Александър Белов
Сянката на победата (3)

2.

Самолетът за Москва излиташе от Красносибирск късно през нощта. Белов стигна до летището сам, защото не искаше никой да го изпраща. Когато мъж отива при любимата си, това е нещо интимно и дълбоко лично. Той не носеше много багаж, а само една стилна вишнева на цвят, също като обувките му, пътна чанта от свинска кожа марка „Гучи“ и толкова. В пътната чанта имаше чисто бельо, няколко ризи, чорапи, носни кърпи и тоалетни принадлежности. Всичко останало се канеше да си купи оттам. Да обикаляш с любимата си по магазините беше скучно занимание за Саша, но не и неприятно. Естествено, Лайза беше рожба на своята страна и епоха, но на коя жена не й блясваха очите при думата „пазаруване“? Може би единствено на статуята на колхозничката, която се издигаше пред Всесъюзния изложбен център, пък и тя сигурно също се радваше на сърпа си.

Белов премина през регистрацията и зачака момента за качването в самолета. След половин час автобусчето откара пътниците до огромната машина. Той седна на мястото си и се приготви хубавичко да се наспи. Трябваше да кацнат в Москва рано сутринта. Това беше добре, защото щеше да има време да се отбие в американското посолство и ако с визата му станеше засечка, щеше да разполага с два часа, за да задвижи нещата. И да натисне някои лостове, които не бяха достъпни за простосмъртните.

„За простосмъртните…“ Той се замисли и отново усети двойственото си положение. Силата, властта, парите… Всичко това го постигна сам. След фаталния изстрел на летището намери сили в себе си, стисна упорито зъби и отново запълзя нагоре. До самия връх. И успя. Навярно защото никога не си оставяше път за отстъпление. Действаше директно и решително, почти без да се замисля за последствията. И изповядваше принципа на Наполеон: „Най-важното е да влезеш в бой, после ще му мислиш.“

Сега се появи повод да се замисли за живота си. И не само повод, но и време да се огледа и да разбере какво се случва. Нима се бе потопил до гуша в работата си, защото се боеше да спре и да се погледне отстрани? Предстоеше му да лети шест часа, достатъчно, за да поразсъждава и да направи трезви оценки.

През салона премина стюардесата, бутайки пред себе си количката с напитки.

— Желаете ли нещо: минерална вода, пепси-кола, „Байкал“? — попита тя.

Белов отказа всичко. Съседът му — дебел мъж с къдрави черни коси, сресани на една страна, за да скрият плешивината му, го погледна лукаво. Очевидно копнееше да си поговори с някого.

— А искате ли водка, скрил съм малко за всеки случай — попита той Белов и извади от горния си джоб плоско метално шише.

— Не, благодаря — усмихна се Саша. — В случай на авария предпочитам да умра трезвен.

Стюардесата му се усмихна, но не както се усмихват на пътник, а на красив мъж, и продължи нататък. Той се извърна към илюминатора и започна да наблюдава как ситно, ситно трепти крилото от двигателите, които с рев набираха мощ, за да издигнат металната птица в небето.

— Значи вие не се страхувате да летите със самолет? — попита го завистливо съседът му.

— Да летя ли? — уточни Белов. — Не, не се страхувам да летя. Но се страхувам да падам. Макар че не падането е толкова страшно, а рязкото му спиране.

— Точно това имах предвид — подхвана съседът му.

— Не говорете така, в крайна сметка нито един самолет не е останал във въздуха — успокои го Саша и доста нелюбезно се извърна към илюминатора.

В момента най-малко от всичко му се щеше да обсъжда колко е опасно да се лети със самолет. Той потъна в мислите си. „Толкова добре разбирам Лайза! — помисли си. — Аз също имам чувството, че изпускам нещо. Нещо особено и много ценно. Както и да е. Поне нея няма да я изпусна.“

Той опря глава на облегалката, затвори очи и се престори на задрямал. Машината се засили по пистата. Белов потъна в креслото. Самолетът разви достатъчна скорост, за да се откъсне от земята, издигна се във въздуха и излетя в небето. В това имаше нещо символично — самолетът набираше височина и не искаше да остане на земята, защото неговата работа беше да носи хората на крилете си. Да лети! Да бразди атмосферата!

Белов беше убеден, че и той има същото предназначение. И с радост се отдаде на чувството за полет, което не можеше да се сравни с никое друго. Уж всичко беше наред, но нещо разваляше настроението му. Вслуша се в себе си и разбра какъв е проблемът.

Москва… Летеше към Москва и нямаше никакъв начин да я подмине. Този град, с който го свързваха много неща, сега му се струваше недружелюбна и враждебна територия. И знаеше защо. За него Москва се асоциираше с Бригадата, с Олга, със смъртта на Коса, Фил и Пчелата. Красносибирск вече му стана скъп, там всичко му беше близко, познато и… любимо. А пък Москва… Независимо от волята мислите му свърнаха по пътя, по който много отдавна бе поставил забранителни знаци. Да, всичко това се бе случило. Беше станало и беше отминало. Оттогава бе изтекла много вода, но дирята в душата му не бе изличена. Дори не беше диря, а белег. Нащърбен и груб.

Истински парадокс! Белов летеше от Красносибирск за Ню Йорк през Москва и в действителност извършваше скок от новия си живот в друг, още по-нов. А му предстоеше да се прехвърли точно в Москва — там, където миналото се оказваше по-силно от настоящето. Там, където спомените бяха по-ярки от живите хора. Саша въздъхна и затвори очи… Дори не усети как заспа.

 

 

За кой ли път в последно време му се присъни Фил. Защо ставаше така, разбра едва сега, когато той му се присъни в целия си блясък. С боксьорски гащета, гол до кръста, а по релефните му гърди се стичаха струйки пот. Фил носеше алени боксьорски ръкавици. Лявата му вежда беше разцепена и обилно намазана с вазелин. Устните му бяха подпухнали, а под носа му имаше ситни капчици кръв, но той се усмихваше.

— Бели! — повтори Фил. — Побеждава онзи, който не се предава. Запомни го! Можеш да паднеш… Веднъж или два пъти… Няма значение колко пъти ще паднеш. Най-важното е точно толкова пъти да се изправиш, разбираш ли?

— Че аз не правя ли така? Според мен винаги постъпвам точно така — рече Белов.

Не дръзна да припомни на Фил, че вече го няма. И че единственото място, на което могат да се срещнат, са собствените му тревожни сънища. Затова само повтори:

— Фил, не се притеснявай за мен. Колкото и пъти да падна, пак ще се изправя.

Но той като че ли не го слушаше. И упорито настояваше на своето, както постъпваше и в живота:

— Побеждава само онзи, който не се предава. Онзи, който е готов да стигне докрай.

Прозвуча гонг. Фил се огледа и сви виновно рамене:

— Вече тръгвам, чакат ме. Момчетата те поздравяват.

— Да, разбира се. И ти ги поздрави от мен.

Подсъзнателно Саша разбираше, че всичко това се случва насън, но все пак изпитваше вина. Ето, той беше жив, здрав, преуспяващ, а Фил, Коса и Пчелата съществуваха неизвестно къде. Разбира се, ако изобщо съществуваха извън сънищата му.

Приятелят му оправи боксьорските си гащета и тръгна небрежно към ринга. Но изведнъж сякаш си спомни нещо и се обърна:

— Помогни му, Саня.

— На кого? — изуми се Белов. — За кого говориш?

— Той е наша кръв, Саня. Той също ще стигне докрай.

— Кой?

Отговор не последва. Отново прозвуча гонг и Фил се скри от погледа му. След миг се разнесе механичен, усилен от микрофона глас:

— Внимание! Мач за званието шампион на света в категория…

„Шампион на света ли? — изненада се Саша. — Значи Фил се бие за званието шампион на света?“

В съня му нахлу гласът на стюардесата:

— Самолетът се готви да извърши кацане в столицата на Руската федерация — град Москва. Моля, затегнете коланите и останете на местата си.

Саша се събуди. Самолетът пореше със сребристия корем на корпуса си бялата пяна на облаците и се подготвяше да се насочи към пистата за кацане. Белов се стегна. Чувстваше се бодър и освежен. Дори дебеланкото, който се страхуваше да лети, вече не го дразнеше. Само последната фраза на Фил се въртеше в главата му и не му позволяваше да забрави съня: „Помогни му, Саня, той е наша кръв…“

Самолетът започна да се снижава. Дебеланкото пребледня от страх и се сви в креслото със свити крака. Белов го потупа по пухкавата ръка:

— Всичко ще е наред!

Това не го успокои. Мъжът панически се вкопчи в облегалките на креслото и се отпусна, едва когато колесникът на самолета докосна меко бетонната писта. Двигателите забучаха и убиха скоростта на многотонната машина.

— Слава богу, пристигнахме! Свърши се! Следващият път — само с влак — зарече се дебеланкото с пресилена усмивка.

— А пък аз днес пак ще летя. В краен случай, утре — усмихна се Белов. — Самолетът живее само когато е в полет!

Съседът му го погледна хем със завист, хем така, сякаш е полудял.