Александър Белов
Сянката на победата (17)

16.

На летището нещата се подредиха възможно най-добре. Самолетът за Ню Йорк излиташе след час и половина. С билетите също не възникнаха трудности. Когато свършиха с формалностите, Белов намери хубаво местенце в залата за излитащи близо до постоянния полицейски пост.

— Е, това е, момчета. Трябва да се сбогуваме. Вече ще тръгвам — усмихна се на Степанцов, Савин и Назимов.

— Страшно ни помогна — благодари му треньорът.

И тримата му бяха признателни, тъй като между тях и Белов се бе породило изумително чувство на взаимно разбирателство, което напомняше фронтово побратимяване.

„Помогнал ли съм… — помисли си Саша. — Не, Фил не искаше точно това от мен. И не ме изпрати тук заради това. Излиза, че май нещо съм объркал?“ — Но нямаше смисъл да казва това на глас. В отговор само се усмихна:

— Нищо особено, какво толкова? Винаги ще се радвам да помогна на свои хора, потърсете ме, ако имате нужда.

Вече бе протегнал ръка да се сбогува, когато телефонът в джоба на сакото му иззвъня.

— Лайза се притеснява — извини се и извади апарата.

На дисплея му наистина беше изписано името на Лайза, но прозвуча друг глас — мъжки, гърлен. Белов слушаше говорещия, без да го прекъсва, и се мръщеше все повече и повече.

— Добре — изрече накрая, а сетне след дълга пауза добави дума по дума: — Ако я докоснеш, ще те размажа като паяк. Ще те боли, честна дума.

Прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си.

 

 

След пет минути Белов пътуваше с такси обратно към Лас Вегас. Опитваше се да анализира ситуацията и да намери приемлив изход от нея. На този етап не можеше да измисли нищо, но не се съмняваше, че рано или късно ще стигне до решение. Буцаев му каза, че Лайза е при него, а ако иска да я види жива и невредима, да отиде при него заедно с боксьора.

— А, да, без малко да забравя! — каза му подигравателно. — Най-важното нещо е шапката! Трябва да намериш абсолютно същата шапка и да ми я донесеш в комплект с боксьора. Това е задължително условие. За всичко това ти давам два часа, щом изтекат, ще ти се обадя и ще ти кажа къде да дойдеш. Имай предвид, че ако домъкнеш ченгета подире си, чувството ми за хумор моментално ще изчезне. Пустинята е голяма, а койотите са безброй. От твоето момиче в най-добрия случай ще остане само оглозган скелет, а в най-лошия няма да остане нищо.

Сергей, Савин и Албърт поискаха да помогнат на Белов, но той поклати глава:

— Не. Това е само моя работа и на никой друг.

— Но той сигурно иска да си уреди сметките с всички нас? — досети се боксьорът.

Саша го погледна с одобрение, сякаш искаше да каже: „Правилно разсъждаваш, момче.“ Всъщност не беше трудно да се досети човек.

— Той иска да види мен и теб — потвърди Белов. — Но ти не ми дължиш нищо, Серьожа. Не мога да те моля за това. По-добре си стой тук.

Най-неочаквано Степанцов избухна:

— А ти как щеше да постъпиш на мое място?

— Ами аз… — Саша замлъкна, защото отговорът се подразбираше.

— Виждаш ли? — упрекна го боксьорът. — И защо си мислиш, че съм по-лош от теб?

— Не мисля такова нещо.

— Тогава да вървим.

Със Савин и Албърт се разбраха за следното: те отиват със самолета до Ню Йорк, запазват пет билета за Москва и ги чакат едно денонощие на летището, без да мърдат оттам. Ако след едно денонощие Белов, Сергей и Лайза не се появят, заминават за Русия. Треньорът и лекарят се съгласиха — и Белов, и те осъзнаваха, че от тях няма кой знае каква полза, защото единият беше възрастен, а другият не умееше да се бие.

Ето защо в Лас Вегас се връщаха само Саша и Сергей.

— Хотел „Кристал“ — съобщи Белов на шофьора. — Ще ти дам сто долара, ако ни закараш за една минута.

Таксиметровият шофьор така се стараеше, че гумите на колата засвириха.

 

 

— Защо не искаш да се обадим в полицията? — попита Сергей, когато се качиха на петнайсетия етаж на хотела.

— Не искам да рискувам.

— А според теб така по-малко ли рискуваш?

— Не искам да рискувам живота на Лайза — уточни Белов. — И не бих дошъл тук, защото е ясно като бял ден, че вече ги няма, но трябва да взема ключовете за колата. Имаме нужда от бърз автомобил.

— Не се ли боиш, че ни чака засада?

— Не. Буцаев не иска да вдига излишен шум. Много е рисковано да подхваща стрелба в хотела. И без това ще отида там, където ми каже. И той го знае.

— Добре. Но нека за всеки случай да проверим.

Сергей застана до вратата на хотелската стая, приведе се и стисна юмруци. Белов пъхна ключа в бравата и внимателно го превъртя. Вратата се отвори. В стаята беше светло. Той предпазливо влезе. По леглото беше разхвърлено бельото на Лайза, а изпразнената му пътна чанта се търкаляше на пода. Сейфът за скъпоценни предмети беше отворен, а бижутата на Лайза липсваха. Ама че дребнав тип беше този Буцаев!

Сергей остана на вратата, в това време Белов обиколи всички помещения, но не откри нищо и никого.

— Отвели са я — не се изненада, — само че не мога да разбера как са го направили.

Наложи му се да огледа стаята още веднъж. На пода бяха наслагани чинии с храна. В ъгъла се търкаляше сребърна кофичка. Ледът беше почти разтопен и водата се беше изляла на пода.

— Масичката за сервиране — досети се, — няма я, нали виждаш? Напъхали са я отдолу и са я откарали с нея. Покривката стига до пода и нищо не се вижда. Сега разбирам. Значи са слезли със служебния асансьор.

— И с какво ни помага това? — попита Степанцов, заинтригуван от хода на мислите му.

— Може би с нищо. Знаем как са я отвели, но не знаем къде. Вярно… — Белов се замисли. — Има един начин да разберем. — И той тръгна към вратата.

— Ей! — подвикна му Сергей. — Ами ключовете от колата?

Белов размаха ключодържателя.

— Ето ги. Винаги ги оставям на перваза на прозореца. Такъв ми е навикът. Сейфът са го отворили, но не са се сетили да погледнат перваза на прозореца.

Слязоха с асансьора до подземния гараж на хотела. Белов отиде при сребристия стингрей и отвори вратата. Възхитеният Сергей се закова на място и се загледа в изумителния автомобил.

— Специална покана ли чакаш? — попита го Белов.

— Леле-мале! — не се сдържа боксьорът. — Страхотна кола! — Макар да му се наложи да се сгъне на две, за да се побере на съседната седалка. — Къде отиваме?

— Ще посетим един човек и най-любезно ще му зададем няколко въпроса. — Саша завъртя ключа на таблото и автомобилът изпълни кънтящото пространство на гаража с ниско бучене.

— Ами ако не ни отговори?

— Ще му ги зададем отново. Не съм забравил как се прави това. Знаеш ли, навремето бях голям специалист по подобен вид разчистване на сметки. — Спогледаха се. — Честно казано, бях един от най-добрите.

 

 

Белов търсеше адреса, който Савин му даде. Вярно, дори не можеше да се нарече адрес, защото треньорът не му посочи нито името на улицата, нито номера на сградата. Саша възстанови наум упътването му: зад казино „Луксор“, на второто кръстовище завиваш наляво… третата сграда… една такава синя… на четвъртия етаж има два апартамента… тя живее в левия… номер… дявол знае кой беше номерът… вратата е тъмночервена!

Наложи му се да се ориентира по описанието на треньора. Ако Савин можеше да разкаже къде точно в пустинята се намира полуразрушената постройка, в която го бяха държали, Белов щеше да знае къде крият Лайза. И нещата щяха да се опростят. Но те бяха откарали Савин извън града в багажника и той, естествено, не беше видял нищо. За сметка на това обаче много добре бе запомнил квартирата на танцьорката.

Намериха бързо казиното и хотел „Луксор“, не беше проблем да изминат и разстоянието от две пресечки, но най-трудно им бе да сдържат собственото си нетърпение и чудовищната мощ на автомобила, защото той изобщо не желаеше да се движи бавно.

— Третата сграда отляво — посочи Саша. — Тази е!

Спря колата и известно време разглежда синята пететажна постройка, която страшно приличаше на уголемено копие на къщичката на Барби и Кен. В този квартал всичко изглеждаше като играчка и имаше страшно спретнат вид.

— Мислиш ли, че ще ни каже? — усъмни се Степанцов.

Белов изключи фаровете и изгаси мотора.

— Мисля, че ще намерим общ език.

— Общ език ли? — възмути се Сергей. — С курва? Не може ли да й фраснем един и да видим какво ще стане?

Саша го изгледа недоволно:

— Не забравяй, че е жена. Това променя много неща. Изкуството на насилието се състои в правилната му дозировка, която трябва да съответства на обстоятелствата, разбираш ли? Ето какво никога няма да разбере онова говедо Буцаев. Първо трябва да разбереш колко е търпелив и умен онзи, с когото си решил да се шегуваш. Има такъв древноруски принцип. Както и да е, стига теория, да преминем към практиката. Тръгваме.

Излязоха от колата и пресякоха улицата. До входа на сградата в една ниша на стената имаше табло със списък на обитателите й и десетина бутона.

— Дори да знаехме кой номер е апартаментът, мисля, че пак няма смисъл да звъним — подхвърли Белов, огледа звънците и поклати одобрително глава.

Накара боксьора да хване дръжката на вратата и да я дръпне към себе си по посока на рамката. Когато цепнатината между бравата и отсрещната й част се уголеми, той без проблеми подхвана и отмести езичето с крайчеца на кредитната си карта. Чу се леко изщракване и вратата се отвори.

— Видя ли, жените и вратите искат да се отнасяш мило към тях — рече наставнически Саша. — Без никакво насилие. На този етап — никакво…

Изкачиха се безшумно по стълбището и спряха на площадката на четвъртия етаж пред тъмночервена врата. Белов натисна бутона на звънеца и дълго не свали пръста си от него. След това, когато зад вратата се чуха стъпки, извади стодоларова банкнота и я вдигна близо до шпионката.

След известно време вратата все пак се отвори. На прага стоеше стройна миловидна жена с икономично скроен атлазен халат, който, ако се съдеше по това как й стои, очевидно й бе умалял преди десет години. Гърдите й… Не бяха гърди, а образцови праскови за показ, изскочили извън триъгълника, образуван от яката. Безсрамно разголените й крака можеха да предизвикат ерекция дори у болните в реанимацията, но нито Белов, нито Сергей обърнаха внимание на прелестите й.

— Какво искате? — попита изплашено тя на английски език с неунищожим славянски акцент.

Белов се усмихна и без да откъсва очи от домакинята, подхвърли на Сергей:

— Точно такава е, каквато я описа. Дори е по-хубава.

— Кой ме е описал? — разтревожи се смутеното момиче.

Саша размаха пръст с лукава усмивка, без да чака покана, влезе в апартамента и направи знак на боксьора да го последва. Помещението представляваше незабележимо двустайно американско панелно жилище с олющени стени и оскъдно обзавеждане.

— Да-а-а… — проточи разочаровано Саша. — Тук е скромничко, но няма защо да се разстройваме. Нищо, ще поживееш една седмица при мен, ще се поохраниш малко, че я виж колко си окльощавяла, страх да го хване човек, като те погледне…

— Окльощавях… — повтори поласкана хубавицата, но се сепна: — При вас ли? От къде на къде. Кои сте вие?

— Какво значи кои сме ние? — възмути се престорено Белов. — Я не се прави на интересна. Приготви се и да тръгваме.

— Никъде няма да тръгвам — разтрепери се момичето.

Трескаво, но безуспешно се опита да загърне халата на гърдите си и отстъпи назад към антрето. Сергей разбираше, че в този спектакъл му е отредена ролята на статист. Въсеше вежди, удряше леко дланта си с юмрук и с това плашеше още повече нещастницата. Изведнъж му хрумна, че от Белов би могъл да излезе много добър драматичен актьор.

— Как така няма да тръгнеш? — недоумяваше възмутеният до дъното на душата си „клиент“. — С Едик вече се разбрахме за всичко. Ще прекараш една седмица при мен… — Той погледна виновно към Сергей и се поправи: — При нас. С него имаме еднакъв вкус. Ясно е, че струва повечко, но ние платихме колкото ни каза Едик. Сега разбра ли?

— Не зная нищо за това — прошепна тя. Беше толкова изплашена, че едва се държеше на краката си.

— Как така не знаеш? — заговори строго Белов. — А аз защо изсипах толкова мангизи? Твоят Едик ми предложи и аз се съгласих. Не разбирам какъв е проблемът? Да не би да са ме изпързаляли като някой мухльо?

Той погледна очаквателно към Сергей. Боксьорът се досети приблизително какво се иска от него, поклати глава укорително и изръмжа страховито:

— Това-а е несериозно… — И удари юмрук в дланта си толкова силно, че момичето подскочи.

Белов му махна с ръка да престане.

— Не зная какво сте се разбрали с Едик. Нищо не зная — нареждаше момичето и едва сдържаше сълзите си. — Не ми е казал нито дума. Моля ви, вървете си.

— А бе, ние ще си идем — съгласи се охотно Саша, — обаче ще си идем заедно с теб. Не можем да те оставим сама в тоя развъдник на дървеници. С твоите качества мястото ти не е тук.

— Чакайте малко, станало е недоразумение. — Тя тръгна към стаята, вероятно за да се обади по телефона, но Степанцов й препречи пътя.

— Тези въпроси не се решават така. Щом не искаш да дойдеш у нас, ще отидем при Едик — каза Саша.

— Никъде няма да ходя с вас. — Тя се опита да мине край Степанцов, но той я спря и я хвана за колана на халата.

— Какво ще кажеш, шефе? Нали вече е наша. Щом е платена, значи трябва да си я вземем. Защо пък да не започнем още тук? — Той дръпна колана и халатът се разтвори, а без него гледката беше още по-хубава.

— Престани! — възпря го Белов и поде с патоса на протестантски пастор: — Всичко може да се реши с добро.

Саша се приближи до момичето, загърна халата му и го потупа одобрително по бузата. Степанцов отстъпи назад, а Белов тайно от нея разтвори и събра показалеца и средния си пръст. Сергей вдигна вежди, но след секунда недоумението на лицето му се смени с израз на разбиране.

— Страхуваш ли се? — Белов се стараеше гласът му да звучи спокойно. — Недей, струва ми се, че нямаш нищо общо с това. Едик трябваше да те предупреди, сигурно е станало някакво недоразумение. Хайде да направим така — ние ще обсъдим още веднъж всичко с него, а сетне той ще ти се обади. Права си, няма нужда да идваш с нас. Това е мъжки разговор и ти нямаш работа там. Съгласна ли си?

Тя кимна. Беше толкова потресена, че дори не забеляза как другият мъж излезе за малко от антрето. Сетне той се върна и кимна едва забележимо на Белов.

— Не се сърди, приятелко! — успокои я Саша. — Надявам се, че нещата между нас ще се уредят и ние ще си прекараме прекрасно заедно. Чакай ни, скоро ще се върнем.

Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха към изхода. Проститутката чакаше напрегнато момента, в който ще затръшне вратата подире им.

— Между другото — спря се той. — Ще ни подскажеш ли къде би могъл да се намира Едик в момента, за да не губим време да го търсим?

В този миг тя мислеше само за едно — час по-скоро тези двамата да се махнат от дома й.

— В момента ли? Сигурно е в офиса си. Продава на някого Мерилин или Лайза.

— Лайза ли? — спогледаха се мъжете.

— Ами да — оживи се момичето. — Лайза Минели. Това е официалният му бизнес. „Шоуто на двойниците“. Аз на два пъти бях Клаудия Шифър, но ми писна. Очите ми много се уморяват от контактните лещи.

— Благодаря ти, скъпа — усмихна се Белов и даде знак на Сергей, че могат да си тръгнат. — Не тъгувай, ще се върнем.

Излязоха на площадката, Степанцов извади от джоба си една литиева батерия, подхвърли я с усмивка в ръката си, а Белов ловко я хвана във въздуха. Двамата се спогледаха, доволно се засмяха и зачакаха.

Момичето затвори вратата и превъртя всичките й ключалки. За по-сигурно дори сложи веригата. Не беше на себе си от страх и гняв. Маципуло понякога й подхвърляше работа да съпровожда руските новобогаташи по време на походите им из казината. Клиентите се ласкаеха, че с тях се движи хубаво младо момиче, което освен това говори руски. Но Едик винаги я предупреждаваше предварително, а днес кой знае защо не го беше направил. Тя се хвърли към телефона, за да каже на Маципуло всичко, което си мисли за него. Вдигна слушалката, но не чу сигнали. Кабелът, който водеше към стената, беше изтръгнат заедно с всичко останало.

Примиряла от лоши предчувствия, тя хукна към антрето, където държеше чантата с мобифона си. Но и тук я очакваше разочарование. Апаратът си беше на мястото, но батерията му я нямаше. Момичето осъзна, че някой й е спретнал много хитър номер. Значи трябваше да предупреди Маципуло. Хукна към антрето и отвори входната врата. На площадката стоеше онзи ужасен мъж с вид на боксьор. Той се озъби и притисна пръст до устните си.

— Недей да предизвикваш съдбата, пиленце! Търпението й не е безкрайно…

Танцьорката затръшна ужасена вратата и се завря в най-отдалечената стая. В края на краищата нека Едик сам да се оправя с всичко. Тя и без това си имаше достатъчно проблеми. Вслушваше се напрегнато дори и в най-малкия шум, но за щастие наоколо беше тихо. След известно време се приближи до вратата, погледна през шпионката и… не видя нищо. Окулярчето й беше залепено с нещо, може би с най-обикновена дъвка, за да не види дали някой стои пред вратата. А да излезе от апартамента и да провери… Дори и през ум не й минаваше такъв вариант.

 

 

Белов спя колата пред заведението „Бъргър куин“.

— Да не си решил първо да похапнеш? — попита го Степанцов.

— Аха.

Саша влезе в закусвалнята и се огледа за телефон. Кабинката се намираше в най-отдалечения ляв ъгъл. Отиде до апарата и взе дебелия телефонен указател.

— „Шоуто на двойниците“… — мърмореше си и разлистваше жълтите страници. — Ето от какво правят пари хората. От „Шоуто на двойниците“!

Оказа се, че подобен тип шоу е доста разпространен бизнес в Лас Вегас, странно как Маципуло още не бе фалирал при такава конкуренция. Вероятно защото работеше с руски артисти и обслужваше руски туристи.

— Аха, ето го — подчерта реда Белов. — „Twin-show by Edward Matsipulou“. Точно това търсим.

Той откъсна страницата, сгъна я и я прибра в джоба си. Сергей го чакаше на входа с два огромни хавайски сандвича.

— Не се ли страхуваш, че ще напълнееш? — попита го Белов, докато отиваха към колата.

— Вече не ми пука! — процеди мрачно Степанцов и отхапа голям залък…