов намери записи на мачовете на Лари Пейтън през последните пет години. Степанцов внимателно се запозна с тях, водейки си бележки в един дебел бележник, а след това обясни, че му трябва спаринг-партньор. Уотсън предложи на шега да изпробва в тази роля Лукин. А Белов намекна, че също може да си спомни младостта и да сложи ръкавиците. Но Сергей само поклати глава.

— Не, момчета. Трябва ми професионалист със същия почерк като на Пейтън.

Непросветената в спорта Лайза попита какъв е почеркът на Пейтън?

— Лари вече е на възраст. След две години ще стане на четирийсет. Той е блестящ тактик и стратег. Забелязахте ли, че започва да се боксира едва в пети-шести рунд, а дотогава само се отбранява? Освен това Пейтън е истински трепач.

— Какво значи това? — учуди се Уотсън. — Да не искаш да кажеш, че трепе мухи? Нещо като мухоловка?

— Трепачът — обясни Степанцов — е боксьор, който може да реши изхода от мача с един-единствен удар. Той може да изгуби по точки и едва да се държи на краката си, но само един негов решителен удар, който достига целта, елиминира окончателно противника му. При Пейтън това е десният аперкът. Удар отдолу. Лари поема съперника, позволява му да увисне на него, влиза в клинч и известно време издържа на всички удари. А сетне… — Сергей взе дистанционното управление и пусна записа на забавени обороти. — Вижте! Все едно и също. Дори не посяга с дясната ръка, а отблъсква противника от себе си. В същото време прави крачка назад, извъртайки тялото си по посока на часовниковата стрелка. И докато се отдръпва, нанася удар — обикновено това е едно бързо ляво кроше. Той не влага голяма сила в удара, а само се зарежда за следващия. Противникът преминава в защита с горната част на тялото си — вдига ръце и се опитва да приклекне, та ръкавицата на Лари да мине над главата му. Но забравя, че това е един нищо незначещ номер — само една отвличаща маневра, по време на която Пейтън влиза в нападателна позиция. И тогава… Следва десен аперкът право в брадата. Пейтън се изправя едновременно с удара и завърта рязко тялото си, но вече обратно на часовниковата стрелка. Юмрукът му минава на близко разстояние, без да се засилва особено, но въпреки това ударът му е много мощен. Вижте сами. Противникът прикляка, което означава, че се движи срещу удара; Пейтън влиза в клинч и се изправя, а това означава, че към удара се прибавя и силата на краката му. Третият компонент е завъртането на тялото. И това е всичко. След такъв удар трепач никой не става. Реферите се навеждат над падналия и изваждат гъбата от устата.

— Толкова ли е просто? — попита разочаровано Лайза. — А пък аз си мислех, че боксьорите просто се бият с ръкавици…

— Просто ли? — усмихна се Сергей. — Във всеки вид сблъсък, независимо дали става дума за бокс, самбо, джудо или карате, истинският майстор си има свой коронен номер — шлифована до съвършенство хватка. А изкуството се състои точно в това, да я приложиш навреме. Засега зная само едно — че не бива да допускам Пейтън близо до себе си. Трябва да го държа на дистанция. Затова имам нужда от опитен спаринг-партньор, който предпочита боя от близко разстояние. Ще се боксирам с него, пък току-виж правилното решение дошло от само себе си.

Белов изслуша внимателно доводите му и прецени, че те са убедителни.

— Добре — каза. — Имаш ли предвид някой добър боксьор за спаринг-партньор?

Степанцов се замисли.

— Да, мисля, че познавам такъв човек. Има един, който се боксира в моята категория. Николай Гудков. Само че… Той живее в Петербург и…

— Това не е проблем — прекъсна го Белов. — Витя! — обърна се към Злобин. — Нали чу? Николай Гудков от Петербург. Вдругиден трябва да е тук.

— Няма проблеми, шефе — отвърна той. — Дори не питам жив ли ви трябва или мъртъв. Ще преценя на място.

Всички се засмяха. Витя започна да пресмята дали ще успее да хване вечерния самолет.

— Да-а-а… — рече замислено Сергей. — Трудно е да се биеш с такъв съперник. С Пейтън най-важното е непрекъснато да бъдеш много предпазлив. Боксьорската поговорка: трепачът винаги има шанс, не са празни приказки.

Белов седеше, потънал в мислите си. Очевидно те бяха доста далеч от бокса. Щом чу думите на Сергей, се сепна и удари с юмрук по дланта си.

— Точно така! Много добре казано!

„Трепач! — помисли си радостно. — Ами да, разбира се, аз също имам нужда от трепач! Задължително!“

 

 

Времето до мача летеше бързо. Но още по-бързо Степанцов влизаше във форма. Уотсън го гледаше и не можеше да му се нарадва. Караше Сергей да се тегли по три пъти на ден, защото непрекъснато се боеше, че боксьорът ще прехвърли горната граница на полутежката категория. Раните му вече не му създаваха проблеми. Нямаше никакви ограничения за двигателната му активност. Степанцов бягаше, скачаше, натоварваше се физически и се боксираше толкова, колкото сметнеше за необходимо.

Събуждаше се в шест часа сутринта, изпиваше чаша комбинирани витамини, половин час правеше гимнастика и сетне пробягваше десет километра. След бягането един час Сергей правеше леки физически упражнения, а сетне закусваше. В менюто му преобладаваха плодове, зеленчуци и най-различни сокове.

След закуска Сергей си почиваше малко и заставаше на ринга. Николай Гудков се оказа добър спаринг-партньор. Той нямаше характер на шампион, но беше изключително добре подготвен и разумен състезател. Преди боя двамата със Сергей разработваха тактическа скица на сблъсъка, а по време на боя Гудков умишлено се сдържаше да не му нанася твърде силни удари, тъй като все пак точният и силен удар на състезателя в полутежка категория причиняваше известни увреждания на организма.

Уотсън, който се тревожеше за питомника си, обикаляше около ринга и непрекъснато напомняше на Гудков да бъде внимателен. Дори веднъж Николай не издържа, протегна ръце, сякаш ги подаваше да му сложат белезници, и каза:

— Станислав Маркович, защо не ме вържете?

Уотсън започна да се намесва по-малко, но личеше, че полага доста усилия да се сдържа. Всеки спаринг двубой се заснемаше на видео с камера, монтирана на един статив. След тренировъчния бой Сергей и Николай гледаха записа, правеха си взаимно забележки и споделяха впечатленията си. След като приключеха с разбора на мача отиваха да обядват. Следобед Сергей задължително спеше по час и половина, а след това се захващаше със силови тренировки.

Уотсън не го ограничаваше да поема лесноусвоими въглехидрати и вода, но в същото време строго наблюдаваше белтъчините и мазнините. Мускулите му, които бяха в режим на непрекъснато натоварване, можеха да започнат да трупат маса. Това означаваше един-два излишни килограма. От друга страна, от натоварването мускулните влакна се разпадаха и организмът искаше нов строителен материал. Затова Уотсън всеки ден пресмяташе до грам с калкулатор количеството месо в чинията на Сергей. За сметка на това Гудков ядеше колкото си иска.

Така минаваха ден след ден. Веднъж, докато гледаха поредния запис, Степанцов възкликна:

— По дяволите! Май че открих!

— Какво си открил? — не разбра Николай.

— Открих прекрасен подарък за Пейтън. Това ще бъде страхотна изненада!

— Кажи каква е тя — помоли го Гудков, но той само махна с ръка.

— Утре ще ти кажа. Днес ще обмисля нещата още веднъж, а пък утре…

— Добре. Ще почакаме до утре — отвърна флегматичният Гудков и двамата тръгнаха да обядват.

 

 

Белов също не си губеше времето. Чрез генерал Веденски събра информация за Буцаев и се оказа, че в известен смисъл Роман Остапович е забележителна личност. Саша седеше в кабинета си и за пореден път препрочиташе досието му от Интерпол, върху което имаше гриф „Строго секретно!“.

Неговата подготовка по нещо приличаше на работата на Степанцов, посветена на опознаването на Пейтън. Сергей знаеше всичко за него. Сега и Белов знаеше всичко за своя противник. Боксьорът подготвяше неприятна изненада на съперника си и Белов също измисляше комбинация след комбинация. Степанцов знаеше, че на страната на Пейтън ще бъде почти цялата публика в „Медисън Скуеър Гардън“ и Саша също знаеше, че американската полиция винаги ще застане на страната на американския гражданин, какъвто Буцаев беше вече от седем години. И накрая, Сергей осъзнаваше факта, че трябваше да победи чисто и убедително, тъй като нямаше защо да разчита на лоялността на рефера. И Белов също не си правеше илюзии — срещата му щеше да се състои на чужда територия и нямаше откъде да чака помощ. Но…

„Трепачът винаги има шанс“ — повтаряше си и се усмихваше.

 

 

На другата сутрин Степанцов нямаше търпение да се срещне със спаринг-партньора си. Едва сдържайки тържествуващата си усмивка, той сложи меките си тренировъчни ръкавици с двоен слой дунапрен. С тях не можеше да се нанесе нокаутиращ удар. Уотсън и Гудков усетиха настроението му и се подготвиха за изненади. Противникът мина под въжетата и поскача малко на място, сякаш проверяваше дали рингът е устойчив.

— Готови ли сте? — попита Уотсън, който в момента играеше ролята и на рефер, и на асистент.

Двамата закимаха и започнаха да си нанасят удари от разстояние.

Уотсън включи видеокамерата и удари гонга. Боксьорите се събраха в средата и започнаха да действат по обичайната схема. Гудков влезе в поддържаща роля — той не атакуваше, а само се защитаваше, стараейки се да изтощи противника и в първия удобен момент да влезе в близък бой. Степанцов изпълняваше водещата роля. Той нападаше Гудков, натрапвайки му своя начин на боксиране и своята бързина. И не влизаше в близък бой, а предпочиташе да се държи на средна и голяма дистанция.

Първият рунд мина технично. Степанцов нито за миг не забравяше, че трябва именно да се боксира. И дори нарочно си представяше, че пред него стои не добродушният здравеняк Гудков, а прочутият със способността си да нокаутира Пейтън. Обикновената размяна на удари в сблъсъка с него нямаше да доведе до нищо. Дори нещо повече — той можеше да се окаже опасен, защото в дясната ръкавица на Пейтън сякаш беше скрито изключително ефективно противотанково оръдие. Сергей трябваше да запомни много добре тези положения, за да може в истинския сблъсък да действа автоматично, без да се замисля.

Прозвуча гонг. Боксьорите застанаха в ъглите. Степанцов още веднъж прехвърли наум всичко и подготви асото коз. Искаше му се да види как щеше да се държи Гудков.

Разбира се, Пейтън беше друга работа. Все пак той беше боксьор от световна класа и беше трудно да го изненадаш с нещо. Но все пак Сергей много разчиташе на известно смущение от негова страна. Поне за няколко секунди. Те щяха да му бъдат достатъчни. Във втория рунд започна да се боксира както обикновено. Настъпваше, нанасяше класически двойни и тройни удари и щом противникът му се опиташе да скъси дистанцията, моментално се отдръпваше.

Степанцов атакува Гудков за пореден път, съкрати дистанцията и… с едно бързо движение промени гарда си. Сега стоеше като левичар, опънал напред дясната си ръка. Гудков не реагира веднага. Той започна с прав удар, но Сергей бързо се премести вляво и му нанесе едно кроше над лявата му ръка. Ударът не беше силен, но притеснителен.

Николай започна да се извръща заедно със Степанцов, но Сергей смени рязко посоката и довърши движението си в обратната посока.

Сега вече той нанасяше прави удари един след друг и държеше лявата си ръка в готовност в случай, че противникът му се увлечеше в отбраната си и забравеше за черния си дроб, който прикриваше с лакътя на дясната си ръка. Тогава следваше челно нападение и удар по тялото!

И стана точно така. По природа Степанцов беше десняк, затова правите му удари бяха силни и тежки, а Гудков едва успяваше да ги парира. А когато вече нямаше как да повдигне десния си лакът от ребрата си, Сергей направи фалшив замах с дясната ръка, а с лявата моментално му нанесе удар в черния дроб. Николай замахна с дясната си ръка, но Сергей вече беше отстъпил и веднага беше променил гарда си. Забеляза, че спаринг-партньорът му стана по-бавен, което означаваше, че ударът му бе стигнал до целта си.

След като установи предимство в бързината, Сергей започна да му натрапва своя начин на боксиране. Обикаляше около Николай, непрекъснато го атакуваше и създаде няколко опасни момента. Ако всичко това се случваше по време на истински мач, щеше да се опита да довърши противника си. И сигурно щеше да успее.

След третия рунд двамата изгледаха записа.

— Взе ми акъла — призна си честно Гудков, притискайки черния си дроб с ръка. — Знаеш ли, струва ми се, че трябваше да отидеш докрай. Не ме заболя веднага, но след това… Ако ме беше ударил още веднъж — край! Резултатът щеше да бъде открит.

Сергей се усмихна.

— Видях. Но ти не си Пейтън, а с него е по-добре да се застраховаш.

— Да, май че си прав — съгласи се Гудков.

— Ще обмисля още веднъж всичко — заяви Степанцов, — а утре ще се опитам да предложа нещо ново. Ще видим как ще реагираш.

— Добре. Опитай. Готов съм на всичко заради кюфтетата, които прави твоята Светлана — отвърна Николай. — Ако ще това да продължи половин година.

Боксьорите се засмяха. Сергей се радваше, че е напипал хода, който му беше нужен. Смяната на гарда беше стара техническа хватка. Но в професионалния бокс се отнасяха към нея по-скоро като към ефектен трик, отколкото като към ефективно оръжие. Рядко някой можеше да постигне нещо по този начин. Замисълът беше добър, но както винаги реализацията му куцаше. Ала той трябваше да успее! В противен случай шампионската титла щеше да си остане у Лари Пейтън. Значи трябваше да обработи коронния си номер, да го шлифова и да изчака нужния момент. И тогава Пейтън щеше да изгуби самообладание.