Александър Белов
Сянката на победата (15)

14.

Албърт захвърли ядосано куфарчето в най-далечния ъгъл.

— Можеше поне да ни предупредиш! — крещеше той на Савин. — Толкова години, толкова усилия и всичко отиде по дяволите!

— Не съм сигурен, че на някого щеше да му стане по-леко от това — оправдаваше се треньорът и продължаваше да държи безполезните боксьорски ръкавици, сякаш не знаеше къде да ги дене.

Вече дори не си спомняха кога бяха оставали само тримата след някой мач. Само боксьорът, неговият екип и никой друг. Съблекалнята на победителя винаги беше пълна. Там се тълпяха репортери, мениджъри, рекламодатели и всякаква сбирщина, която искаше да спечели пари от спортиста. А какво можеше да се спечели от един неудачник? Нищо.

В банята шуртеше вода. Савин се заслуша.

— Ако ти… — започна Албърт.

— Я се разкарай… — махна уморено с ръка треньорът.

Албърт се намръщи. Погледна съсредоточено Савин, сетне се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— И отдавна ли пикаеш розов бульон?

— Откакто се върнах. Нещо не ми харесаха бъбреците.

Почеса се замислено по врата:

— Сега и на мен не ми харесват.

— Нали виждаш? Обаче аз нямам други. — Треньорът се обърна и тръгна към банята.

Прекрачи прага, направи още няколко крачки и спря. Голямото помещение беше преградено с тънка тухлена стена, облицована с плочки.

Савин мина покрай редицата кабинки с душове. В едната от тях кранът не беше затворен добре и водата капеше. Той го завъртя и се върна обратно.

— Сергей! Чуваш ли ме?

Боксьорът, който стоеше от другата страна на тънката преграда, мълчеше.

— Аз… Сигурно трябва да ти обясня… — Треньорът произнасяше думите мъчително. Гърлото му се свиваше и треньорът се боеше, че вместо да каже нужната фраза, в най-важния момент оттам ще се изтръгне жалко хлипане. — Имаш пълното право да ме обвиняваш. Да, аз се изплаших. Признавам си. Изплаших се не за себе си. Повярвай ми. Много се страхувах за теб. Видях онези хора, те са способни на всичко. А искаха да се предадеш в петия рунд…

— Затова ли ми даде погрешни съвети? — Шуртенето на водата спря, а сетне по мокрия под се разнесе шляпане на боси крака.

Степанцов излезе иззад преградата. Савин не смееше да го погледне в очите.

— Сергей! Разбирам как звучи, но, повярвай ми, направих го заради теб.

Боксьорът стисна юмрук и с всичка сила го заби в разтворената си длан. Това му беше достатъчно да изпусне парата и да се окопити.

— Вече зная. Винаги когато хората искат да те предадат, казват, че го правят за твое добро. Точно така! Винаги става точно така! — Той мина край Савин, взе от закачалката голяма хавлиена кърпа и тръгна към съблекалнята.

Савин отиде до най-близкия душ, пусна студената вода, мушна бялата си глава под пронизващите като игли струи и постоя малко така. След това спря водата и тръгна мокър и жалък след боксьора.

— Сергей! — започна отново. — Хайде, дай ми шанс…

В този миг вратата на съблекалнята се отвори и на прага застанаха четирима мъже. Савин познаваше всички по лице, а до този момент Сергей и Албърт бяха виждали само двама от тях — Буцаев и Реваз. Двамата мрачни кавказци изглеждаха страховито. Гога и Хасан веднага се разделиха встрани и блокираха фланговете. Те държаха ръце в пазвите си — под левите мишници. Не беше необходимо да си надарен с аналитичен ум, за да се досетиш, че държат пистолети. Буцаев излезе напред и се усмихна ехидно.

— Пак съм аз, приятели мои! — Той потърси с очи Савин. — Е, старче? Ти наруши нашето споразумение. А това не е хубаво. Много мразя да ме лъжат.

Треньорът изглеждаше изплашен, но не се опита да се скрие. А тъкмо обратното — направи крачка напред и избута Степанцов зад себе си.

— Какво искаш? Нали си получи своето. Край. Вървете си по живо по здраво и ни оставете на мира.

Бандитът се изсмя високо и звънко, сякаш бе чул най-смешната шега на света.

— Така ли било? Получил съм си своето, значи? — И отново придоби сериозен вид. — Споразумението ни беше за петия рунд, старче. Ти не удържа на думата си. Но аз ще удържа на моята. Марш навън! — Той махна пренебрежително с ръка, сякаш искаше да отстрани треньора от пътя си.

— Виж какво, не закачай момчето. Остави го на мира, моля те.

— Никой не те пита — отвърна Буцаев и се обърна към Сергей. — Ей, ти, младо дарование! Приготви се, ще се поразходим извън града!

Той долови заплаха в погледа на боксьора и вдигна предупредително ръце.

— Само недей да вършиш глупости! Дръжте се както трябва. Ако направите нещо, моите хора ще ви направят по няколко излишни дупки. За вентилация. Не се ли изненадвате, че влязохме толкова лесно. Няма охрана. Правете, каквото ви казвам и ще останем с най-приятни впечатления един от друг.

Ситуацията беше без изход. Сергей много добре го разбираше. Само едно непредпазливо движение беше достатъчно тези отрепки да открият огън. Ако той тръгнеше сам и доброволно, Албърт и Савин имаха шанс. В края на краищата тези четиримата бяха дошли за него. И точно тези четиримата бяха виновни за всичко. Значи трябваше да потърси сметка от тях…

— Успокойте се, момчета! Тръгвам с вас. Няма нужда да стреляте. — Свали кърпата от кръста си и започна да се облича.

Буцаев кимна удовлетворен. Съдбата отново се обърна с лице към него. И всичко отново щеше да стане така, както искаше той.

Степанцов се облече.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, пухкав белчо! — обърна се той към Буцаев. — Трябваше да говориш направо с мен. Защо тръгна да плашиш стареца? Не ти ли се струва, че това не е много мъжествено?

Буцаев се изчерви и стисна гневно юмруци, а изпилените му нокти се впиха в дланите му и оставиха червени полумесеци.

— Да не би да си толкова смел, защото си боксьор? — попита той подигравателно.

— Не, аз съм боксьор, защото съм смел — отвърна без капка ирония Сергей.

— Сега ще видим дали е така. И не забравяй — вдигна наставнически пръст Буцаев, — че си на мушката…

 

 

Когато излезе от бара, Белов тръгна по коридора. Според неговите сметки съблекалнята на Степанцов трябваше да е някъде наблизо. По коридора имаше много завои и той едва не се обърка. Мина край двама яки негри, които бяха застинали в смешни пози пред някаква бяла врата. Всеки от тях стискаше в ръка по един „Дезърт Ийгъл“ — пистолет, който можеше да пробие дупка дори в железобетонна плоча. Зад вратата се разнасяха женски писъци, а негрите притискаха пръсти до устните си, шъткаха си един на друг и спореха шепнешком за нещо.

— Извинете — каза Белов и се промъкна между тях.

Коридорът направи още един завой и Саша видя вратата, която търсеше. На нея висеше табелка с надпис „Сергей Степанцов“.

Белов и протегна ръка към дръжката, но нещо го възпря.

Наведе се и допря ухо до ключалката. Гласът, който чу, му се стори познат и много скоро разбра какво се случва в съблекалнята. Реши, че е настъпил моментът да разведри атмосферата, тъй като ситуацията беше заредена с доста драматизъм. Отвори безшумно вратата и влезе в съблекалнята.

— И запомни — казваше в този момент Буцаев на Сергей, — че си на мушката.

— А къде е мушката? Под мишницата ти ли е? — попита развеселено Белов, размахвайки бутилката, която държеше за гърлото.

На тази няма сцена би завидял и самият Станиславски. Седем чифта очи се впиха в Белов. Буцаев пребледня и направи крачка назад. Гога и Хасан се обърнаха на сто и осемдесет градуса с ръце в пазвите си.

— Какво става, момчета? — попита състрадателно Саша, местейки поглед от един мафиот към друг. — Сърбежи ли имате там? Трябва по-често да се къпете. А най-важното е да си слагате дезодорант, че от километър воните на козли!

— Мъртъв си! — изрече с гробовен глас Буцаев. — Имаме оръжие.

— Оръжие ли имате? — изненада се престорено Белов. — Такова ли е оръжието ви? — разклати той тежката бутилка водка. — Това оръжие може да повали всеки богатир. Можеш да го пиеш, а можеш и да си го изливаш на главата. А къде е вашето оръжие?

Гога и Хасан се спогледаха. Паузата се проточи прекалено дълго. Беше глупаво да стоят с ръце под мишниците. Но още по-глупаво беше да ги извадят и да покажат, че са празни.

— Момчета, ние сме в „Тадж Махал“. — Белов се обърна към Степанцов: — Тук не можеш да вкараш дори нож за рязане на хартия. Може би някой от вас има дървено детско пистолетче, но лично аз много се съмнявам.

Степанцов като че ли започна да разбира накъде бие Белов. Или поне започна бавно да свива и отпуска юмруците си. Савин изсумтя, лицето му просветна, той преплете пръстите на ръцете си и силно изпука с тях. Албърт също осъзна какво става, приближи се и застана до него. След това се хвърли към куфарчето, претегли го на ръка и поклати разочаровано глава.

— Майната му — изпсува, остави куфарчето на мястото му и посочи Реваз. — Аз се захващам с този.

И се започна…

 

 

Вес напълно се отчая. Не можеха повече да протакат. Женските писъци, които се разнасяха от тоалетната, очевидно не се канеха да стихват. Той се засили и заби мощното си рамо във вратата с намерението да я избие заедно с рамката. И засилването му беше добро, и телесната му маса беше огромна, но той не отчете поне две обстоятелства. Първо, „Тадж Махал“ беше построен както трябва. И второ, вратата се отваряше на другата страна.

Вес се стовари с всичка сила върху вратата, вдигна оглушителен шум, залепна за нея, след миг се свлече на пода. Писъците само се засилиха. Човек можеше да си помисли, че в лапите на маниака е попаднал цял протестантски женски хор. Охранителят настръхна, като си представи какво извършва той с тях. Другият охранител осъзна, че трябва да сменят тактиката. Помогна на зашеметения от страшния удар свой колегата си да стане и го отведе встрани.

— Вес, дръж вратата на мушка. Сега ще я отворя. — Той премести пистолета в лявата си ръка, а с дясната хвана дръжката. — На три. Едно, две, три!

Охранителят дръпна с всичка сила дръжката и тя остана в мощната му лапа.

— Вес, извикай помощ — каза. — Боя се, че няма да се справим само двамата.

 

 

— Вах! — Хасан пръв осъзна, че няма какво повече да чака. Не беше от онези, които се правят на интересни, когато нямаше смисъл от това, извади ръка от пазвата си и се хвърли към Белов.

Саша стоеше на едно място като побит. По лицето му не трепна нито едно мускулче. Когато от Хасан вече го делеше по-малко от половин метър, той рязко се завъртя на пета като същински тореадор, който отскача от острите рога на разярения бик. Хасан прелетя по инерция напред, а Белов небрежно и елегантно го цапардоса с бутилката по врата. Хасан се спъна, краката му се преплетоха в сложен възел… заби чело в покритата с плочки стена и притихна. Стъклените парчета от бутилката се посипаха със звън по пода. Силно замириса на спирт.

— Според мен, приятелю, имаш проблем с алкохола. Очевидно дозата ти не е един литър — каза Саша и захвърли назъбеното гърло на бутилката в ъгъла.

Степанцов също не чакаше покана за действие, а скочи към Буцаев и мълниеносно заби юмрук в ухото му. Вярно, в последния момент успя да разтвори ръка и да го удари с длан. Ухото на Роман Остапович почервеня като майска роза и моментално подпухна. Сергей не позволи на Буцаев да се опомни и за симетрия му залепи още една плесница от другата страна. А след това сграбчи мафиота за белите ревери и го вдигна над пода.

— В пустинята ли искаш да идеш? — попита той и така разтърси „новия американец“, че бляскавият му бял костюм изпука по шевовете. — Аз пък не искам да ходя в пустинята, обичам водата. — Пусна нежно бизнесмена на пода и го погна с юмруци към банята.

Роман Остапович се опитваше вяло да се съпротивлява, но да спориш с боксьор полутежка категория беше все едно да тръгнеш в челна атака срещу влак със запорожец. Степанцов започна сякаш на шега да го обработва с бързи и леки от негова гледна точка удари, при всеки от които юмруците му едва не излизаха от другата страна на тялото на Роман Остапович. След минута той лежеше на пода в ембрионална поза и глухо мучеше от болка и унижение.

 

 

Савин развеселено плю на юмруците си и тръгна към Гога.

— Ей, казак! Нали си любител на бейзбола! Хайде да видим на какво си способен без любимата си бухалка?

Оказа се, че Гога не можеше да направи нищо без инструмента си. Беше як като бик, но твърде бавен и тромав дори за стария боксьор. Савин заби един изумителен прав удар в обемистия корем на Гога и то така, че горното копче на ризата му се откъсна и изхвърча, разголвайки късия му дебел врат. Ала това не помогна на Гога да диша по-лесно. Дори напротив. Той размахваше юмруци във въздуха, а Савин с изумителна лекота лавираше между крошетата му и му вадеше душата…

 

 

Нещата не вървяха добре само при Албърт и Реваз. Назимов се боеше да се приближи до противника си, опитваше да го ритне отдалеч. Реваз на свой ред също се страхуваше, че докторът ще го приближи твърде много, отбраняваше се както може и бълваше неразбираеми ругатни.

— Ей сега ще ти дам да се разбереш… Като те цапардосам! — крещеше интелигентният Албърт, опитвайки се да ритне Реваз в слабините. — Ще ти направя… масаж на простатата… нетрадиционен… къде отиваш?…

— Ай! — врещеше дребосъкът и подскачаше чевръсто из съблекалнята като ранен щурец. — Аз сен сикамен, бир копейка, бир амен…

Назимов все не можеше да го уцели. Отстрани движенията му приличаха на танц на болен от церебрална пареза.

— На ти… — възкликна лекарят, ритайки във въздуха.

— Ай! — Реваз успя да се извърне в последния момент. — Сан гьотваран!

— Аз ли съм гьотверен, бе? — възмути се Назимов, напирайки към дребосъка. — Ти си гьотверен!

Най-сетне успя да докопа противника си и да му забие такъв шут, че Реваз прелетя два метра във въздуха и не можа да се спре дори след като се приземи.

 

 

Този път победата на руската класическа школа беше неоспорима. Вкараха Буцаев и неговата шпицкоманда в банята и там още дълго ги млатиха, влагайки чувство, майсторство и изобретателност. Или, както се казва, биха ги от сърце и душа! Най-сетне побоят изгуби всякакъв смисъл, тъй като вече не среща никаква съпротива. Задъхан, Белов се върна при Хасан, който продължаваше да лежи в безсъзнание до стената на съблекалнята в поза „счупена кукла“.

— Добре че не купих шампанско — рече замислено, докато го разглеждаше. — Шампанското също удря в главата, но водката е по-силна.

Наведе се и сграбчи пехотинеца на Буцаев за колана. Вдигна го като куфар и го понесе към банята при повалените му колеги с думите „и това цвете трябва да иде в букета“.

 

 

— Предлагам да започнем преговори! — извика чернокожият охранител, долепил месестите си устни до дупката от изтръгнатата дръжка. — Нямате избор, обкръжени сте! Пуснете заложниците и ще ви оставим живи!

Колегата му, който държеше вратата на мушка, поклати скептично глава — явно нямаше никакви намерения да се церемони с маниака. От тоалетната продължаваха да се разнасят викове, но вече звучаха някак прегракнало и с една октава по-ниско. След две минути дойде плешив техник със син комбинезон, подхвана езичето на ключалката със сгъваемото си ножче и открехна вратата.

— Трябвам ли ви още? — попита той. — Тогава се подпишете тук. — Протегна твърда подложка, върху която беше защипан разграфен лист.

— Благодаря ти, приятелю — каза му Вес, надраска една заврънкулка и добави с трагичен шепот: — Нямаме бронежилетки, но въпреки това ще го направим.

Колегата му клекна на едно коляно срещу вратата, стисна пистолета с две ръце и го насочи към центъра на вратата.

— Готов ли си? — попита колегата си Вес.

Той поклати няколко пъти глава като цирков кон и направи мъжествена физиономия. Вес хвана оръжието с дясната си ръка, свръхпредпазливо промуши пръстите на лявата между рамката и вратата и рязко я дръпна към себе си. Техникът, който не подозираше подобен развой, получи удар по челото, изгуби съзнание и се стовари право върху Вес.

Вес също не очакваше такъв развой на събитията и натисна спусъка. Куршумът влетя в тоалетната и строши на парчета една мивка. Другият охранител се хвърли от нисък старт през отворената врата.

Щом зърнаха огромния чернокож човек, жените с викове се разбягаха на всички страни. Към охранителя полетяха дамски чантички, обувки, пудриери, червила и кутийки с тампони. След като едно кристално шишенце парфюм улучи охранителя по челото, той беше принуден да отстъпи, изтича в коридора, затръшна вратата след себе си и се притисна до стената.

— Стокхолмски синдром — обясни, след като прочете немия въпрос в очите на техника, който продължаваше да седи на пода. — Заложниците са преминали на страната на терориста. Ще чакаме помощ…

 

 

Буцаев и слугите му лежаха в банята под струите студена вода, ала май нямаше смисъл да продължават водните процедури.

— Трябва да изчезнете с темпото на боен гопак — каза Белов на Савин. — Не бива да оставате повече тук.

— Ще се качим в стаята си и ще се приготвим за кръгова отбрана — предложи треньорът.

Белов поклати глава:

— Това не е най-добрият вариант. Най-добре напуснете Щатите колкото се може по-бързо, още сега.

Той се приближи до огледалото на стената и внимателно се огледа. Косата му беше малко поразрошена, а юмруците му бяха в кръв, но пораженията бяха малки за такова меле. Изми ръцете си, оправи яката на ризата си и закопча всички копчета на сакото си.

Интересно дали щяха да напуснат безпрепятствено съблекалнята? Белов надникна в коридора. Там цареше суматоха. Прикривайки се един другиго, на къси прибежки насам се стичаха охранителите от целия „Тадж Махал“. Бяха толкова заети с проблемите си, че не представляваха никаква опасност.

„Тази суматоха ни е добре дошла“ — реши Саша.

— След мен! — изкомандва той и другите трима тръгнаха подире му като завързани на синджир. — Надявам се, че разполагаме с няколко минути — продължи. — Степанцов, качи се в стаята и вземи бързо документите. Не се бави нито миг. Сложи ги в джоба си и веднага слез долу! Ти — посочи към Албърт — излез навън и спри такси. Ние с треньора ще застанем на главния вход и ще ви изчакаме. Там е пълно с охрана. Онези тарикати дори да се свестят, няма да тръгнат да си търсят белята.

Четиримата излязоха от съблекалнята, минаха бързо по коридора и се разделиха…