Александър Белов
Сянката на победата (16)

15.

Белов и треньорът спряха във фоайето на хотела и застанаха така, че да държат под око старомодните бронзови стрелки на броячите на етажите над вратите на асансьора. Савин се вторачи мрачно в краката си.

— Кой от вас игра нечестно? — попита Саша.

— Аз… — призна неохотно треньорът.

— Защо?

— Буцаев искаше Сергей да се предаде в петия рунд. Всеки глупак би се досетил защо. Първо се опита да се споразумее с мен, но аз му отказах. Тогава те… — На треньора изобщо не му се говореше. — А бе, какво да ти разправям! Подлъгаха ме като хлапак. Примамиха ме при някаква гнусна курва. Всички руснаци в Лас Вегас са на подчинение при някакъв си Едик Маципуло. Той не е кой знае колко едра риба, но се е специализирал по сънародниците си и по руските туристи. Занимава се с грабежи, изнудвания, проституция, наркотици и други хубости на престъпния бизнес. Действаше заедно с Буцаев. Разходиха ме в пустинята. Два дни ме ритаха, съсипаха ми бъбреците…

— И ти се прекърши, така ли? — попита Белов, но се постара да прозвучи колкото се може по-меко. Не се знаеше как би се държал самият той в такава ситуация. Все пак хората са различни.

Савин въздъхна. Белов забеляза, че в ъгълчетата на очите му проблясват сълзи.

— Прекърших се — кимна треньорът. — Но не си мисли, че съм се страхувал за себе си. Знаеш ли с какво ме плашеше онзи бял дявол? „Това, което ти се случва в момента, е просто цветя и рози — имитира той говора на Буцаев. — Ако момчето не се предаде на петия рунд, ще се захванем с него. И сетне ще ти изпратим главата му.“ Разбираш ли — вдигна очи към Саша, — до мача нямаше да го пипнат. Но след мача щяха да му направят каквото си искат. Те са страшни боклуци! Ей ме на, и досега… — Савин се закашля и се хвана за кръста.

Белов го потупа съчувствено по рамото.

— Нищо, забрави го. Всичко вече е минало. Поне изкара ли си го както трябва? Оправи ли си сметките с тях?

Савин се усмихна за пръв път през последните няколко дни. Виждаше се, че му е приятно да говори за това:

— Мисля, че му преброих ребрата и му разбърках червата като с миксер. Поне два дни залък няма да може да преглътне.

— Прекрасно. Но къде е твоят питомник?

Най-сетне вратата на единия асансьор се отвори и от него изскочи Степанцов, навлякъл анцуг, който не се вписваше особено в луксозния интериор на „Тадж Махал“, стиснал малкото куфарче с документи.

— Добре — каза Белов. — Остана само да дойде Албърт.

Назимов се появи съвсем навреме. Тъкмо излязоха навън, когато пред централния вход спря такси. Докторът се показа от прозореца и им махна с ръка. Прикривайки изтеглянето им, Белов проследи дали всички са се качили и погледна за последен път към хотела. Буцаев и слугите му не се виждаха. Саша седна на предната седалка и нареди на шофьора да кара към летището.

 

 

— Ставайте, идиоти! Какво сте се излегнали? — Буцаев риташе безцеремонно помощниците си с върховете на елегантните си обувки.

Гога се надигна, стенейки. Хасан пълзеше по пода и търсеше златните си зъби. Мърмореше, че му ги е направил един познат узбек от централния затвор във Владимирск и му били скъп спомен.

— След мен! — изрева Буцаев и се втурна към съблекалнята.

Там вдигна от земята кърпата, която боксьорът беше захвърлил, и започна трескаво да се бърше.

— Проклятие! — мърмореше той. — Всичките ще ги избия! Ще ги накълцам на парчета! Обади се на Маципуло!

Реваз извади мобилния телефон от джоба си, погледна го и тежко въздъхна. Модерната изящна вещ беше строшена, на това отгоре залята с вода.

— Шефе! Боя се, че в момента нямаме достъп до Едик!

— Идиотщина! — изрева Буцаев. — Как ще се покажем в този вид пред хората?

— Ще докарам кадилака пред входа — предложи Гога.

— Върви! — махна му Роман Остапович. — Не! Иди заедно с Хасан.

Каяците излязоха навън. Буцаев остана сам с Реваз.

— Няма да ми избягат! — вилнееше той и обикаляше съблекалнята. Подпухналите му уши сияеха като кремълски звезди. — Трябва веднага да се свържем с Маципуло! Да ни даде хората си. Ще завардим всички пътища и ще претърсим всички хотели.

— Шефе — спря го разсъдливият Реваз, — те имат поне половин час аванс. Ако съм на тяхно място, вече щях да отивам към летището. За нощния полет до Ню Йорк, а оттам — веднага за Русия.

Роман Остапович изскърца със зъби от злоба.

— По дяволите! Наистина ли няма начин да ги настигнем?

— Аз пък не бих се опитвал да ги настигна, шефе — предложи предпазливо Реваз.

Буцаев го погледна така, че на дребосъка му прилоша. Ръцете на боса му се свиха в юмруци, а Реваз примижа в очакване на неминуемия пердах.

— Какво искаш да кажеш, загубеняко — изсъска Роман Остапович, — да не би да ми предлагаш да оставим всичко така? Ами шапката ми? Ами моите… — Той не довърши, но показа развълнувано ушите си. — Ами костюмът ми? Ами печалбата ми в края на краищата?

— Шефе! Изобщо нямах това предвид — раздърдори се Реваз. — Само искам да кажа, че няма нужда да настигаме никого, а така да сторим, че сами да дойдат при нас.

Буцаев вдигна въпросително вежда:

— И как смяташ да го направиш? Ще им предложиш пликче ментови бонбони и да се повозят на въртележка, така ли?

— Не, шефе. По-просто е. Спомнете си мача.

Буцаев размаха юмрук пред носа му.

— Пак ли намекваш за шапката ми?

— Опазил ме господ, шефе! Намеквам за жената!

— Прав си. Защо не се сетих по-рано за това? — На устните му се разля доволна усмивка.

Той махна на дребосъка и забърза към изхода. Точно пред вратата се подхлъзна, подметката на лачената му обувка се плъзна по плочките, и ако Реваз не го беше подхванал отзад, щеше да се просне на пода.

Наведе се и погледна странния предмет, който се озова под крака му.

Беше зъбът на Хасан…

 

 

Сметката на Белов се оказа точна. Сега и тримата — боксьорът, треньорът и лекарят, трябваше колкото се може по-бързо да се озоват на безопасно място извън обсега на Буцаев и бандата му. Летището на Лас Вегас беше изключително подходящо за целта, защото охраната нямаше да допусне неуредици на обществено място, а с малко повече късмет руснаците щяха да хванат най-скорошния полет до Ню Йорк.

Шофьорът на таксито — приказлив латиноамериканец, непрекъснато дърдореше нещо на испански или португалски, но Белов не можеше да разбере какво точно. При всички случаи обаче не искаше да премине към разбираемия за всички английски. Саша го послуша десетина минути и му каза на руски:

— Другарю, не мога да вникна в същността на проблема. Какво имаш предвид, другарю? Обясни ми го подробно, другарю.

Това имаше ефект. Неизвестно дали трудно преводимата, но напълно разпознаваема дума „другарю“, или физиономията на Белов подействаха на шофьора, но той млъкна и не изрече нито дума повече.

— Явно руснаците са на уважение. Дори в дупка като Вегас — измърмори Степанцов, но не стана ясно дали го изрече с укор или с гордост.

— Само да се махнем час по-скоро от тази дупка. Лично аз ще се успокоя едва когато видя „Шереметиево-2“ и родните лица на мрачните митничари — въздъхна Албърт.

— Да бе, представям си как ще им развалим настроението, когато пристигнем с празни ръце и както ни е майка родила. — Степанцов огледа внимателно тоалета си, сякаш се чудеше дали е възможно да се е появил на бял свят с анцуг и маратонки.

— Голяма работа. Най-важното е да се приберем — махна с ръка Савин.

Шофьорът на таксито непрекъснато хвърляше изплашени погледи към седналия до него Белов. На Саша му стана смешно, но той не се издаде, а напротив, намръщи се злобно и се взря в младежа, без да мига. Латиноамериканецът пребледня от страх и се вкопчи още по-здраво във волана. Белов се обърна назад към боксьора и екипа му.

— Не зная какво мислите, момчета, но на мен ми е обидно, че в чужбина имат такова мнение за руснаците.

— Разбира се, че е обидно — подхвана Албърт. — Но ние сами сме си виновни. Нали си спомняте, че преди не можехме да пътуваме никъде. А когато това стана възможно, кои тръгнаха първи? Новоизпечените фирмаджии и тъпите мутри като Буцаев. И хората съдят за нас по тях.

Колкото и да му бе тъжно да го признае, Белов се съгласи, че докторът има право. Нали самият той беше такъв навремето… „Бях — помисли си. — Макар че… Защо трябва да се притеснявам от това? Аз наистина бях такъв, но се промених, а много хора не успяха. Някои от тях лежат в гробището като Фил, Космос и Пчелата. А други така си и останаха бандити, газят родната земя зад бодливата тел и се радват на затворническите университети.“

Стигнаха до летището. Преди време животът на Белов секна и започна отново на московското летище „Шереметиево“. Ала на него дори и през ум не му минаваше, че тук и сега, на летището в Лас Вегас, му е съдено отново да направи рязък завой и да се върне обратно там, във времената на Бригадата…

 

 

Четирима мъже изглеждаха най-малкото странно. Буцаев, Гога и Хасан носеха евтини тениски и шорти, купени от китайски магазин за по два долара комплекта. Реваз облече униформата на шофьор, която носеха в багажника на лимузината, но тя му беше голяма, а фуражката непрекъснато падаше на очите му и той беше принуден постоянно да я намества с показалеца си.

Съвсем наскоро Буцаев бе основал фирма за автомобили под наем, за да има някакво прикритие. Не можеше да се каже, че този бизнес е кой знае колко печеливш, но поне беше сигурен, освен това имаше огромен гараж с безброй мазета и тайници, в които беше удобно да се крият разни недопустими от гледна точка на закона неща. Автомобилният му парк се делеше на две категории. Към първата спадаха поддържани стари коли. Наемът им не беше висок и жителите на Брайтън охотно се възползваха от услугите на фирмата на Буцаев, когато отбелязваха сватби, погребения или рождени дни.

Втората категория се състоеше от два нови кадилака. Бизнесменът много се гордееше, че са напълно идентични с президентската лимузина, в която се возеше Джордж Буш. И двете коли бяха бронирани и снабдени с всички възможни средства за спътникова връзка и навигация. В едната се возеше самият Буцаев. Наричаше галено кадилака „моя танк“. Другата се даваше под наем, но само на много авторитетни хора и срещу големи суми.

Роман Остапович предоставяше лимузините винаги с шофьор. Самият той се боеше да допуска до себе си чужди хора и затова зад волана на личния му автомобил седеше Гога. Той пък категорично отказваше да облича униформа, тъй като справедливо смяташе, че това го принизява до положението на лакей, освен това куртката изобщо не можеше да се закопчае на корема му.

Но този път Буцаев принуди Реваз да я облече. Дребосъкът помърмори, помърмори, но се съгласи. Наложи му се да навие панталоните и ръкавите си, но положението с фуражката беше направо катастрофално, ала според боса му този маскарад беше просто необходим.

Веднага щом стигнаха до лимузината, Буцаев нареди на Реваз да се свърже с Едик Маципуло. Дребосъкът вдигна слушалката на спътниковия телефон и попита местния престъпен бос в кой хотел е отседнал господин Белов. Маципуло се възползва от връзките си и след пет минути им даде отговор. Буцаев измъкна още топлата хартия от факса в автомобила. Там пишеше: „Господин Белов и госпожа Донахю. Хотел «Кристал», стая…“

— Към „Кристал“! — изкомандва Буцаев и Гога пришпори почти четиритонната кола.

V-образният мотор с обем 7,4 литра носеше с лекота черната броня от стомана и затъмнено бронирано стъкло. Вярно, този бронетранспортьор създаваше известни трудности на завоите, но по права линия се движеше уверено, а до „Кристал“ се стигаше точно по права линия.

— Значи, тъй! — инструктираше бойците си Буцаев. — Реваз, ти ще почукаш на вратата…

— Защо аз? — попита веднага.

— Защото изглеждаш най-добре — отсече Роман Остапович.

Дребосъкът огледа скептично тоалета си, сетне премести очи към шортите и тениските на колегите си, украсени с портретите на Доналд Дък и Мики Маус, въздъхна и отново се съгласи.

— Щом тя отвори вратата, ще нахлуем вътре, ще я вържем и…

— Вах, фефе! Разфрахме де! — не издържа Хасан.

Загубата на зъбите се бе отразила негативно на дикцията му и сега той фъфлеше.

— Нищо не си разбрал! — рече Реваз. — А как ще я изнесем оттам? Няма начин някой да не ни види.

— Защо не я хвърлите през прозореца, а пък ние с Хасан да я хванем долу? — предложи наивният Гога.

Буцаев погледна факса, който Маципуло им изпрати. Стаята, в която живееха Белов и Донахю, беше с четирицифрен номер. А първите две цифри бяха 14. Което означаваше, че тя се намира на петнайсетия етаж (навремето Буцаев дълго трябваше да свиква с това, че в Америка нищо не е като при нормалните хора и първият етаж е „ground floor“, вторият — първи, десетият — девети и тъй нататък). Предложението на Гога не вършеше работа. За хвърлянето, щяха да я хвърлят, но дали Гога и Хасан щяха да я хванат? Едва ли.

— Ти по-добре си гледай пътя! — скастри го Буцаев. — Не, трябва да измислим нещо друго.

В колата поне се чувстваше по-сигурно. В безбройните тайници и под седалките имаше скрито оръжие. А когато държаха пушкала в ръцете си, щеше да им е много по-лесно да намерят общ език с боксьора.

 

 

Черният блестящ кадилак летеше стремително през нощния Лас Вегас. Безбройните разноцветни светлини се отразяваха върху лакираната му повърхност, а в бронираното му купе не проникваше никакъв звук. След няколко секунди лимузината спря близо до хотел „Кристал“. Ако в този момент някой я бе забелязал, щеше да остане най-малкото изненадан.

От кадилака излезе не беловлас джентълмен в безупречен смокинг, както можеше да се очаква, а трима мъже с идиотски дрехи — еднакви шорти и тениски, с каквито биха се притеснили да се издокарат дори редовите представители на африканското племе мумбо-юмбо. Вярно, шофьорът на лимузината беше облечен прилично, но той също изглеждаше някак странно. Първо, защото униформата му седеше като крадена и второ, защото не излезе иззад волана, а от купето. На това отгоре притискаше силно ръце към тялото си, сякаш се боеше, че куртката и панталоните му всеки момент ще се изхлузят на асфалта.

Тази великолепна четворка се отправи към служебния вход на „Кристал“. Буцаев се възползва от суматохата и бъркотията, които бяха обичайни за този сезон, проникна в хотела заедно с дружките си през помощните помещения и кухнята и стигна до служебните асансьори. С тях обикновено се движеха чистачките и сервитьорите, които разнасяха поръчки по стаите.

Гога извика асансьора. Вратата безшумно се отвори, четиримата влязоха в кабината, а Буцаев натисна бутона за четиринайсетия етаж. Веднага щом вратата се затвори, Реваз разтвори куртката си — от колана му стърчаха четири дръжки на пистолети.

Мъжете грабнаха оръжието и го скриха под тениските си. Физиономиите на всички излъчваха крайна решителност.

 

 

Лайза мина край масичката за сервиране. Пастетът от заешки черен дроб ухаеше толкова съблазнително, че беше трудно да се въздържиш. Отначало, когато сервитьорът донесе поръчката в стаята, тя се зарече непременно да дочака Белов, но той кой знае защо продължаваше да се бави. Тя се ядосваше и едновременно с това се притесняваше: „Къде се дяна? Търсач на приключения!“

В сребърната кофичка, пълна с натрошен лед, се охлаждаше бутилка шампанско. Върху листа от зелена салата се изпотяваше черният хайвер. Лайза се опита да гледа телевизия, но това занимание скоро й омръзна. Тя включи стереоуредбата и започна да избира подходящ диск. Спря се на любимите си „Аеросмит“.

Дълбокият мощен звук изпълни хола. Лайза съблече роклята си и започна да танцува. Разглеждаше се в огромното, заемащо цялата стена огледало и не можеше да открие никакъв дефект. Имаше гъсти кестеняви коси, дълъг врат с релефно очертани мускули, големи високи гърди, плосък корем, а пък краката й… Краката й заслужаваха специално внимание. Всеки от тях сам по себе си беше съвършено творение на природата, а пък двата заедно представляваха омагьосваща гледка. Най-важното бе, че нито един квадратен сантиметър от бедрата на Лайза не бе засегнат от целулит. Засега й се удаваше да спечели битката с „портокаловата кора“.

Бавната мелодия се смени с по-динамична. Честно казано, не помнеше да има кой знае колко бързи песни в репертоара на „Аеросмит“ — почти всички бяха бавни и провлечени. Но във всяка от тях звучеше неповторима динамика. Изви с лекота ръце зад гърба си и разкопча дантеления си сутиен без презрамки. Развъртя го над главата си и разтвори рязко пръсти. Белоснежната дантелена материя проблесна на ярката светлина на абажура и падна върху широкото легло.

Лайза се обърна на една страна към огледалото, за да огледа по-добре профила си. Присви длани във вид на чашки и подпря гърдите си с тях. Имаше идеално кръгли кафяви ареоли и възхитително твърди зърна. Наведе глава и доближи гърдите си до лицето. Ах, какъв аромат! Какъв прекрасен аромат! Не беше чудно, че Саша толкова обичаше да я целува. И самата тя би се целунала. Лайза докосна нежно с устни гърдите си и усети, че по гърба й полазиха тръпки. Изправи се, присви рамене и извика щастливо.

След това отново се погледна в огледалото. Ами дупето й? Дупето й беше прекрасно! Кръгло, гладко, твърдо. Лайза мушна палци зад лентичките на прашките си и започна бавно да ги смъква, като се разкършваше и танцуваше в такт с музиката. Китарата изпълни сложен многострунен пасаж, а тя изви тялото си във вълнисто движение и прашките паднаха на глезените й.

След това освободи десния си крак, замахна и същевременно завъртя левия си крак — прашките полетяха към леглото. Младата жена реши, че танцува не по-зле от професионална стриптийзьорка. Може би не всичко изглеждаше чак толкова гладко, но за сметка на това го изпълняваше с чувство. Наближаваше краят на песента, който при „Аеросмит“ винаги съвпадаше с дълги и многократни повторения на припева.

Отиде в банята и пусна водата в джакузито. Първо щяха да си вземат вана с ароматна пяна, после да правят секс, сетне ги чакаше вечеря с шампанско, а след това… Дълъг и бавен секс… Че какво по-хубаво можеше да има от това?

Мислите й бяха прекъснати от силно чукане по вратата. Ето го и Саша! Лайза си метна белия хавлиен халат и изтича боса да му отвори!