Александър Белов
Сянката на победата (27)

26.

Белов не летеше над тайгата за пръв път, но въпреки това не можеше да не се възхити на прекрасния пейзаж, който се разкриваше през илюминатора. Сякаш на света имаше само два цвята: небесносиният на наситената прозрачна синева на небето и мътнозеленият на боровете, застлали земята като оредяла козина на гигантско митично животно. Слънцето заслепяваше очите му. Той дръпна сенника и се премести от другата страна на пейката по-близо до Степанцов.

Саша беше изправен пред трудна задача — да накара Сергей да забрави страха от поредно поражение. Трябваше да го настрои за победа. Само за победа и за нищо друго. Всичко трябваше да се сведе до една проста мисъл или по-скоро, чувство: ти можеш!

И това беше единственото възможно нещо. Усещането никога не подвеждаше Белов. И то упорито го водеше към тайгата — мястото, където всички въпроси се решаваха много просто. Основният закон на тайгата гласеше: онзи, който е по-силен, е прав. Или по-точно, жив! Или си победител, или си труп. Цената на победата е животът. Цената на поражението е смъртта.

Ако успееха да направят онова, което Белов беше замислил, след три дни щяха да се върнат в Томилино живи и здрави, а ако не успееха, пилотите, които щяха да дойдат да ги приберат от тайгата, никога нямаше да ги намерят живи…

 

 

Те летяха дълго — повече от два часа. Степанцов седеше отпред на неудобната, облицована с изкуствена кожа пейка и гледаше през илюминатора. Белов сложи раницата си на пода, настани се удобно върху нея и се опита да заспи. Но все не можеше. Имаше чувството, че с всичка сила върти педалите на велосипед със спукани гуми по павирана улица.

Най-сетне вторият пилот се подаде от кабинката, обърна юмрук надолу и показа с палеца си, че се спускат. Вертолетът намали височината си, а Белов клекна и сграбчи раницата си. И обясни със знаци на боксьора, че вертолетът няма да ги чака, а ще ги остави и ще се върне обратно. Степанцов кимна в знак, че го е разбрал.

Металното водно конче съвсем символично докосна зелената трева с колесника си. Белов отвори сам вратичката му и скочи долу. Степанцов хвърли раницата си и го последва. Двамата едва успяха да се отдалечат на бегом на десетина метра, когато пилотът засили оборотите и вертолетът се издигна в небето. Белов и боксьорът стояха, наблюдавайки как той набира височина, прави завой и поема по обратния курс.

Когато бученето на вертолета стихна в далечината, Саша се обърна към Степанцов и му каза:

— Тук сме сами. И само от нас зависи дали ще се върнем обратно, или ще останем завинаги в тайгата.

Той вдигна раницата си, метна я на рамо и закрачи уверено напред.

На няколко пъти Саша въздъхна дълбоко, наведе се и откъсна някакъв червен плод, скрит под нежнозеленото листенце. Плодът беше сочен, воднист с голяма костилка във вътрешността си. Тук, в Сибир, наричаха този плод костилковка. Неповторимият му вкус и ароматният въздух му подействаха като лек наркотик. И той изпадна в нещо като еуфория.

Белов забеляза, че Сергей много изненадано се оглежда. Саша знаеше, че шокът от срещата с тайгата скоро щеше да премине. Могъществото на тайгата щеше да отстъпи и да престане да потиска съзнанието му с огромния си товар. Щяха да се появят възторг и чувство, подобно на опиянение — чувството за пълна свобода и щастие.

Белов веднага се отправи към един изсъхнал бор в края на поляната. Вдясно от него започваше пътечката, която водеше към селцето в тайгата. Той се зарадва, че борът още се крепеше, защото в тайгата всичко се променяше много бързо, тъй като това си беше просто една джунгла, само че северна. Отдавна искаше да види това подобно на скулптура дърво, което миналия път толкова го порази, и затова слезе от вертолета тук, а не близо до селището.

Те се приближиха до изсъхналото криво дърво. Навремето този бор с причудливо извит ствол беше толкова висок, че сякаш подпираше небето. След това изсъхна, а една зима не издържа на тежестта на натрупания по него сняг и се прекърши надве. Сега мъртвото дърво приличаше на човек с протегнати ръце, а долният му най-дебел клон сочеше на северозапад.

— Натам сме — каза Белов.

— А какво има там?

— Там ли? Там ни чакат. — Той уверено пое по едва забележимата пътечка.

 

 

Двамата крачеха по пътечката, която криволичеше между дърветата. Колкото повече навлизаха в гората, толкова повече се сгъстяваше тъмнината, тъй като могъщите хвойни скриваха светлината. Изведнъж тревата, която се стелеше по земята покрай дънерите на дърветата, свърши. Сега те вече стъпваха по килим от меки изсъхнали хвойнови иглички. Беше толкова тихо, че дори не се чуваше шумът от собствените им стъпки.

— Дълго ли ще вървим? — попита Степанцов.

Необяснимо защо започна да шепне, вероятно заради дълбоката тишина, която цареше наоколо.

— Не много — отвърна му също така тихо Белов, — около километър и половина. Там, в долчинката, е селцето Медвежка. На сто версти наоколо няма никакво друго човешко присъствие. Цялата Медвежка се състои от шест къщи. Но само една от тях е обитаема. През лятото в нея живее ловецът Аким.

— През лятото ли? А защо през лятото?

Белов се сети, че навремето също много се изненада от този факт. Затова подробно обясни:

— Аким се прехранва с лов. Продава кожите на зверовете. През лятото козината на животните е рядка и къса, а през зимата израства и става хубава. Затова ловният сезон трае от октомври до март. През есента Аким отива в тайгата, обикаля зимовищата и събира самурите, хермелините и белките, които са се хванали в капаните. През пролетта продава обработените кожи, а през лятото се подготвя за новия сезон. И трупа в зимовищата храна и дърва. Сега разбра ли?

Степанцов кимна.

— Значи отиваме при него, така ли?

— Да. Ако го заварим. Общо взето, нямаме кой знае каква нужда от него. Защото ще преследваме друг звяр.

Белов внезапно се обърна и посочи към гърдите на Степанцов.

— Този звяр е тук. Той те прави слаб. И ти трябва да го убиеш.

 

 

От време на време пътечката се губеше в тревата, но те отново откриваха едва забележимата отъпкана ивица, която водеше към долчинката. Релефът се промени и сега вървяха по едно баирче. Краката им сякаш сами ги носеха към заветната цел. След около половин час плътните редици на дърветата свършиха и пред очите им се разкри малко селище на брега на една от бързотечните рекички в тайгата.

Степанцов забеляза, че къщите бяха разположени някак странно — в кръг, а не покрай пътя, както беше прието да се строи в Русия. В средата на този кръг имаше стар кладенец. Белов забеляза учудването му и му обясни:

— Нали разбираш, през зимата, когато има виелица, е опасно да се излиза навън. По тези места се извиват такива снежни фъртуни, че не можеш да видиш дори протегнатата си ръка. Като нищо можеш просто да излезеш и никога повече да не се върнеш. Затова къщите са построени в кръг и всички врати водят към средата му. Така е по-безопасно.

Сергей не видя нито един стълб с опънати жици. Значи тук нямаше електричество.

— Естествено! — подсмихна се Белов. — Откъде ще се вземе тук електричество? В тайгата има друга енергия. Много скоро ще я усетиш.

Те се спуснаха по склона към селото. Белов се отправи към една от къщите. Още отдалеч забеляза, че вратата е залостена с дървено резе.

— Значи Аким го няма. Е, какво да се прави? Ще се приготвим да пренощуваме.

Слънцето вече се скриваше зад върховете на тъмнеещите в далечината борове. Саша погледна часовника си — стрелките му показваха осем часа и петнайсет минути.

Той отвори вратата на къщата и влезе в просторното антре. В ъгъла бяха изправени широки самоделни ски, покрити с кожа. На стената висеше корито, издълбано от цяло парче дърво. Вратата, която водеше към обитаемата част на къщата, беше облицована с меча кожа. Тук всичко беше предназначено за една-единствена цел — да останеш жив, да оцелееш в това загадъчно царство на дивата природа.

В средата на стаята се издигаше огромна зидана печка — много по-голяма, отколкото беше прието да се гради в централната част на Русия. Във вътрешността й можеше да седне човек, без да докосва с глава свода й.

— По съвместителство тази печка служи и за баня — обясни Белов. — Вярно, аз нито веднъж не съм я използвал, но Аким ми обясни какво трябва да се направи.

След това влязоха в голямата стая. В средата й имаше маса, скована от дебели недялани дъски, и пейки от двете й страни. На стената висеше грубо скована полица със съдове. Белов свали раницата от гърба си и започна да вади консервите. Той отдели настрана един пакет кибрит и торба със сол, които беше донесъл като подарък на горския обитател.

Стъмни се бързо. Светлината едва проникваше през тесните опушени стъкла на единственото прозорче. Белов взе газената лампа, свали стъкленицата й и запали фитила. Стаята се озари от жълтеникава потрепваща светлина. Саша завъртя фитила, за да не пуши.

Степанцов разтвори раницата си. Той я мъкнеше още от поляната, но дори не се бе поинтересувал какво има в нея. Видя същите неща, които носеше и Белов — консерви, хляб, няколко смени бельо и топли чорапи.

Белов откопча страничния джоб на раницата си и извади ловджийски нож. Той беше дълъг и имаше широко острие. С няколко сръчни движения Саша отвори две консерви със задушено месо и наряза хляба на дебели филии.

— Хайде да вечеряме и да спим — предложи. — Утре трябва да ставаме рано.

На няколко пъти Степанцов предпазливо направи опит да разпита Белов какво е замислил, но той упорито мълчеше и отказваше да му обясни.

След като се навечеряха, Саша легна на леглото на собственика и моментално заспа, а Сергей се настани на една постелка от стари протрити кожи върху зиданата печка. Те миришеха на кисело. Той гледа известно време в почернелия от времето и дима таван, а след това сякаш пропадна в някаква тъмна пропаст…