Александър Белов
Сянката на победата (29)

28.

Те преминаха без произшествия и през четвъртия водоскок, но на петия търпението на Съдбата се изчерпа. Белов не забеляза скрития под водата камък. Опитен ловец като Аким веднага щеше да види малкия водовъртеж над него, но за него това беше пълна изненада.

Дъното на лодката се охлузи по камъка и се обърна напряко на течението. Саша не успя да изравни плавателния съд и застигналата го вълна го преобърна.

В последната секунда през ума на Белов се стрелна: „Само да не изгубим нещо.“ С едната си ръка сграбчи копието, а с другата се хвана за въжето, опънато покрай борда. Забеляза, че Степанцов направи същото. Греблото заплува надолу по течението, мяркайки се в кипналата пяна, а раницата, която беше по-тежка, моментално потъна към дъното. За щастие след водоскока течението вече не беше бурно. Белов изплува от водата и веднага повлече лодката към брега, но това се оказа доста трудна задача. Сергей му се притече на помощ и двамата, ругаейки и плюейки вода, отдалечиха лодката от водоскока. Край брега вече беше по-лесно.

Белов се запита дали имат шанс да намерят раницата и установи, че той е равен на нула. Вероятно течението я беше повлякло по дъното далеч напред и дори не си струваше да се гадае къде би могла да бъде тя в момента.

— Предлагам да стигнем до вира, там да си починем и да продължим нататък, за да търсим Алатир-камък — каза Саша.

Степанцов се съгласи. Те преобърнаха лодката и изляха водата от нея. След това събуха ботушите си и направиха същото. Мокрите дрехи вледеняваха телата им, тресеше ги, но стремежът им да стигнат час по-скоро до заветното място беше по-силен от треската.

Качиха се в лодката и продължиха да плават нататък. Белов седеше на кърмата, а Сергей се бе надвесил през носа.

Сега, когато вече нямаха гребло, им се налагаше да насочват лодката с ръце. Плуваха така в течение на още половин час. Слънцето се търкулна към хоризонта. Най-сетне пред тях се показа вирът, покрай който имаше плитчина и бряг, покрит със снежнобял пясък.

— Стигнахме — каза Белов.

Двамата замахнаха силно още няколко пъти и акостираха на брега. Белов първо изтегли лодката колкото се може по-далеч от водата. След това съблече всичките си дрехи, изстиска ги и метна мокрите неща върху клоните на гъстите храсталаци. Степанцов последва примера му.

— Хайде да изчакаме, докато всичко изсъхне — каза Белов и се свлече на топлия пясък.

Часовникът показваше четири и половина. Едва сега осъзна колко много е уморен. Макар Степанцов да беше по-млад и по-як от Саша, също едва се държеше на краката си. Легна до него. Над прострените дрехи се издигаше лека пара — след час-два всичко щеше да е сухо. А след минута и двамата вече спяха дълбоко…

 

 

Белов се събуди от отвратителното жужене на комари. Те впиваха стотици жила в тялото му и се опитваха да изсмучат всичката му кръв. Саша скочи и започна да се пляска по гърдите и раменете. Комарите гинеха на рояци, но нямаха намерение да се предават. На мястото на един убит моментално долитаха други пет и отново пикираха със звънки стонове като месери.

Белов изтича до дрехите върху храстите и бързо започна да се облича. Както предполагаше, всичко беше изсъхнало. Ако съдеше по часовника, бяха спали до девет часа вечерта. И това беше много добре, защото сега се чувстваха бодри и освежени.

Саша обу камуфлажните си панталони с широк колан и облече тънкия зелен пуловер и якето си от дебел плат. Седна върху лодката, изтупа краката си и обу чорапите и ботушите си. И погледна към Степанцов. Той също беше готов. Белов изтегли лодката още по-далеч от брега и сложи няколко камъка в нея, за да не я отнесе вятърът.

След това размота парчето кожа, в което беше увито копието, сгъна го и също го хвърли в лодката. Провери дали острието се крепи здраво върху пръта. То беше завързано по някакъв особен начин, след което бе намазано или със смола, или с някакво особено лепило. Краищата на необработената кожа изобщо не личаха. Докато гледаше приготовленията му, Степанцов провери дали дългото широко острие влиза и излиза без проблеми от ножницата на кръста му…

 

 

От брега, от самия край на водата много добре се виждаше планината — ориентирът, който им бе посочил Аким. Залязващото слънце обливаше възвишенията й с червеникава светлина. Сега планинската верига приличаше на огромни каменни брадви, обагрени с кръв. Сравнението беше притеснително, но кой знае защо това беше първото, за което Белов се сети.

Той дълго разглежда скалите. Те го привличаха и го мамеха, караха ноздрите му да потръпват от миризмата на приближаваща се опасност, а сърцето му — да бие по-силно. Някъде наблизо беше Алатир-камък. „Ако не аз, тогава кой?“ — помисли си Саша и стисна още по-здраво копието. Спокойната му решителност се предаде и на Степанцов.

— Да вървим — каза Саша и направи първата крачка…

Житейският му опит му подсказваше, че най-трудното е да направиш първата крачка. След това всичко ставаше по-лесно. Започнаха да се промъкват през гъстите храсталаци. Острите като котешки нокти бодли се закачаха за дрехите им и оставяха червени драскотини по ръцете им. Белов си помагаше с копието, като ту разтваряше, ту разсичаше клоните сякаш с мачете. Струваше му се, че металното му острие само му посочва пътя като стрелка на компас. Щом се отклонеше встрани, копието натежаваше.

Тук нямаше никаква пътека, пък и нямаше как да има, защото до Алатир-камък можеше да се отиде само веднъж в живота. А ако можеше да се вярва на Аким, далеч не всеки, който беше стигнал до него, се бе върнал обратно.

Храсталаците свършиха, започна рядка гора и скоро Белов и боксьорът се озоваха сред гъсти кедрови дървета. Слабата светлина на залеза почти не проникваше под сводовете на вековните им корони. Тук цареше дълбока тишина, която от време на време се нарушаваше от пукота на сухите съчки под краката им. На Белов не му се щеше да мисли за това, но не можеше да се отърве от чувството, че това не беше пукот на съчки, а на костите на онези неудачници и користолюбци, които бяха решили да изпитат съдбата преди него. Изведнъж му се стори, че бяха попаднали на друга планета, където действаха съвсем други закони и правила.

Странно… Той беше видял доста неща в живота си, много повече, отколкото бе имал възможност да види който и да било. Зад гърба му беше опасната военна служба в Памир, престъпните подвизи на Бригадата, смъртта и възраждането му за нов живот на бунището, чеченският плен, затворът и съдът, личната му война с арабските терористи в Близкия изток, слизането в кратерите на дремещите вулкани… Но сега кой знае защо всичко това му се струваше толкова далечно, несъществено и нереално…

Веднъж Лайза каза за Лас Вегас, че това е най-фантастичното място на земята. Може би имаше право. Но какво означаваше Лас Вегас, който бе създаден от човека на празно място, в сравнение с глухата сибирска тайга, където Великото безмълвие пазеше величавата тайна на природата? Какво можеше да спечели човек на блекджек или на рулетка? Разноцветни жетони и нищо повече. Залагаш жетон и печелиш жетон. Всичко е много просто. А тук, край Алатир-камък, им предстоеше да направят много по-сериозен залог, но за сметка на това, ако им провървеше, печалбата щеше да бъде несравнимо по-голяма, отколкото всичките жетони и пари на света, взети заедно…

Наложи им се да прескочат стволовете на повалени от бурята дървета, да се провират през острите чворове, да се промъкват през прегради от преплетени клони, но и двамата продължаваха да се движат упорито напред като две ракети, които следват набелязана цел. Внезапно започна да притъмнява — много бързо, буквално с всяка изминала секунда. Фенерчето и запасните им батерии бяха потънали заедно с раницата. Намазаният с парафин и скрит във водонепромокаемата метална кутийка кибрит — също. На небето засия луната и моментално, сякаш напук, също се скри зад облаците.

Докато очите на Белов не свикнаха с тъмнината, той се движеше опипом. Пронизваше непрогледната тъма с копието и едва тогава правеше крачка напред. Зад гърба му се чуваше ускореното дишане на Степанцов. Те вървяха мълчаливо, сякаш нямаха нужда един от друг. Аким им каза, че Алатир-камък се намира само на някакви си три-четири километра от брега. Белов имаше чувството, че отдавна вече са изминали това разстояние, а целта на пътешествието им все още не се виждаше. Пък и какво ли можеше да се види в тази непрогледна тъмнина?

Неизвестно защо копието престана да му показва пътя. Дали пък не бяха стигнали? Той спря и се облегна на пръта му като пастир на гегата си. Сега приличаше на древен жрец — на повелителя на стихиите, на онзи, чийто знак беше татуиран на рамото му. Той затвори очи… И внезапно почувства гората наоколо по друг начин, с цялата си кожа. Вероятно това би изглеждало странно на някого, но той виждаше по-добре със затворени очи. Потрепващите контури на дърветата сякаш по някакво чудо се проектираха върху вътрешната страна на клепачите му. Сега той вече можеше да стигне където и да било…

Вдясно от него се разнесе крясък на птица. Белов не знаеше каква е тя. Чуваше гласа й за пръв път, а той беше звънък, пронизителен и в същото време мелодичен. Птичият крясък го викаше, предупреждаваше го за нещо. Белов извърна глава натам, откъдето се чу крясъкът, и изведнъж видя между дърветата бледозеленикаво сияние. Значи Алатир-камък беше там.

— Саша… — подвикна му боксьорът и видението изчезна, сякаш бе нарисувано върху стъкло с фосфоресциращи бои, които дъждът беше измил.

Белов трепна, отвори очи и се обърна.

— Саша, какво има? Защо спря?

— Нищо, просто се заслушах в птицата. Чу ли я как пееше?

— Птицата ли? — попита подозрително Степанцов. — Каква птица, Саша? Тук е тихо като в морга!

Белов вече бе престанал да се учудва. Значи все пак имаше дарбата да провижда! И затова бе останал жив досега, въпреки всички удари и подводни камъни на съдбата. Той отдавна имаше чувството, че притежава някакви необичайни способности, но пропъждаше тази мисъл, защото винаги му се искаше да бъде „обикновен човек“, каквито бяха родителите му.

Белов би предпочел да живее в обикновен градски квартал, в обикновено жилище и всеки ден да ходи на обикновена работа. И дори си мечтаеше за това, когато тежестта на отговорностите му ставаше непоносима или нещата в комбината не вървяха по най-добрия начин. Но целият му живот беше потвърждение на днешната му догадка. А това означаваше, че всичко, което му се бе случило напоследък, не беше случайно. Саша се подсмихна на мислите си.

— Трябва да тръгнем натам — каза той и пое уверено надясно през нощната тъма — там, където видя… не, не видя, а почувства зеленикавото сияние.

— Саша, сигурен ли си? — попита Сергей, догонвайки го.

— Сигурен съм. Знаеш ли, оказа се, че със затворени очи виждам повече, отколкото с отворени.

Белов се досещаше, че Степанцов е объркан и очаква обяснения, но не искаше да му казва нищо. Защо трябваше да го прави? И без това всеки човек беше затворен завинаги в собствената си черепна кутия и никога не би могъл да предаде адекватно на себеподобните какво мисли и какво усеща в действителност. Можеше да направи това само с помощта на думите, които изопачаваха всичко и бяха лъжовни.

— Камъкът е някъде тук. Усещам го — каза Белов, без да се впуска в подробности. — Той ме вика…

Известно време вървяха сред пълен мрак. Появи се силен вятър и зашумя по върховете на дърветата. Той разпръсна облаците и небето постепенно започна да просветлява, сякаш някой разреждаше небесната чернилка с осветена вода. Тъмносиният купол над главите им се обсипа с блестящи звезди. Те изглеждаха толкова близки и достъпни, че се изкушаваха да ги докоснат с ръце.

Белов и боксьорът излязоха на края на една поляна, обляна със сребристата светлина на луната. Поляната имаше формата на гърло на бутилка и на другия край се стесняваше. Там, в най-тясното й място, падаше тежка сянка. Светлината сякаш се боеше да докосне онова, което се намираше там.

Белов стисна още по-силно пръта, повика с жест боксьора да го последва и двамата поеха напред. Короните на дърветата отново зашумяха, сякаш Господарят на тайгата им казваше нещо със сърдит глас. Белов изпита странна премала, която се разля по цялото му тяло. Прииска му се да легне на земята и да заспи, да потъне в дълбок непробуден сън подобен на смърт.

„Трябва да го направя!“ — каза един глас, той преодоля обзелата го слабост и продължи да върви. Гласовете ставаха все повече — молеха, искаха, заплашваха, заклеваха.

Нещо необяснимо и непреодолимо му противодействаше и той сякаш си проправяше път през внезапно сгъстения като желе въздух. И колкото повече се приближаваше към камъка, толкова по-трудно правеше всяка крачка. Степанцов дишаше тежко зад гърба му. Белов беше сигурен, че на боксьора му е още по-трудно, отколкото на него.

В полумрака, буквално на десет крачки от него проблесна и угасна огромна камара с височината на човешки ръст. Алатир-камък го викаше и го мамеше при себе си като фар, но някаква спокойна и жестока сила не го допускаше до него и правеше всичко възможно да му попречи. Враждебните гласове станаха още по-силни и ясни и крещяха един през друг: „Спри! Нямаш нужда от това! Зарежи го!“

Но вътрешният му глас също се засилваше и скоро в ушите му оглушително зазвуча: „Не бъди роб. Не бъди воин. Стани господар на бъдещето. Стани жрец!“

Пред очите му се нижеха картини: пари, пари, пари, думи, жени, власт — необятна и абсолютна… Белов с огромно усилие изпъна ръка напред. В този миг камъкът му отговори с бледозеленикаво проблясване. На повърхността му ясно се изписа мистичният знак — кръстът със слънчевия кръг около него. Саша допря дясната си длан до горящия символ. По нея се разля мека топлина, блясъкът преминаваше през плътта като рентгенови лъчи и той виждаше всяка костица и всяка пулсираща вена. Пари, слава, власт… Тези картини започнаха да се мяркат още по-бързо пред очите му, но той напрегна волята си и прекъсна безсмисления им кръговрат.

„Господарю! Убий звяра, който измъчва сърцето му! Господарю! Убий звяра! Господарю! Убий го!“ — повтори три пъти наум.

Блясъкът се разлюля, за миг угасна и отново пламна. През гората премина лек ветрец, сякаш Господарят на тайгата го осени с благоволението си. Суетата, която изпълваше сърцето му, се стопи като лед на слънце и то стана свободно и чисто като астрална светлина. Може би човек се чувства толкова свободен и чист само в най-ранното си детство.

Белов вече не усещаше смазващата тежест на съблазните, които задължително би трябвало да се пробудят у всеки, който заставаше пред Алатир-камък. Той успя да ги победи! Пари, слава, власт… Суета. Желанието да помогне на приятеля си беше искрено, светло и истинско.

Усещаше, че камъкът излъчва огромна сила, която може би можеше да се равнява с онази, която заставяше нашата планета да се върти. И сега тази сила се вливаше като мощен поток в душата му и изпълваше цялото му тяло. Тя беше толкова радостна, че му се искаше да извика така, че да го чуе цялата вселена.

И колкото по-силен ставаше Белов, толкова повече отслабваше светлината, излъчвана от камъка. Тя сякаш се преливаше в Саша, който се запасяваше за дълго с астралната енергия, като в същото време осъзнаваше, че това, което се случва в момента, изобщо не е краят на тази история и че му предстои да направи още много неща.

Най-сетне Алатир-камък угасна окончателно. Сега грамадата беше абсолютно черна, толкова черна, че дори се открояваше на фона на нощния мрак.

— Тръгваме си — каза Белов.

— Чакай малко! — възкликна Сергей. — Ами аз? Да не мислиш, че нямам за какво да помоля Господаря?

Моментът беше труден. Белов се колебаеше и много добре знаеше защо. Можеше ли да има пълно доверие на боксьора? Доколко чисти бяха неговите помисли? Дълбоко в себе си не се съмняваше, че среднощният поход до камъка е заплатен и подготвен от целия му предишен живот. Всичко, което му се бе случило досега, го беше направило по-твърд, но не го беше озлобило. Казваха, че калта не полепва по белите пера на лебедите. Тя не полепна и по него, макар че навремето беше попаднал в най-голямата мръсотия. Най-важното бе, че скритият в него невидим живец — живецът, който не му позволяваше да се прекърши, беше останал цял и невредим. А Степанцов… Той едва ли беше готов за такова изпитание. Но никой нямаше право и да му забрани това.

— Опитай — съгласи се Белов. — Надявам се, че Господарят на тайгата разполага с достатъчно изненади за всички.

Но когато Сергей се приближи до грамадата и допря ръка до нея, камъкът си остана черен. Колкото и да се стараеше боксьорът да му въздейства мислено, нищо не се случи.

— Лимитът е изчерпан — отбеляза Саша, — няма смисъл да висим повече тук, да се махаме…

Може би шеговитият му тон, а може би силата, която Саша получи от камъка, подействаха на Степанцов, но той не му възрази.

Върнаха се в средата на поляната. Белов откри Полярната звезда. Медвежка се намираше на юг от Алатир-камък, а това означаваше, че звездата трябваше да остане зад тях.