Александър Белов
Сянката на победата (18)

17.

Както очакваше Белов, стигнаха до Маципуло по-рано от момента, в който танцьорката се осмели да излезе от квартирата си и да предупреди Едик за предстоящото посещение. „Шоуто на двойниците“ се намираше на втория етаж на ниска приземна сграда, точно над денонощния магазин „Весели шегички“. Външната стълба водеше към остъклена тераса. Белов и Сергей не потърсиха друг вход, а изтичаха по стълбището и Степанцов позвъни. Отвори се малко прозорче с решетки, вградено във вратата.

— Какво искате? — попита не особено дружелюбно гърлен мъжки глас.

— Може ли да се видя с господин Маципуло? — отвърна Степанцов на руски.

— Защо ти е? — попита мъжът също на руски.

— Търся си работа. Много хора казват, че приличам на един боксьор.

— На боксьор ли? — изсумтя пренебрежително мъжът. — Носът ти наистина е крив, но това още нищо не значи. Всяко сукалче, което като дете е падало от дивана, веднага се обявява за боксьор. — Изпод рошавите вежди зад решетките към Степанцов съсредоточено гледаха две малки мечешки очи. — И на кой боксьор твърдиш, че приличаш?

Сергей сви рамене.

— Де да знам, всички казват, че приличам на Степанцов.

— А-а-а, това е онзи, който днес изгуби… — проточи разочаровано мъжът. — Зная го, гледах го по телевизията. Само че… Не приличаш много на него. Освен това нямаме нужда от двойник на Степанцов. Кой ще даде мангизи да се разхожда из Лас Вегас с някакъв си неудачник?

— Ако ти си собственикът на този офис — започна Белов и отмести Степанцов встрани, — защо седиш на входа? А пък ако си само пазач, от какъв зор решаваш въпросите на господаря си? Докладвай му, че трябва да говорим с него, става въпрос за много пари.

Ключалката изщрака и вратата се отвори. Белов влезе в помещението, което представляваше нещо като дълъг и широк коридор, огледа се и моментално прецени обстановката. По дължина коридорът беше отрупан с безкрайни редици от закачалки с театрални костюми. Единият охранител, с когото вече разговаря, стоеше на входа, а другият бе застанал малко по-нататък и смучеше млечен коктейл от голяма картонена чаша. Под мишниците на униформите и на двамата се очертаваха кобури. Белов стигна до средата на помещението, а Степанцов се промъкна безшумно след него и застана до втория охранител.

— Е, къде е шефът ви? — попита го Саша. — Трябва да си поговорим с него.

— Закъсняхте с една седмица, момчета — отвърна охранителят, — точно сега не може да говори, защото челюстта му е счупена. Катастрофира с колата и по чудо остана жив.

— Мисля, че и така ще се разберем — успокои го Белов. — Аз и моят колега сме жестомимични преводачи.

Саша приклекна изненадващо бързо и замахна мълниеносно с юмрука си напред. Неподражаемото му право дясно кроше, подсилено от изправянето на тялото му, елиминира напълно охранителя. Той се пльосна по очи като чувал с картофи, колегата му понечи да извади пистолета си, но не успя дори да повдигне ръка, защото Степанцов го изпрати в нокдаун със зашеметяващ десен хук. Чашата с коктейла изхвърча в далечния ъгъл. Без да се наговарят, Белов и Сергей разкопчаха куртките на охранителите и ги претърсиха. Двамата носеха еднакво оръжие — сигурната берета.

— Прави като мен — инструктира го Белов.

Мушна пистолета на кръста си и свали колана от панталоните на охранителя. Обърна неподвижния охранител по корем, направи примка от колана и завърза здраво китките му зад гърба, а сетне омота ръцете му с куртката.

— Така е по-сигурно — обясни.

Степанцов извърши същото със своя противник. Замъкнаха пострадалите в далечния ъгъл и нахвърлиха отгоре им няколко костюма, предназначени за актьорите двойници.

— Е… — усмихна се делово Саша. — Време е да издоим и неразговорчивия господин Маципуло. Ако наистина е оцелял по чудо в катастрофа, ще има повод да съжали за това.

Отправиха се между редиците със закачалки към единствената врата в дъното на коридора. Нямаше съмнение, че води към вътрешното помещение.

— Пак ли ще си пъхнеш кредитната карта? — полюбопитства ехидно Сергей.

— Не, това е друг случай. — Белов се засили и изби вратата с ритник.

Двамата тръгнаха с насочени пистолети по подобен на първия коридор с множество стаи от двете страни. Наложи им се да отварят всяка от тях, понякога с помощта на ритници. Никой не излезе навън, предизвикан от грохота на ударите. Изминаха половината от коридора, но всички помещения, които провериха, се оказаха празни. Внезапно Белов спря пред една току-що обработена врата.

— Оп-па! — викна високо той. — Серьога, според мен това е нашият клиент.

Степанцов провери останалите стаи, убеди се, че там няма никого и едва след това отиде при Белов. Саша стоеше на прага и сочеше с пръст към малко тлъсто човече с прекрасен син халат, което седеше в инвалидна количка зад стъклена маса с метални крака. По нещо приличаше на Дани де Вито, само че лицето му беше червено като на хипертоник. Сложната конструкция от метални пръчки и спици обхващаше врата и долната му челюст. В устата си стискаше прозрачна тръбичка, а другият й край беше потопен в порцеланова купичка с неприятна гъста каша.

— Вие ли сте господин Маципуло? — осведоми се любезно Саша и се приближи до него. — Разрешете да се представя. Аз съм Александър Белов, а това е Сергей Степанцов. С вас се познаваме, тъй да се каже, задочно.

Шишкото захърка като астматик по време на пристъп. По лицето му започнаха да се стичат капки пот.

— Какво ви става? — укори го Белов. — Не бива да се притеснявате така. Виждам, че разбирате всичко. Положението ви е кофти, защото ние имаме много сериозни основания да сме недоволни от вас.

Маципуло се протегна през високата облегалка и посегна към масата с явното намерение да натисне бутона за тревога. Белов лекичко го удари с дръжката на пистолета през пръстите.

— Не бива да рискувате така, Едик! Ако нещата стояха толкова просто, щяхте да натиснете копчето и да си решите проблемите.

— А бе, защо му говориш на „вие“ — ядоса се Степанцов, — смачкай тоя паяк веднага и край по въпроса.

Той направо кипеше от яд и нервно стискаше и отпускаше едрите си юмруци.

— Моят зъл приятел е прав — кимна Саша към спътника си. — Погледни го само, много ми е трудно да го удържам в рамките на приличието. Не ти ли стига счупената челюст?

Той приседна на края на масата срещу Маципуло. За миг пред очите му се появи лицето на Лайза и той се разтрепери от ярост, затвори очи, притисна силно слепоочията си с пръсти. Не биваше да се поддава на емоциите. Всичко вече се бе случвало преди десет години. И какво? Какво излезе от това? Насилието само ражда насилие.

Преброи наум до десет, за да се успокои. Това му подейства! Сложи предпазителя на пистолета и внимателно го остави върху прозрачната маса до сребристия телефон. Предметите представляваха доста стилна композиция на фона на причудливо извитите тръби под стъкления плот.

— Чуй ме внимателно, Едик — обърна се към Маципуло. — Вече съм излязъл от периода, в който извивах пръсти и въртях номера. Много добре знаеш кой съм, нали?

Мъжът кимна, доколкото му позволяваше конструкцията, която крепеше челюстта му. Лицето му се превърна в маска на отчаянието и болката.

— Добре. Аз ти се представих като Александър Белов, обаче сега съм Саша Белия. Долавяш ли разликата? Ти и твоят Буцаев се държахте крайно зле с мен и моето момиче.

Маципуло се опита да поклати глава и изръмжа нещо, но беше невъзможно да се разбере какво точно. Затова премина към жестикулиране и размаха ръце в знак, че не е виновен.

— Не знам — продължи Белов — каква е твоята вина за случилото се. Може да е голяма, а може и да не е.

Маципуло отново трепна, а мученето му се усили, накрая с пръсти показа, че вината му е много, много малка.

— Не разполагам с никакво време и искам да разбереш едно — че си извършил непростима грешка и ще бъдеш наказан за това. Но не се надявай, че ще те убия. Младежът, който стои до мен, освен челюстта ти направо жадува да ти строши гръбначния стълб. Но все още можеш да се отървеш с минимални загуби, разбираш ли накъде бия?

Маципуло се разтрепери и почервеня още повече, а Белов се притесни, че ще получи удар. Но той посочи с поглед към пластмасовата поставка с химикалки и едно тефтерче. Саша побутна към него и едното, и другото. Мъжът мъчително изписа с трепереща ръка: „Не зная нищо за твоето момиче. Само казах на Буцаев къде си отседнал.“

— Ясно. — Белов прочете написаното и му върна отново тефтерчето. — И, разбира се, си бил убеден, че той иска да й изпрати букет рози, нали?

Маципуло сви безпомощно рамене. Белов се надвеси над него и му прошепна:

— Искам да знам къде може да я крие твоето приятелче.

Маципуло мълчеше и го гледаше уплашено.

— Ще ти напомня нещо — помогна му. — Има една изоставена къща в пустинята. Там той държеше треньора на това момче. Сещаш ли се? Или да ти опресня паметта с помощта на малко терапия? Сергей, заеми се с клиента…

Щом зърна решителността в очите на атлета с лице на боксьор, който се засили към него, Маципуло стисна здраво химикалката с побелели от напрежение пръсти и започна да изписва адреса — името на шосето, километрите и схемата от завои до къщата.

— Това вече е друга работа! — Белов откъсна листа от тефтерчето. — Браво! Но ако си ме излъгал, сърди се на себе си! Сергей, трябва да го вържем, че да не изчезне без време.

Степанцов помъкна Маципуло заедно с инвалидния стол към металната маса.

— Правим го, за да не те изкушават излишни съблазни — обясни боксьорът, докато завързваше китките на гърба му с колана на халата. — А това е, за да не шаваш много-много. — Той спусна колана между тръбите на масата и го завърза на няколко места.

Сега вече можеха да не се притесняват, защото Маципуло нямаше да помръдне от мястото си, докато не го освободят. Белов хвана кабела на телефона, за да го изтръгне от розетката, но в същия миг апаратът иззвъня. Саша и Сергей се спогледаха.

— Вдигни! — посъветва го Степанцов. — Нищо не рискуваме. — И за по-голяма убедителност се хвана за челюстта, а сетне посочи към Маципуло.

Белов разбра. Големият шеф и без това не можеше да говори. Саша вдигна слушалката и измуча в нея, подражавайки на Едик:

— Й-ъ-й-ъ-ъ!

Отговори му Буцаев. Той би разпознал този глас сред хиляди други. Погледна часовника си. До уреченото време оставаше още един час. Значи все още разполагаха с време да изпреварят похитителите…

— Й-ъ-ъ-ъ! — повтори за по-голяма убедителност.

— Стига си мучал, Едик! — ядоса се Буцаев. — По-добре ме слушай внимателно. Никак не ми харесва това, което става тук. Имам чувството, че днес всички животновъди от Тексас са тръгнали за Лас Вегас…

Белов бързо извади листа от джоба си. Ето го номерът на шосето. Точно така, това шосе водеше към Тексас… Значи Маципуло не го беше излъгал.

— Тук днес има страшно много хора — продължи Буцаев. — Не можем да излезем от къщата, страхуваме се да не привлечем вниманието. Така че ето какво ще направиш… — Роман Остапович направи пауза, за да може Маципуло да запомни по-добре думите му. — Изпрати ми двама от твоите хора. И нека пътьом да купят нещо за ядене — пица или бургери, че умряхме от глад. Да, и да вземат две лопати. Че тази нощ ще ни се наложи малко да поразровим майката земя.

— У-му — измуча Саша и прекъсна връзката.

„Значи погребението ми е насрочено за днес — развесели се той. — Добре, ще видим кой кого ще погребе.“

Повика с жест Сергей и с уверена крачка излезе.

— Имаме още един час — каза на спътника си. — Ако съдим по това, че Буцаев се страхува да излезе от къщата, значи стои на някое специално място, откъдето вижда добре всичко наоколо. Няма как да се приближим незабелязано, защото през цялото време ще сме на прицел.

— Какво от това? — размаха пистолета си Степанцов. — Имаме две ютии!

Белов се усмихна натъжено на наивността на момчето. Боксьорът, както много други, смяташе, че всички проблеми се решават с помощта на пистолета. Де да беше наистина така.

Преминаха забързано през целия коридор и отново се озоваха в голямото помещение, където оставиха завързаните охранители. Изведнъж Белов се спря пред една от закачалките с театрални костюми…

 

 

Гога блъсна Лайза в оскъдно обзаведената стая, взе стол и се настани пред вратата. Тя седна на продънената кушетка, застлана с протрито покривало, прегърна коленете си и започна да се ругае наум заради собствената си глупост. Как можа да отвори вратата, без дори да попита кой чука! Единственото, което я оправдаваше поне малко, бе, че всичко се случи в охранявания хотел.

Тя бе свикнала да живее в ситата, богата и абсолютно предсказуема Америка, където на всяко кръстовище стоеше полицай и носеше в кобура си голям черен пистолет, който принуждаваше „лошите момчета“ да треперят от страх. Но днес се случи нещо съвсем различно. Без да искат разрешение, „лошите момчета“ нахлуха в живота й.

Лайза подозираше, че това по някакъв начин е свързано с Белов, защото той имаше способността да привлича неприятностите към себе си. И естествено тя му беше ядосана. Но, от друга страна, не се чувстваше толкова сигурна с никой друг, колкото със Саша. Само той можеше да даде отпор на десетина полицаи с големи черни пистолети в разкопчаните кобури. И вероятно затова, вниквайки в предчувствията си, Лайза осъзна, че не се страхува чак толкова. Знаеше, че рано или късно Белов ще се появи на прага и хубавичко ще опердаши „лошите момчета“.

Само дано го направеше час по-скоро. Отвратителните мутри на похитителите предизвикваха досада и отвращение в нея. Шокът, предизвикан от неочакваното нападение, премина и сега вече можеше да си припомни всичко спокойно…

 

 

Лайза отвори вратата на стаята и видя на прага смешен дребосък с куртка и голяма фуражка, която падаше на очите му. В следващия миг нечия ръка най-безцеремонно изблъска дребосъка и пред погледа й се появи един истински хулиган — точно такъв, като какъвто бе прието да показват руските мафиоти в холивудските екшъни.

Тя винаги се смееше на такива филми, защото в тях руснаците неизвестно защо никога нямаха външност на славяни. Приличаха на кого ли не — на грузинци, на евреи, на турци, на румънци, само не и на руснаци. Ала този път в стаята й нахлуха точно такива хора. Те размахваха оръжие и тихичко псуваха, а тя беше толкова стъписана, че дори не се развика. Четиримата претърсиха хотелската стая. В единия от тях Лайза разпозна човека, който седеше до тях по време на боксовия мач — пак беше в бяло, само че не с изискан костюм, а в най-обикновени шорти и тениска.

Това придаваше на външността му известна комичност, но на нея изобщо не й беше до смях, защото пистолетът му в никакъв случай не беше играчка и не стреляше с вода, а с куршуми. Когато нападателите обърнаха всичко надолу с главата (Лайза така и не разбра какво търсят), единият от тях, с черна четина и усмивка като на върколак от филм на ужасите, я накара да се пъхне под масичката за сервиране. Мъжът говореше на руски, но с толкова ужасен акцент, че едва му се разбираше, ала смисълът на жестовете му не будеше съмнение. Тя постъпи благоразумно — реши да не усложнява ситуацията и се подчини.

Оказа се, че не е лесно да се набута под плота на масичката за сервиране, но се справи. „Лошите момчета“ наместиха покривката, чиито краища стигаха до пода, и изтикаха количката на коридора. Лайза не можеше да прецени какво желае повече в този момент — дали някой от охраната да забележи, че има нещо нередно, или да не забележи?

Съзнаваше, че в случай на конфликт „лошите момчета“ задължително щяха да започнат да стрелят и в такъв случай нямаше шансове да оцелее. Но всичко мина спокойно, стигнаха до асансьора и слязоха в подземния гараж. Лайза разбра това по промяната на температурата, на етажа беше топло, а в гаража — хладно. Ако не беше с белия хавлиен халат, щеше дори да зъзне.

След това грубо я натикаха в багажника на една прекрасна лимузина… и толкова. Добре, че поне не й се наложи да лежи, свита на кълбо. Багажникът беше толкова голям, че в него можеше да се побере цял хокеен отбор, дори щеше да остане място за вратаря. Лайза остави събитията да се развиват по своя си ход и започна да чака.

 

 

Бандитите я откараха в мрачна изоставена къща, която стърчеше насред пустинята. Всъщност тя не видя къщата отвън, защото похитителите отвориха багажника едва в гаража и я вкараха в малката стаичка на втория етаж през вътрешната врата. Зърна през мръсното стъкло пустия двор и светлините на автомобилите по шосето, което минаваше на километър от къщата.

Точно под прозореца имаше навес над терасата, но и през ум не й мина да скача. Първо, защото при нея в стаята непрекъснато имаше човек и второ, защото тя едва ли щеше да стигне до шосето, преди да я хванат. Сбогува се с идеята за бягство, оставаше й само да чака. И колкото повече чакаше, толкова повече укрепваше увереността й, че ей сега… всеки момент… всеки миг ще се появи Белов. Но онова, което се случи, дори и тя не можеше да предположи.

 

 

Вече съвсем се бе стъмнило, когато се чу шумът на мотор. И Гога, който седеше на стола до вратата, и Лайза наостриха уши. Като рожба на своята страна и на своето време тя не можеше да сбърка този звук с никой друг. Утробното басово бучене на V-образния двигател в никакъв случай не можеше да се сравни с шумоленето на мотора на нейната тойота. Той страшно се различаваше от насеченото стакато на европейските спортни автомобили и беше неповторим като соло на китара на Ерик Клептън. Сърцето й радостно заби — Саша! Беше тук! Дошъл бе, за да я спаси!

Тя с всички сили се стараеше да изглежда безразлична. Не искаше мърлявият човек, седнал до вратата, който приличаше на горила и съсредоточено наблюдаваше всяко нейно движение, да заподозре нещо.

Но не само тя чу шума на мотора. Гога стана и се приближи до прозореца.

— Какво става тук? — избоботи недоумяващо.

— Подкрепление ли чакате? Толкова мъже не сте ли много за една жена? — Лайза вложи в тези думи целия сарказъм, на който беше способна.

— Млъквай! — сряза я грубо Гога, без да откъсва очи от прозореца. Явно нещо приковаваше погледа му и до такава степен го интригуваше, че не можеше да реагира на нищо друго. — Какво е това? Филм ли снимат? — мърмореше учудено.

Лайза не издържа, скочи от кушетката и изтича до прозореца. Надникна през рамото на похитителя си и видя странна сцена. Това наистина можеше да се види само на кино. Насред двора бе спрял сребристият стингрей. Прахта, вдигната от колелата му, кръжеше в кристалната светлина на фаровете, прашната ивица зад него имаше рубинен цвят заради светлините на стоповете, а моторът продължаваше да работи.

Паузата продължи до безкрайност. Времето течеше, но от колата не излизаше никой, а проблясващата прах се стелеше върху звездообразните тасове на колелата. Най-сетне вратата на шофьора се отвори и оттам се показа… Лайза не повярва на очите си, тъй като картината беше страшно абсурдна!

От сребристия стингрей излезе Елвис в бял концертен костюм със златиста украса — носеше обшити с пайети панталони „Чарлстон“, сако с дълбоко деколте и широк кожен колан, който подчертаваше талията му… Той дори ходеше като Елвис — с летяща, пружинираща танцувална походка. Кралят на рока извади от колата китара и я сложи върху капака й. Предположението за психологическото въздействие на тази сцена се оказа абсолютно точно — от този миг нататък китарата приковаваше цялото внимание с полирания си метален корпус, изящната форма и тънкия гриф с позлатените ключове на акордите.

След това Елвис отново се върна в колата и извади оттам купчина картонени кутии, върху които беше написано „Pizza from Chesare Scola“. Като опитен актьор, който знае, че го наблюдават, той отвори най-горната кутия и показа на невидимите зрители топлата апетитна пица. Но и това не беше всичко! Елвис затвори капака, остави камарата кутии върху колата и отиде до другата врата. Значи не беше сам? Лайза започна да гадае кой би могъл да се появи оттам? Може би Джон Ленън?

Но следващият номер от програмата, която очевидно бе подготвена от добър режисьор, надмина всички очаквания. Елвис отвори вратата, приведе се в почтителен поклон и протегна ръка… На кого?

Изумително! От колата излезе Мерилин Монро! Първо се показа краче в сребриста обувчица, която беше в тон с цвета на автомобила. От такова разстояние нито Лайза, нито нейният похитител можеха да видят, че обувчицата е четирийсет и трети номер, а крачето е прекалено мускулесто за дама. Мерилин оправи кокетно платинените си къдрици и ги спусна над лицето си, след това с дръзко движение отдолу нагоре намести с длани пищния си бюст.

— Вах! — възкликна Гога, който нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, сякаш беше завързан жребец. — Ах, каква жена! — развика се гърлено.

Лайза осъзна, че от първия етаж не се чува никакъв звук. Явно тримата бандити, които останаха долу, също се бяха увлекли по вълнуващото шоу.

Мерилин приклекна в реверанс, сетне взе двете най-горни кутии с пица и тръгна към къщата. Елвис изпълни няколко нескромни еротични танцувални стъпки — същите, заради които пуританите го заклеймяваха през петдесетте години — взе останалите кутии с пица и последва Мерилин. Догони я на половината път и двамата тръгнаха един до друг като холивудски призраци. Когато се скриха от погледите им под навеса над терасата, Гога се разбърза.

— Стой тук! — подхвърли той на Лайза, без дори да я погледне. — Ей сега ще се върна…

Гога хукна към вратата, а тя трескаво започна да обмисля какво да направи, за да го задържи тук. Беше разумно, защото на Белов щеше да му е по-лесно да се справи с трима противници, отколкото с четирима.

— Нима аз съм по-лоша от Мерилин? — изчурулика Лайза и когато той се обърна, изопна напред стройното си краче.

Полите на белия халат се разтвориха и нескромно разголиха бедрото й до средата. Гога се вцепени на прага и се вторачи в Лайза. Бавно, много бавно, за да не подплаши щуката, която плуваше към кукичката, жената разтвори с жест на стриптийзьорка халата си…

Гога си пое въздух със звук, който приличаше на грухтене на прасе, защото гърдите на пленницата изобщо не бяха по-малки, отколкото на легендарната Мерилин! Облещи очи и отвори смешно уста — още малко и лигите му щяха да потекат, сякаш бе на зъболекарски преглед. Не откъсваше очи от Лайза, сякаш се намираше под пълна упойка, и я гледаше със застинала и някак вдървена усмивка.

— Изобщо не съм по-лоша — прошепна тя с порочна усмивка и се приближи към Гога. — Ей сега ще се убедиш.

Когато се озова на една ръка разстояние от него, тя рязко замахна с крак и го уцели в слабините. Хоп! Гога се преви на две и заскимтя обидено и тъничко като куче. Тя сграбчи вратата и я захлопна с всички сили. Главата на бандита се озова точно между вратата и рамката, а когато Лайза отслаби малко натиска, той се свлече на пода като подкосен.

Победителката се надвеси над него и извади пистолета му от кобура. След това разби прозореца със стола на Гога и скочи върху навеса на терасата. За да слезе на земята, й трябваше една минута.

Ето я и свободата! Ура! Лайза изтича до колата и скоча в нея. Автомобилът беше двуместен, затова й се наложи да придвижи силно напред пътническата седалка и да се свие зад нея. Цялото купе беше по-малко отколкото багажникът на лимузината на Буцаев, но по всичко останало те дори не можеха да се сравняват. Всичко тук беше близко и познато. Лайза лежеше, стиснала пистолета в ръка и гледаше към къщата, където през светещите прозорци се мярката нечии сенки. Някой стреля веднъж и тя потръпна от страх…

 

 

Елвис-Белов тръгна с решителна крачка към изоставената къща, уверен в точността на плана си. Че кой, кажете, моля ви, би дръзнал да вдигне ръка срещу вечната легенда? Да стреляш по Елвис беше все едно да гърмиш по Мики Маус или по Чарли Чаплин. Саша не забравяше, че двамата със Сергей разполагат само с няколко минути. След това объркването щеше да премине и бандитите щяха да разкрият хитростта му, но засега…

 

 

В офиса на Маципуло Белов си сложи дебел слой грим, залепи перуката и бакенбардите и сега изглеждаше не по-зле от Елвис Пресли в началото на кариерата му. Пък и Мерилин не беше зле. Вярно, бе почти с половин метър по-висока от оригинала и краката й никога не бяха виждали бръснач, но поне вървеше на високи токове, без да пада, а това никак не беше малко.

Външната врата се отвори и на прага застана Хасан. Ако се съдеше по глупавата смутена усмивка, която блуждаеше по бандитската му мутра, странните посетители го бяха озадачили не на шега.

— Кого търсите? — попита, местейки поглед от Елвис към Мерилин и обратно.

— Вие ли сте поръчали пица? — Белов отвори кутията с жест на фокусник. — Американска мечта.

Над пицата се издигаше апетитна пара. Парченцата колбаси, шунка, печени чушки, гъби и маслини изглеждаха толкова съблазнително, че ти се приискваше тутакси да погълнеш цялото това великолепие. Той подаде кутията на Хасан и свали ръце. А на него волю-неволю му се наложи да подхване пицата, за да не падне на мръсния под. Белов и боксьорът влязоха бързо вътре и се озоваха лице в лице с Реваз и Буцаев. Буцаев се вглеждаше недоверчиво в мнимия Елвис, гласът на певеца му се стори познат… Но къде ли би могъл да го чуе?

— Шефе! — изкрещя съобразителният Реваз. — Това са те!

Белов усети във врата си полъх на вятър, в същото време чу и характерния звук от падащо на пода тяло. Степанцов беше елиминирал Хасан. С това момче зад гърба си човек нямаше защо да се бои за своя тил! Саша беше добър психолог и изобщо не се съмняваше в боксьора, но сега се радваше, че не се излъга в него.

Ала в този момент основното действие се развиваше не зад, а пред него. Реваз напразно се опитваше да измъкне изпод мишницата си пистолета, който се бе замотал в гънките на куртката му. Без да губи време, Белов го фрасна с юмрук по челото. Плешивият дребосък изпъшка, претърколи се през глава на пода и притихна в ъгъла.

Белов моментално се обърна към Буцаев, който беше останал без прикритие. Но сега това обстоятелство нямаше значение, защото в ръката му се чернееше един валтер. Пистолетът беше насочен към сърцето на Белов и той осъзнаваше, че няма да успее да направи нищо. Саша си представи как от цевта изскача късото езиче на оранжевия пламък и… Изведнъж си спомни, че това вече се е случвало и че ще се повтори онзи страшен разстрел на летище „Шереметиево“.

И също като тогава времето спря, застина…

Най-неочаквано навън се разнесе ревът на клаксона на стингрей и всичко се задвижи. Звукът беше толкова мощен и изненадващ, че Саша потръпна и приклекна. В следващия миг усети, че някой го блъсна в гърба, и то толкова силно, че той започна да пада с протегнати напред ръце. Изтрещя оглушителен изстрел, струята барутни газове опърли бузата му, но куршумът мина покрай него.

С периферното си зрение зърна изумителна картина — Мерилин Монро летеше с красив скок към Буцаев. Той успя да отскочи встрани. Краткотрайното объркване беше достатъчно Белов да се изправи на крака и да избие с ритник валтера от ръцете на Буцаев. Пистолетът очерта правилна дъга във въздуха и със силен звук падна на пода някъде далеч, извън зоната на обсега им… А с втория ритник с пета в черния дроб Саша повали бандита на пода. Два на нула!

Саша не можеше да обясни как разбра, че Лайза натиска клаксона. Обърна се към Сергей и кресна:

— Изчезваме! — И хукна към изхода.

Но никой не се втурна след него.

Спря и се обърна. Степанцов бе надвесен над Буцаев и толкова силно притискаше дулото на беретата в гръкляна му, че не му позволяваше да диша. Вярно, това не оказваше кой знае какво въздействие върху въображението на мафиота. Буцаев лежеше по гръб, хъркаше и се задъхваше, но в очите му гореше омраза.

Белов не искаше да убива никого, защото убийството беше разрушение, а той си бе дал дума да не руши, а да гради. В края на краищата бяха направили най-важното. Нямаше смисъл да оставят след себе си четири трупа. Върна се и сложи ръка на рамото на Степанцов. Боксьорът дръпна бавно към себе си затвора на беретата.

— Недей, Сергей! Господ го е наказал. Остави този боклук.

Следващите няколко секунди се сториха непоносимо дълги и на тримата. Степанцов се колебаеше, а Белов, както никой друг на света, много добре знаеше какво изпитва боксьорът в този момент. Беше толкова лесно и просто: натискаш веднъж спусъка и си отмъщаваш за болката и обидата.

— Това няма да ти даде нищо — каза меко Саша. — Само ще стане по-лошо. Ти ще станеш по-лош, повярвай ми…

С тези думи се обърна и излезе от къщата.

Вероятно в тона му имаше нещо особено… нещо истинско. Степанцов почувства, че това са думи на човек, преживял много неща и страдал безброй пъти в живота си. И осъзна, че не е готов да убива… Свикнал бе да се бие по правилата. Врагът му беше повален, а това означаваше, че вече е победил. Затъкна пистолета на кръста си.

След това рязко изправи Буцаев на крака, изтупа бялата му тениска с Мики Маус и… му заби мощен удар в челюстта…

 

 

Когато Белов и Сергей се качиха в колата, Лайза звънко разцелува и двамата по гримираните бузи, размазвайки полепналия прах от пустинята.

— Хей-о-о-о! — развика се тя. — Момче със сребрист стингрей! Това е истинска мечта! А аз си имам цели двама! И те могат да наритат задника на всеки!

Белов завъртя волана докрай надясно и натисна рязко газта. Големите широки гуми се задвижиха с приплъзване и колата зави на място. Саша изправи волана и автомобилът се устреми напред. Преминаха по черния път сред кълба прах, излязоха на шосето и се понесоха към Лас Вегас — там, където лъчът на мощния прожектор пробождаше гъстата тъмнина в нощното небе като огромна нажежена кука за плетене.

Белов се обърна да погледне към къщата само веднъж и му се стори, че на покрива й стои човек с нелепи шорти и тениска. Не помръдваше. Просто стоеше и гледаше след тях…