Александър Белов
Сянката на победата (2)

1.

Предстоеше му важно решение. Белов дори не можеше да си спомни кога за последен път толкова просто решение е изисквало от него да вложи такива усилия. Някакво странно чувство, подобно на завист, потрепна в гърдите му. Налагаше се да признае, че малко завижда. На обикновените, необременени хора, които се връщат от работа, отпускат се и не мислят за нищо. На онези руски мъже, които се прибират, а вкъщи ги чакат чиния с горещ борш и мила жена, която бърше ръце в престилката.

Знаеше, че е така.

Нервността, която измъчваше всички, от шофьорите и докерите до главните мениджъри, постепенно изчезна. Само през последната година рентабилността на производството се увеличи с четири и половина процента. Работниците получаваха навреме и без отлагане заплатите си, които бяха доста високи дори за стандартите на столицата.

Белов веднага определи каква сума от приходите ще отиде за социални нужди. „Не съм открил топлата вода — разсъждаваше той. — Всичко това вече се е случвало. Защо при Путилов или Сава Морозов е имало толкова висока производителност на труда? Защото на първо място не са мислели за високите печалби, а за хората, които осигуряват тези печалби. Това е цялата тайна. И тя е проста като гъбена чорба.“

Най-важното нещо са хората. Белов отдавна бе осъзнал тази истина. Вероятно винаги го е знаел, но успя да го формулира толкова ясно едва сега, когато на директорските му плещи легна отговорността за съдбата на многомилионния колектив. Той помогна на приюта за скитници „Нил Сорски“, отпусна пари за реконструкцията на детската градина към завода, откри две модерни спортни зали и басейн за работниците.

Ядосваше се, когато говореха за руснаците като за нацията, която пие най-много. Хората пиеха от безделие и безизходица. Не всички можеха да видят пред себе си ясни цели — такива, към които си заслужава да се стремиш. Самият той виждаше такава цел, което означаваше, че може да я покаже и на другите. В най-близките му планове влизаше откриването на многопрофилно спортно училище, за да привлече в него децата от проблемните семейства, че дори и безпризорни сирачета, повечето от които се скитаха из градовете на Русия.

Фьодор Лукин се запали от тази идея и сега по цели дни обикаляше Красносибирск и ловеше мърлявите скитничета.

— Виж, откраднал си портмонето на една лелка — гълчеше кротко той, вкарвайки в правия път поредния хулиган, смятан за обществена заплаха, — а пък братя Кличко не крадат портмонета. Просто нямат нужда от това. Искаш ли да станеш като тях? Ела да си поговорим в дома „Нил Сорски“. А след това ще те запиша в едно училище. В спортното!

Белов също не забравяше за спорта. „Здрав дух в здраво тяло“, гласеше латинската мъдрост. Саша беше съгласен с нея само наполовина. „Ако духът е здрав, той задължително ще накара и тялото да е като него.“ Затова по два-три пъти седмично се потеше на тренажорите и всеки петък преплуваше по два километра в басейна.

Понякога се разпалваше и тогава играеше футбол с работниците. По време на играта се превръщаше просто в Саша и изобщо не се учудваше, когато чуваше: „Саньок, пас! Подай напред! А бе, къде биеш, бе, кекавелник?!“

Това близко общуване му позволяваше винаги да е в течение на проблемите в завода и да вижда живота в комбината отвътре. Най-странното бе, че никой от приятелите му в неговия отбор или от отбора на съперниците му не се опитваше да се изтърси при него в комбината и да поиска нещо за себе си. Да го потупа, тъй да се каже, по рамото и да каже: „Саша, помогни ми!“ И Белов го смяташе за много важно. Хората се гордееха с работата си и с общото дело, а това беше добър признак. Значи всичко вървеше както трябва.

 

 

Белов седеше зад бюрото в директорския си кабинет и се опитваше да реши един проблем. Само че все не успяваше. И точно по тази причина в душата му се промъкна това гадно и лепкаво чувство, което приличаше на завист. Не можеше да пусне в отпуск само един-единствен човек — онзи, който може би го заслужаваше най-много от всички останали. Но не можеше да направи нищо, защото човекът беше страшно честолюбив и упорит. Как би могъл да му заповяда нещо? Изобщо не беше в състояние да го направи. Онзи просто щеше да му тегли една. И да му каже: „Остави ме на мира, имам толкова работа. Затънал съм до гуша, а ти ми говориш за отпуск.“

Разбира се, би могъл да приложи административни мерки. Да издаде заповед и да й сложи входящ номер. Да удари кръгъл печат, а отгоре да напише: „За изпълнение, веднага.“ Или: „Тъй да бъде“, както са писали руските самодръжци. Само че би изглеждало най-малкото смешно. И сигурно Любочка — секретарката му, тайничко щеше да се подхилва, докато пише подобна заповед. Защото щеше да й се наложи да напише горе-долу следното: „Аз, директорът на Красносибирския комбинат за алуминий, разрешавам редовен отпуск на… директора на комбината Александър Белов.“ След което Саша трябваше да сложи със замах подписа на същия този Александър Белов.

Ситуацията, изглежда, бе без изход. Осъзнаваше, че трябва да го направи и вече е узрял за това. Трябваше да се спре, да се огледа, да прекъсне за малко това безкрайно надбягване, да си позволи да се отпусне, да си спомни за обикновените и достъпни радости в живота. Но в същото време усещаше, че няма да се справи без чужда помощ. И помощта дойде. Във вид на най-обикновено телефонно обаждане. Чрез серия електронни импулси, преминали през целия Атлантически океан и през половин Европа…

 

 

Белов вдигна слушалката.

— Да, слушам!

— Саша?

Никога нямаше да забрави този глас.

— Лайза? Ти ли си?! Колко… — Едва се въздържа да каже „колко ми липсваш“. Само помълча и добави: — Колко отдавна не съм те чувал. Какво става с теб?

— Нищо. Подозирам, че и при теб няма никакви новини.

— Защо да няма? Аз… Ние…

На другия край на жицата, на хиляди километри от Красносибирск, Лайза въздъхна тежко:

— Можеш да си спестиш обясненията. Всичките ти новини са свързани само с работата.

Всъщност Белов нямаше какво да крие. Оставаше му само да се съгласи:

— Да, права си. Знаеш ли, миналата седмица…

Лайза го прекъсна:

— Саша, не искам да те обиждам… На мен, разбира се, ми е много интересно да науча какъв е цветът на дима от комините на Красносибирския комбинат за алуминий, но — повярвай ми — не ти се обадих заради това. При нас е нощ, три часът е…

Тя замълча, а Белов се изплаши, че разговорът всеки момент ще приключи, и побърза да попита:

— Нощ ли е? И ти не спиш? Какво виждаш навън?

В слушалката се чу шумолене, а сетне приглушен звук от стъпки. „Сигурно отива до прозореца“ — помисли си той.

— Лампи… — отвърна Лайза. — Улични лампи. Знаеш ли, завиждам им. При тях всичко е толкова просто. Те знаят защо съществуват. За да светят. И да разпръскват мрака.

„Ти също…“ — понечи да отвърне Белов, но жената продължи:

— Малко по-нагоре е небето, то е виолетово-черно. Бездна от звезди… И те от време на време падат на земята. И са толкова блестящи и чисти, че ти се иска да ги вдигнеш и да ги вземеш със себе си. Това виждам — каза натъжено тя. — Кой знае защо имам чувството, че непрекъснато нещо ми липсва. Разбираш ли? Струваше ми се, че съм открила нещо, че съм открила онова, които би могло да изпълни живота ми със смисъл. А сега го изпускам. Или по-точно… Струва ми се, че и двамата го изпускаме…

— Лайза, всичко зависи от нас!

— Аз много те… много… — Тя замълча, сякаш се боеше да продължи, да освободи думите и да ги произнесе…

— Лайза, и аз! — възкликна Белов. — Ще дойда при теб! Чуваш ли?

— Чувам — въздъхна тъжно Лайза. — И преди съм го чувала от теб…

— Не, миличка, със сигурност ще дойда. Скоро ще ме видиш. Какво ще кажеш да си дадем малко отпуск? Да речем, за две седмици. Много ми се ще да видя Големия каньон в Колорадо. И гейзерите на Йелоустоунския извор. И Холивуд, и Дисниленд в Орландо, и още много, много неща. Само че искам ти да си с мен.

— Сериозно ли говориш? — не повярва Лайза.

— Абсолютно сериозно. Няма грешка!

— Ти… Ще дойдеш ли?

— Веднага, щом си уредя визата. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че би било прекрасно.

— Много добре. Ще ти се обадя от Москва, преди да тръгна. Ще ме посрещнеш ли в Ню Йорк?

— Ще те посрещна където и да е, Саша. Дори на края на света.

Той се засмя:

— Ами Ню Йорк си е краят на света.

— Не е. Виж, Красносибирск е. Това наистина е краят на света. След него е само Камчатка.

— Слънчице мое, всичко на този свят е относително — възрази Белов. — Зависи откъде го гледаш.

— Искам да гледаме на всичко заедно.

— Точно така ще бъде! А сега лягай да спиш. Много съжалявам, че не мога да те завия и да те целуна, преди да заспиш, но бъди сигурна, че много скоро ще го направя.

— Тогава няма да си губим времето в сън — каза тя и той си представи как в този момент по пухкавите й устни се плъзва усмивка, а в ъгълчетата на очите й се появява мрежичка от толкова мили бръчици…

— Съгласен съм. Заспивай, скъпа — прошепна нежно той.

— Заспивам — отвърна Лайза и затвори.

Саша потръпна и скочи от удобния въртящ се стол. Непрекъснато го преследваше една мисъл. Ала преди тя беше някъде на заден план, в най-дълбоките пластове на съзнанието му, но сега, когато Лайза изрече на глас: „Струва ми се, че и двамата пропускаме нещо…“

— И на мен ми се струва така — промълви той и извика Любочка.

 

 

Кой знае защо Люба изобщо не реагира. Той излезе от кабинета си в приемната. Дребничката секретарка поливаше цветята. Щом чу гласа на шефа си, тя остави лейката на перваза на прозореца и изпъна смешно тънката си, много дълга шия. На езика на жестовете това означаваше висша степен на готовност за изпълнение на задълженията.

— Седни на компютъра и напиши заповед — нареди Белов.

Любочка зае мястото си пред клавиатурата и разкърши пръсти като пианистка преди концерт.

— Слушам, Александър Николаевич — гледаше предано Белов в очите.

— Пиши. С тази заповед нареждам… Написа ли го? Да се даде отпуск в срок от две седмици на директора на Красносибирския комбинат за алуминий… По време на неговото отсъствие изпълняващ длъжността директор ще бъде… — Той продиктува текста докрай. — Причината ли? Много му е домъчняло за любимата и иска веднага да я види!

— Това да го пиша ли? — попита съвсем сериозно секретарката.

Той сви рамене.

— Всъщност, не. Най-важното е аз да не го забравя.

— Добре. Ще я разпечатам и ще ви я оставя на бюрото — обеща Люба.

Крехките й тънки пръстчета се носеха весело по клавиатурата. Той се върна в кабинета си.

Веднага щом вратата зад Белов се затвори, Любочка присви устни:

— Шефът се прави на интересен! Можеше веднага да ми каже, че заминава на преговори. А пък той: любимата! — имитира го тихичко тя. — Той е женен за работата си, каква друга жена може да има покрай него, че на това отгоре и любима? Откъде ще се вземе?

Вратата на кабинета отново се отвори, Белов се показа и рече:

— И още нещо, Люба. Поръчай ми билет до Москва. Заминавам.

— Разбира се, Александър Николаевич! В каква класа ще летите?

— Все ми е едно! Само да стане час по-скоро.

Той се усмихна замечтано и отново се скри зад вратата. Секретарката извади от принтера разпечатаната заповед, удари кръглия печат и постави входящ номер на документа. Оставаше само Белов да положи подписа си, а тя не се съмняваше, че той ще го направи. С радост.

— Може пък наистина да е решил да си почине? — размишляваше Любочка на глас. — В края на краищата, колко може да се работи? Че да не би да е от желязо! — Помълча малко, а сетне си рече: — Дори не е от алуминий.